Професия преводач на художествена литература: Говори Ксения Банович
Интервю на Даниел Пенев

Представяме ви Ксения Банович от Босна и Херцеговина, която превежда едни от най-емблематичните съвременни български литературни творби на хърватски език. Досегашните ни разговори с прекрасните преводачи от чужди езици за българските читатели може да проследите тук.

Ксения Банович (1975 г., Травник, Босна и Херцеговина) е завършила Хърватска филология в Загреб. Специализирала е български език и литература в СУ „Св. Климент Охридски“. За Литературен клуб Booksa е координирала литературния фестивал Revija bugarske književnosti (Преглед на българската литература) през 2008 г., на който са представени десет млади български писатели. От български език е превела „Естествен роман“ на Георги Господинов (заедно с Татяна Дункова, Profil, 2005), романа „Мисия Лондон“ (Meandar Medija, 2010) и сборника с разкази „Митология на прехода“ на Алек Попов (Meandar Medija, 2013) и два романа на Вера Мутафчиева – „Случаят Джем“ и „Алкивиад Велики“ (Sandorf, 2015). Тази година се очаква публикуването на „18% сиво“ (Hena.com) на Захари Карабашлиев.


Какво Ви привлече точно към българския език и литература?

Ксения Банович: Българският ме привлече случайно, когато вместо една състудентка отидох на семинар за изучаване на български в края на 90-те в Банско. Водя се от онази мисъл на Кундера, че случайностите не са случайности, а знаци. Така и аз разчетох това като пътен знак в професионалната си ориентация, защото при всички случаи съм южнославянска душа, от главата до петите.

Коя беше първата българска книга, която преведохте? Вие ли я избрахте или от хърватско издателство се свръзаха с Вас конкретно за превод на тази книга?

Ксения Банович: Веднага имах късмет, понеже заедно с тогавашната ни лекторка по български език, госпожа Татяна Дункова, преведохме „Естествен роман“ на Георги Господинов по предложение на тогавашния редактор Роман Симич (който е и изключителен хърватски писател). Чувствах се сигурна, работейки в тандем, тъй като, струва ми се, като носителки на изходния и на приемащия език, успяхме да предадем всички езикови и културологични специфики на текста

Колко български книги сте превели до момента? Има ли някоя, с която искрено се гордеете?

Ксения Банович: Имам пет публикувани превода и още два, които са вече преведени и чакат в чекмеджето удобен момент и подходящ издател, за да видят дневна светлина. Всеки от тях, разбира се, ми е любим по свой начин, но „Случаят Джем“ ми влезе дълбоко под кожата. Вера Мутафчиева изобщо не е превеждана в страните от бивша Югославия, ако изключим един откъс, който е публикуван в превод на Ивана Давитков в антологията на българската литература на Михайло Пантич. Не мога да ви опиша щастието и гордостта, които чувствам, понеже именно чрез хърватското издателство Sandorf ще открием тази велика писателка от световен мащаб. Освен това този роман има много връзки с нашия регион. Джем е герой и в „Прокълнатия двор“ на Иво Андрич, докато внукът на брата на Джем Баязид II, Гази Хусрев-бег, босненски санджак-бег, който е израснал в царския двор в Цариград, е оставил ярка следа в Сараево, като е изградил Царевата и прочутата Гази Хусрев-бегова джамия, библиотеката, медресето, часовниковата кула, болницата, Ханиках (училище за дервиши) и мусафирхана (социална кухня и конак). Ровейки се из биографичните данни на синовете на султан Мехмед Завоевателя, бях силно впечатлена, когато събрах този пъзел.

Предимство или предизвикателство е географската и езиковата близост между Хърватия и България по отношение на художествения превод?

Ксения Банович: И едното, и другото. И хърватският, и българският са славянски езици. Приликата е голяма, но и опасна, защото крие в себе си много фалшиви приятели. Години наред съставям за забавление речник на опасните думи, които привидно те карат да мислиш, че разбираш контекста, но те отвеждат в напълно различна посока. Често при симултанен или консекутивен превод ми казват, че няма нужда от превод, а после като ги попитам „Добре, а как разбирате мисълта „Господинов е обичан автор“, ми отговарят „Ами той е običan (обикновен) автор“.

Също така се забавлявам със съставянето на лексикон на несъществуващите или непреводимите думи. Топлината на бъгларската дума „уют“ е непреводима на хърватски. Аз самата се чувствам уютно в българския език, защото имате склонност към умаляване на всичко, дори на прилагателните и наречията, което не съществува в хърватския. На хърватски не можете да се изразите така сладко „стаята ми е сухичка, светличка, топличка, идеята ми е простичка“. Проучвайки биографията на Вера Мутафчиева, попаднах на думата невъзвращенец. Въпреки че и ние имаме емигранти и бежанци, толкова силна дума не сме осмислили. Може да участвам с нея в конкурса за нова хърватска дума. Да, наистина имаме такъв конкурс, организиран всяка година от Института за хърватски език и езикознание.

Какъв е интересът към българската литература в Хърватия? Привлекателни ли са сюжетите, героите и стилът на нашите писатели?

