Вера Мутафчиева може да бъде представена по много начини, но този изглежда е най-очевидният - тя имаше приятели. Едно от действията, които ставаха пред очите ми в последните години, беше това нейно дело, приятелството. Сериозно дело, защото беше труд по преобразуване на една не особено значеща частност в общуване с висок ранг. Никой не бива да се изненадва, че тя остави толкова близки приятели – жени и мъже, възрастни и младежи, готови след нейната кончина на общи усилия по пазене на нейната памет и продължаване на защитавани от нея идеи и положени начинания. Плод на тези приятелства е и този сайт. Разбира се, за да съществува успешно, той трябва да продължи приближаванията и събиранията, на които Вера беше такъв майстор. Сигурен съм, че това ще стане най-напред в османистиката, нейната обичана област, после и в другите полета и проблематики, по които тя работи и в които остави изследвания, есеистични и белетристични творби. Сложно е да се говори точно при толкова многото проявления, които имаше надарена и изявена личност като Вера Мутафчиева. Затова се насочвам към тези, за които не е казано достатъчно. Първото вече засегнах – приятелствата на Вера. По тази тема има много материал в живота й. Сигурен съм, че ще се намери пишещ, който ще я развие. Няма да е лесно. Защото колкото и с висок ранг да бяха приятелствата на Вера, те протичаха в една приятелска култура само от една страна с положителен знак - поради нея България е толкова привлекателна и за българи, и за чужденци. От друга страна обаче тя е оцветена и негативно, доколкото беше и продължава да бъде заместител на не особено устойчивото ни обществено битие. Когато се говорим за Вера Мутафчиева, има и друго не толкова казвано. Евгений Дайнов го спомена току-що - нейната остра мъдрост, на заобленото казване на отсечени истини. Меко обобщаващото мъдро говорене за нея беше замазващо. Тя говореше мъдро предупреждаващо, натикващо този, който слуша, в ясната острота на избора. Говореше не толкова, за да се разбере, колкото за да се накара разбиращият да направи нещо ненаправено. Както отбеляза нейната дъщеря, Вера се пазеше от публично говорене. Отвреме-навреме, разбира се, й се налагаше да говори публично. Говореше резюмативно по права линия, остро, бързо и точно. Толкова точно, че сърцето се свива. Не обичаше да говори публично, но този нейн публичен говор, който се опитвам да представя, беше в стила на писменото й изразяване, особено в този от последните години. Особено нейните знаменити спомени са издържани и проведени в този стил на остра мъдрост, на бързо ефективно казване, което повлича към резултат. А ето и третото не често коментирано проявление на нейната личност. Подозирам, че в мен одобряваше същото, което беше характерно и за нея – небавенето и неколебаенето да се изпъ;ни нещо замислено. Ако ме убедеше, че това и това, е редно да стане, аз се заемах и го правех. Ако аз й предложех нещо смислено, тя веднага се заемаше да го направи. И на двамата ни беше чуждо южняшкото говорене просто така в уюта на този момент тук и сега. Говорейки, тя правеше. Така Вера осъществи и последния голям проект, с който се зае – “Историята, населена с хора”. Когато за пръв път го изложи пред мен, аз казах: “Е, това няма да е много ефективно. Хората мислят, че участват в историята, но всъщност правят своя история встрани.” Вера не обърна внимание на скептичната ми бележка, зае се, организира и осъществи. Двата тома излязоха. Аз, разбира се, участвах и помогнах. Но дали историята е населена с хора? И до този момент се колебая. Нейният поглед беше по-демократичен от моя. Според мен ние всички участваме в историята, но по друг начин – като издигаме или подкрепяме хората, които правят историята: веднъж дейците, които действително я правят, и втори път историците, които я пишат. Официалната история се прави от тях. Е, след като ги издигнем и подкрепим, обикновено не им обръщаме внимание и те си правят, каквото искат. По-рядко следим това, което правят, не го одобряваме и дори протестираме. Но, така или иначе, нито героите политици, нито героите автори на текста на официалната история се влияят особено от нашата реакция на одобрение или неодобрение. Това е моето реалистично разбиране, с което Вера не беше съгласна. По този въпрос тя предпочиташе да смесва това, което е, с онова, което би трябвало да бъде. А я водеше и благородното угризение, че като историк прекалено дълго се е занимавала с големите линии в българската история и че, макар да го е правила по различен и дори опърничав начин, дори нейната история се е оказала по-еднолинейна от действителното историческо разноречие. Оттук и повикът за населване с хора на останалата без хора история. Аз съм радостен, че тези “хора” вече влизат в сайта на Вера Мутафчиева. Разбира се, продължавам да се съмнявам, че малките исторически речи могат да прерастнат в речта на официалната история. С това и може да бъде полезен за мен този сайт - да постави под въпрос съмнението ми и с усилията на много участващи да ме убеди, че е възможно малките исторически речи да разбутат речта на официалната история и да я направят по-колеблива, по-малко идеологически лъжовна и по-разноречива. Трудна работа, защото тази амвонна реч прониква в малките исторически речи и всъщност не ги оставя намира. Сигурен съм, че ако можеше да чуе това, Вера щеше да се зарадва, че продължавам да споря с нея. Та това е по-рядко казваното за Вера Мутафчиева. Останалото го знаете и можем да го премълчим. Не искам да премълча обаче нейната роля в малката история на Нов български университет. Тя веднага ни забеляза и веднага прояви готовност да участва. При нас тя се чувстваше добре. Затова и откриването на аудитория на името на Петър Мутафчиев беше съвсем на място. Аз благодаря на Вера и нейното семейство за доверието именно тук в НБУ да се почете по този начин нейният баща, бележит български историк несъответно непочетен другаде. Аз благодаря, разбира се, и за това, че Вера така топло и искрено участва в нашето изграждане. Нейният сайт, за който се погрижиха толкова близки и приятели и на първо място изградилата го Веселина Василева и който е нашият сегашен знак за благодарността ни, е нещо започващо, което е с несъмнена бъднина. Позволявам си да му пожелая същото, което казвам и за Нов български универистет. Нека и този сайт да стане малко живо общество-изключение, място на случване и ставане с резултат, приютяващ и изпълващ с упование за постигане и истина, каквото беше за нас самата Вера.
|
