И през есента на 1762 година, както през всяка есен, откъм морето духаха силни ветрове. Носеха тежка влага, още топла от преминалото лято, и я полепяха навсякъде. Затуй мастилото съхнеше бавно; буквите дълго лъщяха, преди да обърнеш листа. Докато чакаш, има време да се поразстъпиш, и без туй си се вкочанясал.

Вратата хлопна. Стъпките заглъхнаха из ходника. Вътре остана мек сумрак с едно светло петно – от прозорчето. Там съхнеше изписаният лист…

Някой бе събрал в малка книжка голямата, забравена история на своя род. А написали я бяха прадедите на рая и хайдути, на помаци и еничари. Те бяха поживели и преминали. Останал беше родът.

За да укрепне и се развие това самочувствие, допринасяла още една черта на “кърджалийско време”, която не наблюдаваме през предходния и последвалия анархията период: взаимодействието между турци и българи. Антагонизмът между християни и мюсюлмани, характерен за цялото османско владичество над Балканите, антагонизмът, преднамерено и изгодно подклаждан от господстващите, узаконената дискриминация на поробените и законната пък тяхна кръвна ненавист срещу поробителя – всичко това за две-три десетилетия загубило непримиримата си острота.

Защо? – трябва да запитаме. А подир описаната действителност от онова време отговорът ще бъде еднозначен: в края на ХVІІІ и началото на ХІХ в. социалните въпроси придобили такова значение, че изместили народностните. Въпрос за хляб, въпрос за покрив, въпрос за мир – въпросът да оцелееш, с една дума.

Единствено реален бе листът пред очите ми,  черните редове – ту мудни, ту нетърпеливи, щедри към мене на задоволство и на горести. Днес мога да изрека със сигурност, която предплатих: прозата не отразява битието – тя е отделно, успоредно с него цялостно битие. Тя има собствен живот, независим и от автора.

Аз, Анна Комнина, познавах издъно героите на своето произведение, имах за тях свое мнение и присъда. Защо тогава в летописа те изстъпиха с други лица и качества, и дела, тоест различни от себе си?...

Твърде точно историята сочи кога съм се родила – по изгрев слънце на втори декември хиляда осемдесет и трета, - но й е неизвестна годината на смъртта ми. Тя си остава лично моя работа. Прочее, който поиска, нека си мисли, че съм още сред вас.

***
Защо са се раздрънчали и разперушинили? – мислеше си той. - Защо на мъжете им трябва игра на борба (това е всъщност всяко сражение), когато нея, борбата, я има навред в истинския й суров и прекрасен вид? Борбата с Бога у самия теб, борбата за земно щастие…

Един истински рицар не се подвизава току-така: той някому посвещава делата си.

„Не само голям е светът — ще пея аз, — светът е и враждебен. Скрийте се от него в една родина, в един град, в един дом; оградете си един малък къс от големия свят, за да го усвоите и сгреете; намерете си един еснаф, един спахийски алай, едно дело; родете свои деца. Задръжте се за нещо всред безбрежния поток на времето, всред безбрежието на всемира. Изберете една истина за своя.“

Нещо такова бих изпял аз на хората, ако намеря думи. Тогава може би ще престане да ме преследва и Джем в неговата съвършена самота. Малко несправедливо звучи отбелязах, че съм заплатил тая песен аз с тринайсет години. Нея заплати всъщност Джем. С целия си живот.

За нас животът дотолкова се е превърнал в непрекъснати тържества, дотолкова или някого приемаме, или някого посещаваме, че не бих се зачудил, ако някоя заран ми съобщят:

"Саади, днес ще бъдете представен на Господа Бога!"...

Ако трябва да обобщим изложението за трактовката на социално-икономическа история в нашата (и не само в нашата) литература, ще забележим, че тя до голяма степен повтори постановките на част от турската историография, сред които ключовата е: в Османската империя съществувал строг, последователен, всепроникващ централизъм, и по-точно етатизъм, който я превръщал в социално най-уравновесената държавна формация, съществувала в Европа.

