Варварин в градината на паметта
По повод пет години от смъртта на Вера Мутафчиева (поч. 09.06.2009 г.)

Георги Гочев

Зачената е в планината, под открито небе. Обича да е навън, близо до морето, да я духа вятър. Когато времето е хубаво – хвърчи. Попадне ли в непознат град, търси най-високото място, покачва се, гледа от птичи поглед. Никак не търпи дреха върху себе си, особено пък ако е вълнена. Спомня си, че като малко дете е тичала гола по улиците на Опълченския квартал. Първия път – невиждана атракция, втория – някой улавя детето и се опитва да му говори. То обаче е стиснало устни, стои безсловесно. Челото му е рогато, позата бабаитска, от очите му струи ведър темерутлук. „Господи, защо родих дивак!“, всеки път вика майка му преди да го напердаши.

Голото дете, родено през 1929 г., се казва Вера. По-често обаче я наричат Бочка – съкратено от умалителното Жабочка. Прякорът измислил баща ѝ, историкът Петър Мутафчиев. В дома на този строг професор обаче умилението не е норма. Норма е образованието. Уроци по музика, уроци по рисуване, и най-вече уроци по чужди езици, разбира се, с чуждоземни възпитателки – дивото дете трябва да се превърне в питомен гражданин на света. Само езиците потръгват, но и те скокливо. Вече възрастната Вера ще напише, че на прага на пубертета, когато властта на ОФ ликвидира чуждоезиковото обучение в страната, тя била „разноезичен аналфабет“.

В което педагогиката не успява, често успява историята. Тя обаче рендосва грубо. През май 1943 г. Петър Мутафчиев умира. През януари 1944 г. съюзниците изсипват върху София хиляди бомби. Вера заминава заедно с майка си и по-малкия си брат Боян за северна България. В онези години селото обаче не предизвиква у гражданина мисъл за приятна отмора и дивеене. Тук той предимно оцелява, във враждебна среда е. Докато майка ѝ шие и запознава селянките с чудото на сутиена, Вера се опитва да преподава френски. Уроците са пълен провал, затова пък бележи успехи в ръчния труд, който обобщава с думата „копан“ (насетне тя ще нарича така всеки усилен труд – телесен и умствен). На село тя постепенно става бивш гражданин. Когато след 9 септември 1944 г. се завръща в София, ще открие, че е попаднала в категорията на т.нар. „бивши хора“.

Изцяло покорна на червената армия, новата комунистическа власт налага върху България климата на националния нихилизъм. На всичко българско задължително трябва да се гледа с лошо око – като на забавено в развитието си съветско. Българите, останали в Македония, официално са наречени македонци, а онези в северна Добруджа – румънци. Понеже Петър Мутафчиев е защитавал идеала за държавно единение на всички българи, той е обявен за „великобългарски шовинист“. Въпреки че се е сражавал за страната си в три войни, е обявен за „враг на народа“. Книгите му са забранени, някои от учениците му започват открита война срещу неговите възгледи – за да направят кариера, развенчават „мутафчиевщината“. Върху паметта на историка се стоварва онова, с което цял живот се е борил – damnatio memoriae. Той трябва да бъде опозорен и забравен.

При такива обстоятелства къде от кутсуз, къде от усещане за дълг към баща си, Вера посвещава своето бъдеще на паметта. Записва се да учи история – във факултета по история на СУ, доскоро ръководен от Петър Мутафчиев. Така обучението на нейната обществена памет ще се превърне задълго в изпитание на личната ѝ памет. Всекидневно ще изтърпява обругаването на бащиното си дело. Всекидневно ще се примирява с неистините за своя баща. Всекидневно ще научава върху гърба си, че обективността и предателството към миналото понякога вървят ръка за ръка. Върху полето на дивия исторически реваншизъм обаче нейният темерутлук помага повече от патрицианското достойнство на Мутафчиев. През 1951 г. Вера завършва образованието си по история с отличие.

Тя ще следва могъщата сянка на баща си с малки и премерени крачки. Хората като нея – в политическия жаргон на онова време наричани „безпартийна сволоч“ - нямат лесен достъп до държавна работа, камо ли до държавната историография. Но достъпът им все пак не е напълно забранен, условието е невидими да работят в услуга на партийните кариеристи. След един сън Вера е като омагьосана от красотата на арабските писмена. Така решава, че ще се подвизава в османистиката – хем ще е почти невидима, понеже през 50-те малцина се интересуват от историята на османския период, хем почти свободна, понеже партийните историци правят кариера другаде. Интуицията не я лъже. Само четири години след като получава диплома за историк, Вера става аспирант по османска история в БАН. Повече от 30 години тя ще работи в различни институти на академията.

Способността на Вера да се приспособява изглежда удивителна. Но още по-удивителна изглежда способността ѝ да саботира своя конформизъм. Това се отнася както до личния, така и до професионалния ѝ живот. Омъжи ли се, скоро след това ще се разведе. Захване ли се с някоя историческа теза, скоро ще се отклони от нея, понеже вече се е захванала с друга. В началото на 60-те, например, се опитва да напасне фактите за османската данъчна система с казаното от Маркс и Енгелс за феодализма. Нищо читаво няма да излезе от този опит – освен желание да кривне от реда в безредието. Следващата ѝ тема е периодът на анархия, настъпил на Балканите в края на XVIII в. - т.нар. „кърджалийско време“. Но докато събира документи за кърджалиите, обземя я желание да надникне и в душата им. Така през 1965 г. ще се роди нейният пръв роман – том първи от „Летопис на смутното време“.

