Творчеството на Вера Мутафчиева не се нуждае от критическо споделяне в духа на предварителните похвали. Затова е уместно да се отнесем към новата й творба конкретно. Най-напред трябва да поясним, че тази книга, която сега е пред нас, представлява само първа книга от няколкотомната автобиография на Вера Мутафчиева. Изправени сме пред мащабен замисъл и слава Богу! Най-после някой от големите ни писатели, чийто живот бе разсечен от смяната на три епохи (като една пародия на тимеевото пълноценно сферично същество на Платон!), та най-после някой от големите, модерните класици да се реши на една такава себестрогост, каквато е разказът на самия себе си за самия себе си. Като помисля сега и ми се струва съвсем логично именно професионалният историк да се събуди пръв за тази фаталност на епохалните смени; за противоречивия смисъл на тяхната устрашаваща диалектика: те раждат, но те и убиват. Но от друга страна следва да зачетем и изстрадания шанс на писателя, на писател с ръста на Вера Мутафчиева; писател, чието любопитство го кара "винаги да бъде там", при онова, което като че ли е невъзможно да се разкаже, защото самото то е мрачното, страшното, непомерното или пък - обратното - е неуловимо за опита, защото бяга и се крие из ежедневието като есенната мишка, като есенна мишка в хамбара на живота.
В този смисъл кой е бил по-съдбовно наказан с писателски шанс (шансът на добре поставения "наблюдател") от Вера Мутафчиева? - професорската дъщеря на именития историк, сама бъдещ професор по история; градското, столичното момиче в една подавляващо селска страна; жената, която сама трябва да оправя сметките на живота си в едно мачистко общество. И ето че през последното изречение се докоснах до съдържанието на "Бивалици" - I книга. В нея разказът се захваща от сгодяването на родителите на бъдещата Вера и се свършва с хероикомичните нейни битки да получи ОФ бележка, за да може да кандидатства за висше образование. Както казах, проф. Мутафчиева ни предлага днес само първата част от едно бъдещо крупно дело, което ще бъде нейната автобиография. Тази чест и този труд по право лягат на ръката на нашата писателка. Тя ши като учен историк, и като художествен творец повече от всички изработи един сложен вкус към разкриване и боравене с летописната традиция като интимно запаметяващ модус, където животът и езикът обменят смисъл; тя първа посочи и събра, за да ни ги покаже като свидетелства, ранновъзрожденските летописни бележки и приписки, оставени по маргините на богослужебни книги, църковни регистри и еснафски кондики; тя и в новата си книга твърди, че по маргинит се живее най-интересно и там се записва най-интересното от житейския опит; тя използва тази словесна традиция в най-добрите си книги. Само за подсещане ще спомена квазиепистоларната форма на "Случаят Джем", летописа в "Летопис на смутното време", протописа на "Алексиада" в "Аз, Ана Комнина". На нея дължим и досега най-интересната книга върху живота и автобиографията на най-интересната личност от ранното Възраждане - става дума, разбира се, за "Книга за Софроний" и става дума за "Житие и страдания грешнаго Софрония". Но можем още да добавим - опитът й върху живота на младия Раковски и опитът върху живота на собствения й баща... Този бърз списък ни смущава, но това смущение ни изпълва с надежда към новия замисъл на проф. Мутафчиева. Защото явно сме изправени пред дело, където творецът е изпълнявал чрезмерно трудни задачи, като същевременно е поддържал една висока нота на огласяване на собствен ангажимент, на собствена философия върху живота и историята, върху живота в историята. При Вера Мутафчиева това ще е търсенето на жизнената капка, отразила цялото; търсенето на силната индивидуация през характерите; търсенето на интимния поглед и открояващия глас, изказващ засукването между битие и съ-битие. Казано с термини, тя следва пътя на една лирико-философска деепизация на историческото ставане и протичане. В години, в които човекът и човешкото едва ли са си стрували цената на упоменаването, Вера Мутафчиева е извършвала дискретен бяг навътре в човека, човешкото, човещината и тяхното гранично удържане като ценност. Както знаем, биографичният текст, след като е самопознавателен, е своего рода сократически. Но още повече пък автобиографичният текст, където ти сам ставаш Платон на Сократа