РЕФЛЕКСИИ: Вера Мутафчиева беше необичаен Учител
Антонина Желязкова

 

Твърдя, без колебание, че Вера Мутафчиева беше личност мъдра като Сократ и с необятни таланти. Тя беше безспорно надарен творец, изключителен интелект и това предопределя юбилейните слова или думите за помен, посветени на нея, да са скучни и бедни, недостатъчни. Написа Антонина Желязкова, османист, културен антрополог и гост-преподавател в Историческия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ за „въпреки.com”. На 28 март се навършват 90 години от рождението на Вера Мутафчиева, а на 9 юни – 10 години от нейната кончина.

Повтарям го до безкрай, когато пиша текстове, посветени на нея. Талантите ѝ на белетрист и историк ще бъдат припомнени сега, около годишнините, но малко са онези, които я познават като Учител. Във времената на моята младост и нейната зрялост беше трудно да събираш школа около себе си. В общи линии бяхме само трима ученици, но дължим много на Вера.

Вера търпеливо, атрактивно и с любов прехвърляше знания и култура. С остър и скептичен ум приземяваше своите ученици и укротяваше нашата склонност към идеализации и романтика и най-опасното - към исторически сантиментализъм. Без нескончаемите разговори за минало и съвременност, за история и политика, дори без споделените лични житейски драми, без всичко това, ние не бихме се формирали като историци. Към всичкото това, като екстра, се добавя и невероятно екзотично развитото й чувство за хумор, достигащо най-често до сарказъм. Общуването с Учителя е интелектуален и чисто човешки празник - бохемски, или напрегнато делови, или докосване на душите в прекрасна епистоларна форма, много смях и сълзи сред житейските ни възходи и падения. Професор Мутафчиева възпита у нас пиетет към усилията и постиженията на предходните поколения български учени, но може би най-важното - да нямаме страх като изследователи: „Историографията е мнение на човек, достатъчно информиран и вещ, за да си позволи такова мнение. То иска известна дързост. То чертае физиономията на даден историк. Всеки от нас има зад какво да се скрие и да мирува - зад преразказа на факти и документи. Но туй не е историография…“

Съвсем ясно мога да кажа, че след баща ми /акад. Любомир Желязков – б. ред./, тя ме подготви с фундаментални за учения постулати и правила – дисциплина, труд във всякакви условия и по всяко време, система, по която да трупам знания, критичен подход към всички факти и постижения на предходниците, както и да предусещам, че ми предстои откривателство. Задължително условие над всичко – да се спазва академичната етика. Твърдеше, че годината за учения и писателя трябва да започва с писане. Обаждаше се сутринта на 1 януари всяка Нова година, за да провери дали, независимо от празненствата, вече съм на пишещата машина или на компютъра. От четирийсет години винаги така започва годината ми – над белия лист или пред екрана на компютъра, а след смъртта на Вера, това е повод да си спомням за нея не на датата на смъртта й, не на рождения й ден, а на „работния” 1 януари.

Беше необичаен Учител. Не ни препоръчваше историография, литература, както е прието в академичните среди. Тя ни разказваше по свой начин и то критично всичко изчетено от нея самата, независимо дали е Ницше, Плеханов, Фройд, Хаммер, Иналджък, Бродел, Люис. Ако искаш, после търси, чети и сравнявай нейния коментар с оригинала на автора и със собственото възприятие. (Виж: Антонина Желязкова. Magister Dixit, Във: Вера Мутафчиева, Антонина Желязкова. Две, Гутенберг, София, 2002, с.9-11 – б.а). Спорехме много по различни исторически събития и личности, по историографските им интерпретации. Не можех да се меря с нея по знания, но пък бях по-справедлива в оценките, не търпях отклонения от истината, докато тя често беше не само несправедлива, но дори злодействаше мощно интелектуално в нейните анализи за автори и техните исторически изследвания. Този рефлекс беше съчетание не само от нивото на знания, но и от спецификите на характерите ни. Най-вероятно това се дължеше и на факта, че житейският опит, последван от мизантропията и могъщият интелект я бяха направили необичайно силен, до мрачен  скептик. Във всеки случай мисля, че през годините бях приемлив спаринг партньор за нея, а за мен това си беше истинска (спартанска) школа.