Романът се харесва – онзи човешки вихър, който преобръща могъщата османска държава, блазни българина, потънал до уши в застоялите води на съветското блато. Две години след издаването на „Летописа“ Вера вече е създала нов роман. „Случаят Джем“ (1967 г.) става любима книга на мнозина. Читателите в България и социалистическите страни, в които романът е преведен, лесно припознават като свое желанието на Джем да свърже Изтока със Запада, някои от тях за пръв път подушват Ориента и пътуват из Европа именно чрез печалния османски принц. Що се отнася до копнежите на самата Вера – тя, както изглежда, описва скиталческата съдба на Джем Султан от тъга по брат си, който е емигрирал на Запад. Единственият начин да го последва и да бди над него, е чрез верния приятел на Джем – поета Саади.

В грижата за паметта като че ли съвсем естествено е заговорило жизнелюбието, в мъртвите факти от миналото – днешните желания и страхове. Обученият летописец, който скептично клати глава и обикновено не вярва, щом се заговори за промяна, се е опитал да повярва в промяната, да мисли и действа тъй, сякаш не познава миналото и живее само в настоящето. „Варваринът умее да върши история, но не умее да я пише“, казва Константин Погонат в романа „Предречено от Пагане“ (1980 г.). Вера Мутафчиева, оказва се, е намерила начин да бъде по-мъдра от своя мъдър герой. Варваринът, който живее у нея, някак се е превърнал в помощник на историка.

Но ако варваринът може да се превърне в помощник на историка, дали историкът също може да се превърне в помощник на варварина? През 2008 г. Комисията за разкриване на досиетата оповестява, че през януари 1969 г. Вера Мутафчиева е била вербувана за агент на ДС и почти двадесет години е сътрудничила на службите. След 1989 г. досието ѝ по неясни причини е било унищожено. Самата тя не говори за случая в автобиографията си, не дава отговори и през 2008 г. Единственото известно на мен нейно изказване за отношенията ѝ с ДС се намира в един спомен на писателя Георги Гроздев, публикуван в интернет. „Те просто дойдоха“ - ще му каже тя.

Ясно е какво означава „те просто дойдоха“ - безпартийна, разведена с две деца, дъщеря на народен враг, сестра на невъзвръщенец, талантлив писател, който иска да види книгите си издадени, човек с урболешка жизненост, Вера е идеален обект за социалистическата политика на прелъстяване чрез страха и съблазните. Не е ясно обаче защо след 1989 г. тя, която ще организира издаване на документи за комунистическите репресии върху паметта, премълчава за най-голямата репресия върху собствената си памет. Може би от желание да спести на възрастта си тревогата от едно признание, може би от срам. А може би напук на дългото си битие в историографията е смятала, че вътре в човека винаги е живеело едно особено същество, което е недосегаемо за историческите обстоятелства и затова неуловимо за паметта и перото на историка.

Според мен Вера е видяла у себе си това не-исторично същество една сутрин през 1949 г. в Русе. Ето какво разказва във втория том на „Бивалици“: Задето е била в хотел заедно с мъж, който не е неин съпруг, е арестувана. Обвинението е, че е проститутка, прекарва цялата нощ в милицията. Отървава я един от дежурните милиционери, незлоблив бивш студент на баща ѝ. Та на развиделяване тя обикаля из градската градина. На едно място е застанал дрипав възрастен мъж, за ръката на мъжа с дебело въже е вързан сокол, около сокола се е събрала тълпа. Мъжът се гаври със сокола, дано тълпата пусне някоя стотинка в шапката му. Погнусена от хората, Вера се заглежда в птицата. Соколът е млад, с цвят на синкава стомана, полиран и гладък. Очите му са светли, не мигат. Целият излъчва сурова недосегаемост и свобода. Онова, което става около него, не го засяга. „Никога повече не съм срещала тъй поучително по достойнството си създание“, заключава Вера.

*Текстът е публикуван във в. Дневник - 10 юни 2014: http://www.dnevnik.bg/analizi/2014/06/10/2319395_varvarin_v_gradinata_na_pametta/


 

 
  Отзиви
  Професия преводач на художествена литература: Говори Ксения Банович

  Варварин в градината на паметта

  Представяне на www.veramutafchieva.net

  Неабстрактно и лично, или за споменния почерк на Вера Мутафчиева

  Нашите разговори с Вера Мутафчиева

  Верини бивалици

  За Вера или животът е всички неща - вълшебни и отвратителни

  И ще погаля всички с доброта, преди да си отида

  Защото не най-голямото нещастие е смъртта, вярвайте ми!

  “Ведрият темерут” в битка със столетни предразсъдъци


Още ...

Copyright - Veselina Vasileva - New Bulgarian University - Created and Powered by Studio IDA