на своя живот. Разбира се, тази маиевтика е сложна, това не е животът ти, а твоят опит с живота, отчужден и зачислен в езика - тъй автобиографът се превръща в акушер на себе си. За да втъче в творбата си този парадокс, Вера Мутафчиева използва свидетелско време, когато разказва за годежа на своите родители. С любовта, демек с този годеж започва нейната история, нейната автобиография, въпреки че тя не би могла да бъде свидетел. Така погледнато, заглавието на творбата е малко подвеждащо. Като че ли "Бивалици" предполагат един поразпилян разказ за случки, обстоятелства, семейни истории, анекдоти, капризи на паметта. Но не е така. Точно обратното е. В този първи дял, вярно е, ще се говори най-вече за дома, за онова, което от Ренесанса насетне са наричали Vita Domestica, но Вера Мутафчиева отчетливо прилага т. нар. генетичен тип автобиографично писане. В този ключ са изпълнени изумителни творби като "Изповедите" на Блажения Августин, "Изповедите" на Русо и преди туй "Автобиографията" на великия Джамбатиста Вико, също и "Поезия и истина" на Гьоте. Убеден съм, че с "Бивалици" - I част Вера Мутафчиева полага основен камък в тая посока, т.е. тя ще пише автобиография не просто така, а интелектуална автобиография, която да покаже не само пътя на човека в живота, но и защо този път е бил избран. Казвам "избран", но понякога вместо нас избира провидението, ние тежим върху божията длан, върху нас пада сянката на съдбата. Но какво е съдбата? Онова, което отвън е съдба, отвътре е характер и наше философско задължение е, надвесени, да мислим тази двойка. Това е сократическото самопознание, върху тази философска канава се разгръщат фабулите на "Бивалици". Четох някъде, че в своята автобиография (писана на латински в стихове!) Томас Хобс бил написал следното изречение: "Уплашена от нашествието на испанската армада, майка ми родила близнаци: мене и страхът." В разказа за своите детско-юношески години Вера Мутафчиева би могла да замени в горното само думата "страх" - с думата "труд". Най-напред това е трудът на бащата, респектиран тихо от невръстната Вера, която си играе върху зелената възглавница в неговия кабинет. После - нейният труд по отстояване на собствения й характер, наречен "ведър темерутлук", за да припомни, изглежда, класическата предразположеност към меланхолизъм на философски настроения човек. Характерът се отстоява най-вече срещу майката в серия от полуанекдотични случки - нежеланието на малката Вера да ходи по Витоша, без да носи със себе си и своето нощно гърне; нежеланието на Вера изобщо да носи дрехи, докато е малка; първоначалното нежелание да учи френски език, защото френския го учат тези, които го знаят, а тя не го знаела. И прочее и прочее. След туй идва вторият труд - борбата с ранните болести - тиф, счупен и криво зараснал крак..., операции. После - тежката покруса от загубата на бащата на 14 години. Трудът по оцеляването из селска България поради бомбардировките над София. Гладът. И най-накрая - вместо непобедимата испанска армада пристига Червената армия. Трудът става чрезмерен, непомерен, невъобразим, а донякъде и безсмислен, защото влизам в епохата на варварство и хаос. Трудът, характерът, съдбата - неотстранимото хъшлачество и отличният успех в I девическа гимназия - ето тертипите на изграждането на образа, тертипите на този Bildungs: образът на детето, дето викало поради страх от тъмното: "Детенце съм, самичко съм, мъничко съм, смилете се"; образът на момичето на 14 години, което се промъква в университетския кабинет на починалия си баща, за да вземе двата му пистолета, та дано си вдъхне сигурност; ето и девойката, която отива на бригада, за да вземе ОФ-бележка, защото иска да учи... Ще спра дотук, за да добавя нещо друго и с него да приключа. Питам се - откъде тая ведрост, тая надежда, която се излъчва от творбата, откъде тая тръпна влага, тоя хумор, това виталистично удържане, което пои текста, откъде куража да казваш "да" - да на детството, да на трудното юношество?... И всички отговори, които ми хрумват, стоят неудовлетворително - с изключение на един: да посоча през книгата на Вера Мутафчиева към самата Вера и просто да замълча, ако ли не и да замлъкна. Текстът е публикуван във в. Култура - http://www.kultura.bg/bg/article/view/4947 Към ръкописа на автора - http://veramutafchieva.net/pdf/237.pdf |