Професор Вера Мутафчиева винаги обясняваше свенливо писането на романи с факта, че са ѝ били нужни средства за препитанието на двете й дъщери. Сиреч – прост занаят за пари. Твърдеше, че е потомствен учен историк, а писател по принуда. Всъщност беше точно обратното, тя беше историк и османист по принуда, така са се стекли житейските обстоятелства, а писател по даденост свише, по рождение. Затова и успя най-много с историческите романи, защото абсолютно автентичното знание, натрупано при четенето и анализирането на османските архиви, тя превъплъщаваше в увлекателна и блестяща белетристика. И до днес моля студентите, които се занимават с османския период, да прочетат преди задължителната историография нейния роман „Летопис на смутното време”. („Летопис на смутното време“ Т.1-2, Отечествен фронт, София, 1965, 1260 с. – б.а). Някога за тази нейна първа литературна изява Емилиян Станев ѝ казва: „Момиче, какво великолепно антре в литературата…!” Аз винаги се възторгвах в нашите разговори от тази именно книга, от „нейното_ антре…”, а на нея това не ѝ допадаше. Предпочиташе да харесваме „Случаят Джем”, „Предречено от Пагане”, „Аз, Анна Комнина” или като научна монография „Кърджалийско време”. (Всички споменати творби  могат да бъдат прочетени в поредицата Избрано на Вера Мутафчиева в 10 тома на издателство Жанет 45. Съществува в интернет и избрана библиография от 55 страници с научното, белетристичното и публицистичното творчество на Вера Мутафчиева, както и писано за нея, изготвена от Мария Гарева – б.а).

Вера градеше с упорство отношенията Учител – Ученик като ги развиваше във времето, съобразяваше се и със спецификите на учениците. Съчетаваше умело приятелство и дидактика, пътешествия, авантюри, най-често - гурме събирания, чиято основна цел бяха разговорите, споровете, фокусирането върху теми от миналото и настоящето, раздиплянето в детайли на войни, дипломатически интриги и политически катастрофи. Безкрайни опозиции върху прочетеното или видяното на сцената, на екрана. Виртуозни коментари по отношение на класиците. Трябваше да ѝ партнираме. Самата Вера сутрин, преди да стане от леглото, правеше гимнастика за ума, като рецитираше по памет на немски в продължение на час Шилер, „много рядко Гьоте, не го обичам”. Тези ранни утринни часове бяха забранени за нас за позвъняване по телефона, независимо от спешността.

Експериментираше с всякакви идеи за изследователски търсения, подготовка на академични сборници, прецизно анализиране на османски извори и свидетелства на пътешественици. Всичко трябваше да бъде дълбоко осмислено, преценено, отхвърлено или прието от нашите млади учени глави. И непременно трябваше да размисляме върху  дозите скептицизъм и мизантропия, които нашата Вера ни вливаше системно и с премислено упорство, за да сме готови за изпитанията на живота. А не внезапно да се уплашим и да зарежем изследователските си копнежи и дирения, поради житейска горчивина. Ето цитат от писмо 1981 г.: „Но винаги така съм отбелязвала, мила Нина: животът е крайпътен разбойник. Той отначало ти предлага да избираш между кесията и живота. Е, ти хвърляш кесията си в прахта, в желание да спасиш гол живот. Но – нееее! След това животът ти ограбва дрехите, оставяйки те да се тресеш гол и посрамен под горещото слънце. Сетне, за да не отнесеш дори трошица от човешкото си достойнство, същият живот те ебава с висок смях и по възможност публично. И, тъкмо си решил, че висшата гавра над теб е свършена, че ще можеш да побегнеш в шубраките и там да се наревеш, и да се порадваш на сетните вече омърляни дни от животинското си съществуване, тогаз животът изтегля един тъп нож и захваща да коли най-болезнено. Това е заключението ми подир дълги наблюдения…”

