Принизяване
Иво Беров

Наскоро по някакъв повод се разровичках в библиотечката си, а оттам случайно изпадна книгата „Летопис на смутното време” от Вера Мутафчиева. Преди години я бях чел няколко пъти. Захванах отново. И не я оставих. Да кажа първо за образите в книгата – обосновани, силни, плътни, ярки, увлекателни, живописни, истински. И всякакви – като почнеш от най-онеправданата рая (и турска, и българска), минеш през разни селяни, хайдути, разбойници, главорези, паши, аяни, еничари, низами, попове, имами,  будители и възрожденци, та стигнеш до султан Абдул Хамид, султан Селим Трети, че и харемите им. Лично мен особено ме увлече образът на прочутия разбойник Кара Фейзи (дружината му достига до 5000 души, с които завладява редица градове, стига до Одрин и дори обсажда Цариград).

И си викам „Колко никак не е честно”.

Ами всичко това е много по-стойностно от кухите, детско-юношески, безплътни, скучни, насилени и напъхани в простовати калъпи образи на Толкин и Тери Пратчет.

И си викам също:

Колко истинският, вълнуващ, жесток, изненадващ, непредвидим и пъстър свят на Вера Мутафчиева е по- увлекателен от изкуствените и призрачни светове на Толкин и Тери Пратчет с техните повтарящи се и предвидими измишльотини.

Ами Вера Мутафчиева е няколко равнища, не знам точно колко – пет или шест, над ония двамата.

Хайде да оставим Толкин и Пратчет, те, дето се вика, са друга бира, нека потърсим по-уместно сравнение – между творбите на Вера Мутафчиева и тези на Умберто Еко. И двамата са с дипломи за средновековна история, и двамата са професори, и двамата са били преподаватели, и двамата са писали книги за минали времена, единият за ранното Западно Средновековие (Еко), другият (Вера) за късното османско.

С цялата условност и относителност на едно такова сравнение Умберто Еко губи от Вера Мутафчиева. Неоспоримо губи (не ми пука за мнението на критиците и Ековите почитатели).

Османското средновековие на Вера е в пъти, в пъти (нарочно повтарям) по-вълнуващо, по-увлекателно, по-живописно и по-истинско от предвзетото, тъкмено, гласено, разтегливо (като повествование), а навремени и скучничко средновековие на Еко.

Художеството на Вера Мутафчиева е няколко равнище над онова на Умберто.

А езикът – българският език на Вера – погълнал мощно и безгрижно всякакви турцизми и русизми, всякакви отколешни и съвременни думи, с привкуса и приноса на различни местни наречия, с изобилието на глаголни времена, с възможността за езиково творчество, със свободата си и с езиковите си обрати, но обрати без мъчително кривене, кокетливо фръцкане и вървежни усуканици, и с още много недооценени и неизползвани достойнства, започва да ти се струва най-мощният, най-богатият, най- гъвкав и най-изразителен език на света.

Е да, Умберто Еко е по-известен, това е неизбежно, нали е западняк. Само че защо е по-известен дори в България, защо онези български младежи, които четат, предпочитат скучните му романи пред „Летопис на смутното време“? Дали защото Еко е чужбински и следователно „по така”, или просто днешното поколение не е чувало за романите на Вера? Или пък не иска да чува? Или пък никой не му казва, че има такъв писател, та да чуе?

То е същото като с Чарлз Буковски и Константин Павлов. Една и съща поетична нива орат, с едни и същи сечива дялат творбите си, на едно и също поприще работят,  но творчеството на Константин Павлов е в пъти по-стойностно от това на Буковски. (Вероятно почитателите му биха били на друго мнение. И вероятно защото не са чели Константин Павлов.)

Светът обаче Чарлз Буковски познава, а Константин Павлов – не. Отново разбираемо – английският език има милиарди читатели, българският – няколко хиляди, ако не и стотици само.

Но защо в България Буковски е по-известен от Константин Павлов? Чудатост? Отклонение? Извратеност някаква нашенска си?

