„ВРАТИ КЪМ ОБЕТОВАНА ЗЕМЯ!”
Екатерина Томова

 

Вера Мутафчиева безспорно е едно от най-големите имена в нашата литература. Творчеството й като писател, учен историк, публицист, есеист би могло да се съизмерва далеч отвъд границите на страната и езика ни. То се е превърнало отдавна в класика и за в бъдеще ще се утвърждава като такава не само поради неговата многостранност и ценности, но и защото  е създадено от  личност, каквато рядко се ражда.


„Врати към обетована земя!” – този цитат от забележителния й роман „Рицарят” го намирам за подходящ към всичко, създадено от нея, а бих добавила – и към необетованите земи, които тя обетова и ни остави в наследство.


Тук няма да  изброявам  заглавията на книгите й и на научните й трудове – има ги във всяка библиография за нея и всеки може да се запознае с тях. По-скоро  ми се иска да разкажа за общуването ми с нея, за нашето приятелство и взаимоотношения, от онова, което ме съпътства. А то е нейният дух, който остана при нас, дори и след като прахът й бе разпилян над Бяло море според последното й желание. Колко е хубаво, че духът не изчезва! А Вера често повтаряше, колко е хубаво, че можем да се срещаме, да говорим и да общуваме – и представяте ли си – допълваше тя - ако бяхме лишени от подобна възможност...


Вера бе необикновен приятел, както и изключително интересна, сложна, драматична и богата личност. Още през седемдесетте години на миналия век, когато й се обадих за интервю, Вера любезно ми каза, че ако въпросите са умни, ще направим това интервю и пожела да ги види. Разбира се, много се вълнувах, как ще ги прецени. Добавих още, че може да отговори  само на тези въпроси, на които желае. Тя замълча за миг, а аз добавих „Свободата, Санчо... – а Вера продължи - е едно от най-ценните блага, с които Бог дарява хората”.


„С нея не могат да се сравнят нито съкровищата, които крие земята, нито тези, които таи морето...” – продължих по инерция. Разсмяхме се на тази крилата мисъл на Сервантес и тя често ни служеше след това като поздрав. А то е било и като съзаклятие. Връщам се към автографите, които ми е подарила на книгите си – странно оригинални - бих ги цитирала, ако не е толкова  нескромно. Чувам гласа й с плътните му регистри, виждам одухотвореното й лице, скептичния блясък в погледа й през очилата и изпитвам носталгия по острата й ирония и черен хумор, тъй проницателни и удовлетворителни с точността си. Тя бе от малцината, които  умееха да изслушват всеки търпеливо, съучастващо, а мълчанието й бе многозначително.


Трудно бе да се разгадае Вера, както тя разгадаваше баща си – големия историк Петър Мутафчиев. В уютната й кухня се събирахме, тя отрупваше масата с питиета, мезета, пепелници и винаги бе приготвила нещо изключително вкусно, което поднасяше с предразполагаща усмивка. Обичайно се събирахме тримата – Вера, аз и мъжът ми Александър Томов - писателят. Разбира се, появяваха се и Рада – едната й близначка, както и Вихра – дъщерята на Рада и внучката на  Вера, която тя много обичаше. Бидейки физик или физикохимик по професия, Рада е с богата ерудиция, много интересна и приятна със своеобразния си характер, с остроумието и артистичността си. Вихра предизвикваше нашия спонтанен възторг, особено когато ни показа „Илиада”, която беше прочела като съвсем малка ученичка – хекзаметър по хекзаметър. Това беше удивително и ще става все по-удивително! Вера не знаеше навярно, но сега мога да кажа, колко окуражително и утешително звучаха любимите й фрази „Дреме ми централно!”, „И това ще мине!”. Тя ги хвърляше спонтанно, между другото, като част от всекидневния жаргон, ала и в тях се усещаше нестихващият човешки и творчески бунт на една нестандартна личност.