Започнах като нейна ученичка, когато бях на 24 години, а тя – на 48. Разделихме си при смъртта ѝ – тя на 80, а аз на 56. Едва, когато узрях академично и писмовно (според безмилостните критерии на Вера Мутафчиева) около моята 45-годишнина (когато имах вече свои ученици и екип за теренни проучвания), тя въведе нашите отношения на ново ниво – да бъдем съавтори. Заехме се, да напишем популярен очерк за историята, традициите и културата на Турция, странен жанр, нещо като ашладисване между академични знания и туристически пътеводител. Писането не беше толкова интересно, защото за нас е рутина, но го предхождаше едно много интересно и вълнуващо пътешествие из Турция през 1997 г, за да огледаме „терена” и да освежим знанията си. Вера кипеше от идеи, защото беше пътешественик с цялото си човешко същество, но и водач на „научна школа”, та затова предложи в нашето пътешествие да се включи и някой от моите ученици, „за да има приемственост, ще пътуваме три поколения изследователи…” Тръгна на път с нас Мила Манчева, която правеше вече задълбочени проучвания за историята на Турция между двете войни, както и първи стъпки в терена сред турската диаспора в Германия. С удоволствие се включи и нашата колега балканист и специалист по история на икономиката Катя Никова. С Вера не сваляхме поглед от картите, чертаехме маршрути, предвиждахме спирки за отдих, предвкусвахме обилието на хубава храна и къпане в Средиземното море.

Забележително пътешествие (над 10 000 км), където навлязохме доста на изток и на юг в Анадола, обиколихме повечето региони, като неизменно слушахме нашата Шехерезада. Едва ли е възможно да се опише удоволствието да разглеждаш руини, или природни красоти, или архитектурни обекти, градове, села или голи ширнали се полета с гид Вера Мутафчиева. Знае всичко от най-древната история до наши дни в детайли. Поиска да спрем на едно магическо място без намеса на човешка ръка, никакви постройки. Далеч от всякакви населени места. Гледахме с примрели сърца природната омая и с почуда, защо сме именно тук, а Вера ни каза, че „независимо от библейските митологии, тя със сигурност твърди, че мястото, на което сме в момента е Едема от Библията.” Повярвахме й. Имаше много смях и комични ситуации особено, когато се разбра, че ние водачите на пътешествието, по професия турколози, никак не се справяме с модерния турски език. С Вера дълго спорехме в ресторантите как да поискаме някаква подправка или допълнителна вилица, като се състезавахме с персийски и арабски думи. За сметка на това, когато посетихме музея на Мевляна Джеляледдин Руми в Коня, който извън сезона беше частично затворен, всички врати се отвориха широко за нас. Не за друго, а защото още от портата с пазачите говорехме на османо-турски. Изумени очи срещу нас и възторжени реплики „ама, ханъм ефенди, вие говорите юксек тюркче (висок турски)!”  Отключиха всичко заключено.

Разделихме си главите за писане по равно. (Вера Мутафчиева, Антонина Желязкова.  „Турция между Изтока и Запада“, Изд. Отворено общество, София, 1998 – б.а). Доста се пазарихме за някои от тях и хвърляхме чоп. Например, аз спечелих главата за турската кухня, което вбеси Вера, защото смяташе (основателно – б.а.), че съм пълен профан по отношение на храната, а тя пък се имаше за виртуоз в тази област. Но жребият си е жребий. Направи изключителен жест на Учител към ученик, защото не пожела да изпишем, което е задължително в академичните книги (тази беше неакадемична по задание), авторството на отделните глави: „нека се чудят коя какво е написала…”. В предговора на „Две”, Вера разказва за спонтанното решение да отпразнуваме заедно моята биологическа 50-годишнина, заедно с нейните петдесет години от излизането на първия й печатан текст. Тя приписва на мен предложението да ознаменуваме това с общ сборник наши писания, но едва ли бих имала подобен кураж. Очевидно е, че идеята е на Вера. (Вера Мутафчиева, Антонина Желязкова. „Две“, Гутенберг, София, 2002, с.7 – б.а.). Бих казала, че този том е нашето състезание Учител-ученик, защото подредихме текстовете -  академични и публицистични - един през друг в цялата книга. Като „сходство в натюрела” оцени Вера Мутафчиева нашата книга, а аз мисля, че това беше очевидното влияние на Учителя върху ученика, за което ѝ благодаря.

Питат ме много често дали между нас с Вера Мутафчиева, след толкова дълги години интелектуално и човешко приятелство, са останали недоизказани неща, които да хвърлят някаква сянка. Да, имаше неизказани неща, които си мисля с днешната вече мъдрост, че един Учител за нищо на света не може да каже на своя ученик. Вероятно и не трябва. Това си остава нещо много лично между нас двете. А пък аз се надявам, че тя вероятно се скита някъде в онзи неповторим Едем, който ни показа, когато дълго, дълго пътувахме из Анадола…И я обичам предано, въпреки…≈


https://въпреки.com

 

Copyright - Veselina Vasileva - New Bulgarian University - Created and Powered by Studio IDA