България е сиромашка откъм надарени хора, направо фукара, те са й кът и въпреки това тя не ги цени. Когато опипом ги разпознае (негли чрез разума си не би могла), тя ги обижда, тормози, унижава и съсипва. Когато не ги убива и самоубива. Защото доста често точно това прави. В най-добрия случай ги забравя. Както се получава и с Вера Мутафчиева.

Нейното творческо богатство прашасва по тавани, отлежава във вехтите кашони на уличните продавачи с цени за по два-три, до пет лева книжлето.

Има и друго.

Книгата „Летопис на смутното време“ просто плаче да бъде филмирана. Впрочем „плаче да бъде“ е изтъркан израз. По-скоро друго. Това е книга, която иска, настоява, задължава да бъде пресъздадена като игрален филм или като телевизионен сериал.

От тази книга би могло да се получи нещо голямо. Много голямо. При всички случаи много по-стойностно от посредствените филми и сериали за Левски, Ботев, Захари Стоянов, Петко войвода и другите подобни сериали. Стига, разбира се, книгата на Вера да не се озове в ръцете на някой убог режисьор, като оня, който от романа „Предречено от Пагане” избълва тъпнята „Аспарух”.

И още. Един филм върху „Летопис на смутното време” може да бъде и българо-турско съвместно производство (копродукция) – няма обиди там нито за българи, нито за турци. Големите творци го умеят това – да бъдат родолюбци, без да обиждат, нито дамгосват чуждото. Най-завладяващите образи на несъмнения родолюбец Йордан Йовков са на турци и цигани. (Шибил, Сали Яшар, за който не се сеща.)

Велик българо-турски филм или сериал би се получил от книгата на Вера. Богата Турция би могла да вложи пари за екранно пресъздаване точно на тази книга, вместо да се харчи за харемно-клюкарски сериали като „Великият век”, където изключителната и затрогваща любов на Сюлейман Великолепни към украинката Роксолана беше принизена до сълзливо-сапунчесто-кухненски умиления.

Да отидем още по-далеко с пожеланията и мечтите – защо пък не. От екранното пресъздаване на тази книга може да се получи и ново направление в световното кино. Има цели купища филми за Дивия Запад, цели бюлюци филми за бойните хватки на Изтока, защо да няма и филми за живописните Балкани (както щете наречете новото направление). Но без досегашните сръбско-македонско-българските превземки, а като се филмира книгата на Вера. Но това вече дори не са мечти, а блянове.

Нека сега от висините на тези блянове и небъдници се сурнем направо в не толкова суровата, колкото посредствена и тъпа родна действителност.

И ще се натъкнем отново на сурване. Отстъпление от вече завоювани пространства. Връщане назад. Търкаляне надолу от вече достигнати равнища. Снизяване.

Все едно художниците да рисуват така, сякаш никога не е имало Рембранд. Да зографисват ковьорчета с лебеди и замъци, та да могат да се харчат по селски сборове и панаири. Все едно драматурзите да пишат постановки, все едно никога не е имало Шекспир. За страданията на многострадалната Геновева например. Та да привличат като зрители чувствителните булки. Все едно композиторите да пишат сонати така, сякаш никога не е имало Бетовен. Сонати за акордеон в седем/осми такт. Та да могат мераклиите да му друснат я хорце, я ръченица. Все едно скулпторите да се върнат в човешкото първобитие и да мачкат цицесто-путести разплодни Венери, сякаш никога не е имало нито Фидий, нито Роден. Та да се подтиква природонаселението към размножаване.

Май прекалено си повярва най-новото ни писаческо поколение. Особено що се отнася до исторически романи. Може би защото е преценило, че е ново и необременено, за разлика от разни таралясници като Мутафчиева. Прави вълнуващи открития. Открива топлата вода например. Нищо че е не толкова топла, колкото хладка. Открива колелото например. Нищо че е малко ръбесто и се кламбичка при търкаляне.

Аре.

Източник: http://www.transmedia.bg/2017/11/27/%D0%BF%D1%80%D0%B8%D0%BD%D0%B8%D0%B7%D1%8F%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%B5/ - 27 ноември 2017

 

 

Copyright - Veselina Vasileva - New Bulgarian University - Created and Powered by Studio IDA