"И Клио е муза" - сентенционно озаглавява една от своите есеистични книги Вера Мутафчиева. Това възклицание напомня, че още при древногръцките автори историята не е просто трупане и класифициране на факти, а емоционално повествование. За писателката миналото е несвършващ процес, тя го изобразява в битийните му кипежи и екзистенциалната му проблематичност, полемизира с еднопосочните представи и несправедливите оценки за конкретни събития и участниците в тях. Към претенциите за окончателна истина Вера Мутафчиева се отнася с подчертана ирония. Художествено-историческите й интерпретации са пропити от духа на интелектуалния скептицизъм, който е и в основата на специфичните й романови построения. В тях историята и нейните дейци се подлагат на разпит, води се своеобразно следствие. Често пред възобновения съд над станалото победените получават "адвокатската" подкрепа на писателката, а победителите - "прокурорските" обвинения. И въпреки че сама заявява "В историята няма съчувствие", тя видимо съчувства на редица от персонажите си. Така Вера Мутафчиева изпитва особено пристрастие към неудачниците. Значителна част от героите й - Селим хан III, Джем султан, Шишмановците, Алкивиад Велики, Анна Комнина, в известен смисъл Софроний, Раковски и Левски, са представени в несъответствието между възможностите, намеренията и съдбите им. Писателката е надарена с остър взор за историческите трагедии на човечеството, за краха на идеи, мечти и упования, за безсилието на страстите пред студената логика на обективното. Всъщност кое е обективното?! Този въпрос и опитите да му се отговори, очевидно ангажират художественото въображение на авторката. Затова тя представя историята като арена на конфликти, които не са отминали. Умението на Вера Мутафчиева да представя многообразните проявления на човешкото проличава още в първия й роман "Летопис за смутното време". Тук епически е пресъздаден онзи "неповторим взрив на сляпо отчаяние и кръвнишка мъст", разтърсил Балканите в края на ХVIII и началото на ХIХ век. В съответствие с детайлното познаване на това "огромно като театър и трийсетлетно като време представление" романът гъмжи от събития и действащи лица, чиито съдби драматично се преплитат. В единството на кърджалийското време са обхванати различни пространства: от Високата порта - до завъртените в бесните въртопи на бунта низини; от блестящия Стамбул и отцепилия се Видин - до знайни и незнайни селища на империята; от дворците и непристъпните крепости, където се раждат глобални идеи и се кроят политически планове - до бедняшките хижи и долнопробните ханове, където спонтанната реакция на хората тласка събитията по непредвидими пътища. В цялото на сюжетните линии и разклонения отчетливо се открояват съдбите на Селим хан III, Осман Пазвантоглу и Кара Фейзи. Различни по произход, манталитет и стремежи, тези герои не се срещат лично в нито един епизод, но действията им винаги се свързани с невидимите нишки на исторически доминиращото. Всеки от тях е въплъщение на размирния дух на епохата и олицетворява същността на враждуващите помежду си сили. Просветен владетел, читател на Русо и жадуващ да въведе нов ред в империята, Селим хан III среща съпротивата на "свят, затворен в превъзходството си, вдъхнато от една могъща религия". Гибелта на този подранил реформатор е дълбоко символична, тя проявява анахронизма на многовековната система и предизвестява рухването й. Само добрите намерения не могат да бъдат достатъчни - в края на живота си героят трагически осъзнава, че "не води събитията, а се тътри след тях". Други са хората, които творят новата история, и в тяхната поява кипи енергията на събудените за живот социални низини. Така Осман Пазвантоглу стои неизмеримо по-долу в йерархията, но съумява да отстои своя Видин. Трезв и пресметлив, основаващ се върху практическото познаване на действителносттта и хората, героят върви в ритъма на времето. Никакви илюзии, никакви съмнения и комплицирани състояния на духа! Осман Пазвантоглу упорито и дръзко преследва своите цели, преодолява с волева решителност и рационализъм исторически установените и новите препятствия. В образа му е откроена вождистката характерност, проявяваща се във всички епохи. Хуманистичните съображения, етичните възбрани, естествените човешки чувства нямат значение - избраният от историята (по-точно - самоназначилият се за избраник) не бива да страда от морални скрупули. Той е разрушител на ясно провалилото