В интерес на истината сме длъжни да напомним, че не единствено това влияние наведе османистиката към твърдения, някои от които бяха споменати – в тази насока я тласка до днес разполагаемият изворов материал. Знае се, че той (ако изключим хрониките) представлява изцяло държавен архив.

“О, музо, възпей ти гнева на Ахила, сина Пелеев!...” Преди Херодот историята била в стихове, имала си глас. Но защо я занимавал гневът, едно човешко състояние?

Елините разбирали много нещо, което усложненото човечество забравя: че за човека не може да има по-важно от самия човек например.

***
Искам бързо да предупредя читателя: тази книга не е пътепис, макар че не съм в състояние да определя жанра й. Може би – обяснение в любов…

Ако имаме късмет подир смъртта ни освободената от гравитация наша енергия да поеме безкраен път преко всемира, за да опознае още много, много светове, без да бърза, защото пред нея ще бъде всичкото Време, моята душа – както са казвали – непременно и неведнъж ще се завръща към Синята планета. С тъга и смях.

Сега си давам сметка колко примирени, без капка злоба спрямо своето тежко битие са били тогавашните стари хора. Което означава – мъдри. А понеже животът не им предлага никакви гратис хубавини, умеели да си ги измислят сами. Ето, прабаба си изнамерила като наслада движението – неприсъщо за онези женици...

Всичките ми близки, които отбягваха да говорят за прабаба, отдавна са при нея. Дали би им се харесало, ако забравехме имената им...

***
Чак сега се досещам защо толкова рядко сме се виждали с баща си: трябвало е да избира между тютюна и нас, предпочитал е тютюна. А що ли е изтърпявал по време на двучасовите си лекции? Иначе из улицата пушеше без да спре.

***
Прочее, реших да бъда силна. И храбра. Допусках, че трудности ще срещна, но навярно ще им свикна. През месеца, когато България най-после откровено оплакваше хиляди избити из подземия и по синори, десетки хиляди изтезавани, овдовели, осиротели в дълголетната и негласна гражданска война, някакви там трудности ми се чинеха дребна работа.

И така, предлагам на читателя документи за това, как някой се е отзовал на прояви, явления или събития в течение на двайсетина години обществено битие. Предупреждавам: те са белязани от субективност и пристрастие. Предоставям нему да ми посочи кога и кой документ е бил безпристрастен – би било интересно, но невярно.

Кратковременната свобода на печата разреши поместените тук материали да излязат без редакторска намеса. Затуй бих изключила от тях интервютата – обикновено насочвани и невинаги точно интерпретирани. Оставих малко от тях заради сериозните възражения, които те предизвикаха, съдържайки мрачни прогнози.

***
Заради дълга на лице, преживяло последния засега преход, ще се обърна към пишещите братя от разни гилдии: пишете! Публикувайте или завещавайте надеждно своите реакции – съпреживяване и участие, надежди, стресове и разочарования... такава е задачата на хрониста, без когото историографията губи плътността си.

Родих се на 28 март в 9 часа и пет минути. През месеца на Марс, в деня на Юпитер, в часа на Венера…

През лятото на 1930 проговорих. Изрекох: “капаче, камъче” вместо мама, баба, тате. И пак млъкнах задълго. Подир още два месеца изразих желание: “Тича голо, тича босо!”. Пак замълчах. Посочените думи отчасти успокоиха родителите ми, че глухоняма не съм.

***
Сигурна съм, че никой не ще повярва: сънувах сън, дето определи бъдещето ми. Вероятно в моя мозък е тлеел мерак да се отдам на изучаване на Ориента. В съня ми изплува той в някакво приказно великолепие, загадъчност опасно примамлива. Съпровождаха я непознати букви. И думи – често сънувам писмена реч и текстове. Пробудих се с готово решение: ще уча арабски. Друга екзотика не ми дойде наум.