Ксения Банович: С оглед на отчайващата ситуация в хърватската издателска дейност, несъществуването на книжен пазар и много ниската читателска култура, добре е, че изобщо има място за български автори. Затова днес преводачът трябва да бъде своеобразен мениджър и сам да търси подкрепа за преводите. За щастие имаме Министерствo на културата и фондации като „Традуки”, Национален център за книгата към НДК в София и европейските програми като „Творческа Европа”, които ги предоставят.

Европейската награда за литература наистина поощри вниманието на издателите ни, така че вече имах предложения за разказите на Калин Терзийски и нашумелия роман „Възвишение“ на Милен Русков. Въпреки че се опитвам да избирам онези заглавия, до които не съм дорасла, защото искам да опитам, да се науча, да преместя собствените си граници, заради силното уважение, което чувствам към „Възвишение“, не си позволих този езиков експеримент. Защото трябва първо да се дешифрира българският текст и после отново да се кодира на хърватски езиков стил от 19-и век, а архаичният български да се имитира чрез архаичен хърватски. Стискам палци на полската преводачка Магдалена Питлак, която посмя да се заеме с тази задача.

След като „обичайните заподозрени“ Георги Господинов и Алек Попов утъпкаха пътя, след тридесетгодишното премълчаване на българската литература (ако не броим спорадичните преводи на кратки текстове в периодиката, както и две стихосбирки на Пеньо Пенев и Христо Ясенов, в превод на Весна Парун, последният превод от български език преди „Естествен роман“ е романът „Отклонение“ на Блага Димитрова, преведен от Иво Балентович, 1973 г.), може да се каже, че тук се създаде интерес към българските писатели.

Съдейки по повторните издания на книгите, което не е задължително истински показател, тъй като много добри книги остават в сянка, но в случая със споменатите автори качеството заслужено получи и тиражно признание, съвременните бълграски автори значително привлякоха вниманието на литературната критика и читателската публика.

Първото по-многобройно и по-забележимо гостуване на български писатели в рамките на „Преглед на малките литератури” през 2008 г. беше оценено от редакцията за култура на радио станция „101” като „културното събитие на годината” в Загреб.  Тогава по избор на селектора Митко Новков предстаавихме Ангел Игов, Емануил А. Видински, Яна Букова, Силвия Томова, Камелия Спасова, Мария Калинова, Марин Бодаков, Надежда Радулова, Марица Колчева и Мира Душкова.

Но интересът тепърва ще се създава благодарение на амбициозните и талантливите хърватски студенти от Катедрата по южнославянски езици и литератури при Философския факултет в Загреб, които миналата година в антология „Избрана българска съвременна литература” представиха стихотворения и кратки разкази на съвсем млади български автори: Надежда Дерменджиева, Белослава Димитрова, Зорница Гаркова, Александър Христов, Стоян Ненов, Христо Раянов, Стефан Стефанов, Светослав Тодоров и Тодор П. Тодоров. Със своята „Стъклена река“ (в превод на Ана Васунг) Емил Андреев също привлече доста внимание.

Колкото до сюжетите, героите и стила на българските автори, с „Разруха“ на Владимир Зарев се убедих, че делим едни и същи проблеми на прехода и ежедневието, само опаковката е малко различна. Вие имате кредитни милионери, ние – tajkuni (бизнес магнати), вие – чалгизация на обществото, ние – турбофолкизация, вие – мутресa, ние – sponzoruša (златотърсачка), докато общите ни съседи сърби – splavaruša (сални феи – можете да ги срещнете по ресторантите на дунавските салове). Ето още една идея – социолингвистичен лексикон на понятията на прехода в хърватския, сръбския и български език. Ако има доброволци, сигнализирайте.

Как гледате на работата си: като на професия, призвание, мисия, хоби, изкуство или от всичко по малко?

Ксения Банович: Засега като хоби – нередовните хонорари не ми позволяват да се занимавам с превод професионално, както и двете ми малки хлапета. Успях да въвлека цялото ми семейство в това хоби – съпругът ми е първият ми читател, но и петгодишният ми син показва вече голям интерес към българския и онзи ден ме попита: „Мамо, как се казват Том и Джери на български?“.

Каква е рецептата, ако изобщо има такава, за качествен превод?

Ксения Банович: И при нас в областта на превода имаме хаотично състояние. Сред медиите присъстват предимно похвалите, а не упреците, а когато става въпрос за преводи, критики към тях дори не се публикуват, нито заплащат, което, разбира се, води след себе си вълна от некачествени преводи.

Преводачът на художествена литература има много по-голяма отговорност, отколкото обществото му отдава, и това трябва постоянно да се подчертава, тъй като участва във формирането на езика на своето време, а чрез преводите си на важни творби от чуждестранните литератури обогатява литературното наследство на даден народ! Без богата езикова и обща култура, начетеност, а и без талант, това не е никак лесно. Казват, че преводачите са и „писатели под прикритие“. Напълно съм съгласна, защото в главата ми се реят множество интересни истории, които нямам храбростта да напиша и подпиша. Много по-лесно ми е да препиша вече съществуващ текст, криейки се от другата страна на езика. Необходимо е текстът да бъде изпипан до най-малкия детайл, преодолявайки езиковите клопки, вслушвайки се в ритъма, гмуркайки се в дълбините на самия текст.