След трагедията с Яна – другата й близначка, Вера пожела да се видим. Тя ми разказа за трагичната случка, а аз не можех с нищо да я утеша. И никой не можеше. Носех цигари, които бяхме пушили с Яна на кафе в писателския клуб, където се засичахме и доста често в присъствието на Христо Фотев – другия наш незабравим романтик - и знаех, че това е любимата й марка.  Христо много ценеше Вера и обичаше близначките й. Той сядаше при нас и се шегуваше неизменно - хайде, пак да си поговорим и да помълчим заедно - вече сме създали цяла антология на мълчанието, колко е хубаво, нали! Яна работеше в издателство, занимаваше се с европейска култура и театър, тя осеняваше  малката ни компания с едно изящно, особено присъствие. Когато си тръгвахме заедно, й разказвах за Христо, с когото бяхме близки семейни приятели, за неговото семейство, за „византийската” му артистичност и нрав и се разделяхме с някой стих от магическата му поезия... Споменах на Вера за тези наши импровизирани срещи, после дълго пушихме мълчаливо и всичко бе застинало наоколо, както и вътре в нас. Каза, че неин колега й повтарял, че тя трябва да издържи и ще издържи, за което ще й помогне нейният необикновено силен характер... Когато тръгна да ме изпраща, промълвих, че се налага да живее неутешимо, в което няма да бъде самотна, тъй като много хора по света живеят така... Навярно това е било много нелепо от моя страна, но Вера  внезапно трепна и отвърна: "Да, така е... и винаги е било така..." Много страдахме и ще страдаме винаги от загубата на Яна. Тогава спонтанно написах едно стихотворение за Вера, което й го посветих. Не посмях никога да й го покажа, за да не удвоявам мъката й. Публикувах го преди  време – по-точно Румен Леонидов ми го публикува в своя сайт „Факел” заедно с други стихотворения, посветени на скъпи и мъртви приятели.


ЧОВЕШКА  СЪДБА

                        НА Вера Мутафчиева

Градината край бреговете на безкрая,
искряща от златни цветове,
с корони, огласени от пчели и птици
и с лаврови дървета, чиито бели цветове –
безбройни перли, пръснати под небесвода –
не забелязва никой в зенита на лятото.
Градината се спуска към морето –
лазур, по който можеш да преминеш
дори отвъд живота.

Привечерта е тъй далечна, а още по-отвъдна е нощта,
сякаш не ще настъпи никога.
Възможно ли е в тази градина
да превъплътим единствения ни живот...
От изпитание към изпитание те тласкат силите.
Отнета ти е способността за радост...
Твърдата скала на вярата е вече пясък.
И тази предопределеност ти отнема
и инстиктивната надежда към децата,
в чиито край човек най-трудно вярва.
Оставаш само тъничък, прозрачен призрак
сред въздуха, водата и пръстта,
с една прокъсана душа,
с която повече не знаеш и какво да правиш.
Все повече желаеш да се превърнеш в растение,
в трева, дори и в атом, а не можеш...
Пилееш се в зловещата река на спомените
и колкото потъваш, толкоз повече и помниш –
минутите, изсъхването на листото,
спепелената му фигура от зимата.

Единственият начин да се отървеш от паметта си
е тя да замръзне. Но паметта замръзва само
в кристалите на думите. Сред тях ще се стопиш,
разбирайки, че те не могат да умрат,
а просто ще те пренесат с трагедията ти
към други, непознати хора, които някога ще се родят,
за да повторят същото.
И само, преди да могат да го осъзнаят,
ще са щастливи.


През осемдесетте години веднъж Вера ми се обади внезапно (тогава тя оглавяваше секция „Белетристика” към Съюза на българските писатели) и настоя да кандидатствам за членство в СБП. Отказах й категорично, но тя заяви, че ще ме предложи на следващото заседание. След няколко дни се обади и ми каза, че  документите, които е приготвила за моето кандидатстване, са изчезнали от заключеното чекмедже в кабинета й и знае кой е извършил тази кражба. Не след дълго тя ми звънна, за да ми честити приемането ми в съюза, за което гласували всички с изключение на един, който напуснал заседанието, когато тя разказала за изчезналото от чекмеджето й. Така бях приета в СБП благодарение на Вера.
След промените учредихме Сдружението на писателите – повече от сто човека и вкупом бяхме изключени от СБП заедно с Вера Мутафчиева, Ивайло Петров, Радой Ралин, Блага Димитрова – невъзможно е да изброя всички.


Често след деветдесетте години я взимахме от апартамента и отивахме на вилата й, недалеч от „Камбаните”. Прекрасна, малка вила с двор и кладенец, с кленови дървета, а на покрива й живееше катеричка и любопитно ни наблюдаваше. Направихме си и снимки. Под навеса пред вилата сядахме край дървените маси, до които имаше голяма камина и Вера се втурваше да я пали. Независимо от времето. Огънят се разгаряше в нея богат и прекрасен, дървата пращяха, а пламъците им бяха високи и красиви – като близки същества, които участваха в малката ни компания. Разбира се, често спорехме на своеобразната ни „кръгла маса” за всичко – за света и хората, за живота и смъртта. Вера се грижеше за семейната гробница, ала винаги  повтаряше да не я търсим в нея. Възприемахме тази заръка като традиционния й черен хумор и автоирония, а то е било истина. Засипвахме я с много въпроси относно нашия балкански и в частност български манталитет, който и Пенчо Славейков го е определил като котловинен, затворен, ограничен и непроменлив. Вера имаше свое обяснение, излизащо извън границите на дългите робства в историята ни. "Каквото боднеш в земята ни, пониква и дава плодове, вода има в изобилие, климат – прекрасен, реки, езера и море – всичко е скупчила природата – чувам  гласа й –  на историка и изследователя – няма нужда  да се блъскаш, да носиш пръст в кошници като в Перу и Чили например, нито да  развиваш особено мислене, как да посадиш и отгледаш като в скандинавските страни. Оттам и тази инертност, леност и неподвижност в манталитета ни, защото всичко е изсипано като даденост на тази земя..." Беше права.