Същевременно не трябва да забравяме, че нещата не започват от нас и от днес, трябва да познаваме преводната си съкровищница и да търсим кой се крие зад имената на преводачите. Българският език системно се изучава във Философския факултет в Загреб едва от десет години насам, но преди това също се е превеждало от български. При това някои от преводачите като Иво Балентович, който в началото на Втората световна война е работил като пресаташе в посолство на Независна държава Хърватия в София и е бил женен за българка, с идването на власт на комунистите заради преводите е репресиран и е бил принуден да работи като бояджия. Често хърватско-българските литературни връзки са били под формата на лични контакти и са зависели от един човек. Ако нашата значима поетеса Весна Парун не беше в България през 60-те години, сигурно нямаше да познаваме известни българските поети. За този неин етап от живота, прекрасните ѝ есета и пътеписите ѝ за България, можете да разберете повече благодарение на Катя Зографова, авторка на скоро излязлата от печат книга „Българска одисея на Весна Парун“ (изд. „Изток-Запад“). Може би единствено трябва да добавя, че благодарение на хонорарите, които е получавала за преводите на своите стихотворения на български език, които след това са звучали като шансони и са се продавали на пазара в СССР, си е плащала пътните и престоя в България през тези пет години (1962-1967). За нещо подобно поетите днес могат само да си мечтаят, но преводачите могат да бъдат щастливи, тъй като вече и в София има Къща за литература и превод, която ръководят Яна Генова и Фондация Next Page. А спокойствието, което такива резиденции осигуряват, престоят на мястото, където се говори конкретният език, и контактът с писателите са сред най-важните предпоставки за качествен превод.

Какво Ви дава професията преводач?

Ксения Банович: Стимула, че занимавайки се с езика, ще се гмурна още по-надълбоко в българската култура. Превеждайки съвременни български автори, трябваше да се задълбоча в българския преход, но Вера Мутафчиева ме накара още повече да разширя кръгозора си – „Случаят Джем“ ме потопи в историята на Османската империя през 15-и век, „Алкивиад Велики“ – в Древна Гърция и философията. Освен това постоянно трябва да развивам умението си на самоконтрол, да не се налагам на текста и автора и да предложа на читателя път, по който да премине безпрепятствено в друг езиков свят. Също така и стимула да усъвършенствам както българския си, така и майчиния си език до най-малкия филигранен детайл.

Кой е любимият Ви български автор/роман и защо?

Ксения Банович: Много обичам кратки разкази на Деян Енев, които удрят като чук в главата. Същото чувство имам и четейки разказите на Йорданка Белева. Тя е чисто доказателство, че е важно качеството, а не количеството. Георги Господинов, защото, както казва Невена Дишлиева-Кръстева, той е поет и когато пише проза. Радвам се, че дойде ред и на хърватския превод на „Физика на тъгата“.

Кое е онова българско произведение, което все още не сте имали възможност да преведете, но желаете да го направите за в бъдеще?

Ксения Банович: Нямам търпение да прочета романа „Аз още броя дните“ на Георги Бърдаров, който тепърва трябва да излезе. Това е роман за братоубийствената война и обсадата на Сараево през 90-те, който е написан по действителен случай – говори за история, обиколила света, за сараевските Ромео и Юлия, християнин и мюсюлманка, които искат да избягат от Сараево, докато снайперистите си отпочиват. Много съм любопитна как българинът вижда нашата война, как разбира травмите на хора, които преживяват 1395 дни под обсада. Знам, че в България не се знае много за тази война, но ние още по-малко знаем за това, което се е случвало в България през 90-те. Не мога да забравя детайл от „Естествен роман“, когато жена на пазара иска да купи половин лимон. Изобщо не си даваме сметка през какви трудности сте преминали през този период, докато ние в същото време се биехме помежду си.

„Колекционерът на любовни изречения“ на пловдивския писател Александар Секулов. С огромна наслада бавно си проправям път между думите му. Поставих си за цел заедно с премиерата на този роман да открием и изложба с рисунки на Атанас Хранов, да обединим приятното с полезното и да популяризираме Пловдив като европейска столица на културата в Хърватия.

Текстът е публикуван в - http://truestory.bg/profesiia-prevodach-na-hudojestvena-literatura-govori-kseniia-banovich/

 

 
  Отзиви
  Професия преводач на художествена литература: Говори Ксения Банович

  Варварин в градината на паметта

  Представяне на www.veramutafchieva.net

  Неабстрактно и лично, или за споменния почерк на Вера Мутафчиева

  Нашите разговори с Вера Мутафчиева

  Верини бивалици

  За Вера или животът е всички неща - вълшебни и отвратителни

  И ще погаля всички с доброта, преди да си отида

  Защото не най-голямото нещастие е смъртта, вярвайте ми!

  “Ведрият темерут” в битка със столетни предразсъдъци


Още ...

Copyright - New Bulgarian University - Created and Powered by Studio IDA