Няма да изброявам многобройните й литературни и обществени награди, сред които и Хердеровата, преводите на книгите й на различни езици (самата тя владееше няколко), нито ценителите й в страната и в чужбина. Удивлявам се още на нейната ерудиция, работоспособност и разностранен талант! Въпреки всичките превратности, изпитания, страдания и превъзмогвания, които й бе поднасял животът, самата Вера оставаше съпричастна и внимателна  към всеки. Тя, както и творчеството й бяха обичани! Носеше в природата си една силна концентрация на чувства и разум, на прозрения човешки, творчески, както и един вроден стоицизъм.


Като човек и приятел бе всеотдайна. Тук искам да спомена и за нейните сръчни умения, които не бяха така известни навярно и популярни. Можеше да шие дрехи, плетеше бързо и качествено като виртуоз. Веднъж, докато се бяхме събрали на сладки приказки, върху дивана  в хола й тя завърши прекрасен пуловер от бяла вълна – между другото. Разказа ми, че в мазето на вилата си е оборудвала цяла дърводелска работилница, където може да прекара часове с удоволствие – почивайки си. Друг път бе струпала пред камината купища книги и понеже аз настоях да я запаля, тя ми каза да започна с тях. Видях томове на философи и се противопоставих, че не мога да ги хвърля в огъня, тъй като съм пристрастена към тях, защото те ме крепят цял живот духовно, повече от религиите и митологиите. Вера ме успокои, че това са  дублирани екземпляри, нападнати от молците, а запазените им са в библиотеките й, но аз отказах. Тогава тя започна да ми ги подарява, което много ме зарадва, а след това повече не видях книги до камината.


Не знам защо, но един много ярък спомен от нашите разговори и дискусии ме съпътства и досега – не избледнява. Чувам гласа й  и помня сякаш всяка една дума, когато разказваше за студа. Студа, който е преживяла след войната. И няма как да се стоплиш, дори най-горещите ти мисли и най-безпределното ти въображение не може да откъсне вцепененото ти от студ тяло, което знаеш, че е тленно. И най-голямото наказание, осъзнаваш в такъв момент, е несекващият студ. После разказа, че съвсем  точно и осезателно си представя, както и може да преживява студа през епохите на човешката цивилизация, също и  заледяванията на нашата малка планета в различните геологически епохи, продължавали често милиони години...


С голямо вдъхновение и неуморност Вера успя да осъществи една своя мечта. Издаде два внушителни тома, озаглавени „Историята, населена с хора”, и искаше да продължи. Именно като историк след промените и падането на цензурата тя събра в тези томове десетки изповеди и разкази на хора от различни  възрасти, професии и географски  ширини у нас – тези, които не желаеха, нямаха портрети. Тя бе убедена, че историята, отразена дори в подробните хроники, не е истинската. Истинската е тази, преживяна от отделния човек и изстрадана от него индивидуално. И именно по нея може да се разбере автентично времето, епохата, режимите, действителността. И е била съвършено права. Така  тези свидетелства ще стават все по-ценни и безценни. Отварям нейната книга „Белия свят” (”Литературен форум”, 1994) - написала ми е „На Катя с крайно единомислие и голяма обич. Вера”. Ето, че не се въздържах и цитирам един от автографите й. Тук са нейните преживявания от скитането й по света. Ето края на предговора й: ”...Белият свят е сътворен, за да ни весели и вразумява, а ние крачим през него, слепи за хубостта и поуките му. Боя се, че ако не се озърнем признателно, ако не се смислим овреме, това няма да завърши добре.”


Мисля, че всеки, дори и от най-новите поколения, в които забелязваме промяната на човешкия модел, като пропътува творчеството на Вера Мутафчиева, ще се почувства много по-добре, колкото и да се е изгубил или отчаял, колкото и да е  отхвърлил надеждите. Защото там може да намери всичко.

София
13 юли 2019 година

 

Copyright - Veselina Vasileva - New Bulgarian University - Created and Powered by Studio IDA