се старо и строител на неясно прозиращото ново - това е достатъчно. Своеобразен двойник на видинския отценик е кърджалийският водач Кара Фейзи. Слаковският ратай, дин-дьонмето (вероотстъпникът) схваща, че е дошло времето на големите разбойничества, че в размирието само жестокостта има стойност. Най-силният главатар в Тракия се ръководи от прости правила - хората се делят на властници и "ахмаци", чувствата и моралът нямат нищо общо с действителността, истински е само успелият да се наложи без оглед на средствата. При така очертания тип личност не могат да се очакват решителни метаморфози (от рода на преживените от Йовковите герои Шибил и Индже). А ако Кара Фейзи се отказва от кърджалийството, то е когато с вродения си усет долавя разлива на историята и прибирането на кървавите въртопи в руслото на обичайното. Панорамният характер на "Летопис за смутното време" се определя от цялостното изображение на бита, нравите и психологията на епохата. Така общата картина на разрухата и размириците в империята се онагледява чрез проследяването на конкретни съдби и конфликти, а една от основните линии в романа пресъздава раждането на новото народностно съзнание. Още в пролога е фиксирана паметната за нашия дух 1762 година и е включен епизодът с писането на "История славянобългарска". Важно място в сюжетното развитие заемат образите на герои като Софроний и Добри, на селяните от Конаре и многолюдното семейство на Стано Бухтар, на Иван Замбин и редица други българи. Върху тази основа се градят внушенията за драматизма на индивидуалното и общонародното битие. Темата за България и перипетиите на многовековното й съществуване се интерпретира в цялото творчество на Вера Мутафчиева. Тя е авторка на роман за Аспарух - "Предречено от Пагане", на творбата за гибелта на Второто българско царство - "Последните Шишмановци", на художествено-исторически биографии на героите ни от Възраждането - "Книга за Софроний", "Образ невъзможен", "Младостта на Раковски", "Процесът" (с интригуващо проведената съпоставка между Левски и Димитър Общи). Като прибавим към тях романа за 1885 - "Съединението прави силата", споменната творба за преживяното през Втората световна война "Бомбите", последвана от "Бивалици", "Разгадавайки баща си", "Семейна сага", проблемно съвременните "Белот на две ръце" и "Алкивиад малки", ще се уверим в тематично-историческата всеобхватност на прозата на Вера Мутафчиева. И все пак нейните върхови постижения са романите "Случаят Джем", "Алкивиад Велики", "Аз, Анна Комнина". В тях конкретноисторическото отвежда към модерния философско-етически прочит на човешката участ. Тези творби на българската авторка притежават универсалистичния дух, по повод на който някога Шлегел беше изтъкнал: "Не съществува никакъв друг вид самопознание освен историческото". И наистина чрез героите и конфликтите на миналото Вера Мутафчиева осветлява характера на настоящето и драматизма на битието. В "Аз, Анна Комнина" този драматизъм е подсилен от прозрението зад документираното от историята и от откриването на вечната женска и човешка неудовлетвореност в една твърде "мъжка" като че ли епоха. Патосът на феминистичните послания тук (една твърде характерна линия в модерната световна литература) е художествено уплътнен от вникването в сложната структура на стремящия се към свобода и установяващия ограниченията дух. Доста по-различна е интерпретацията на Вера Мутафчиева, когато пресъздава класическата епоха от историята на света в "Алкивиад Велики". Чрез съдбата на прочутия пълководец и изменник Вера Мутафчиева ни въвежда в древногръцката античност, а в дълбокия анализ на главния си герой тя се домогва до нещо, твърде доминиращо и в проявленията на модерния човек. Писателката го определя като "алкивиадство" - "зверинна радост от това, че си жив; порив да извършиш съвсем всичко замислено, за да си го извършил и преживял; влечението към човешките сборища - съвети, демос, публика, войска". Симбиозата между егоцентризъм и стадност ражда отровните пустоцветия на демагогията и моралния релативизъм. И сякаш са необходими корективите на сократическото учение за нравствеността, за да се спасим от собственото си "алкивиадство". Може би тогава изразената във финала на романа мисъл - "раждаме се не да проумеем битието, а да го утвърдим чрез съпричастие" - няма да изглежда просто красива парадоксална фраза. Впрочем не е ли отсъствието на съпричастие една от големите трагедии на рационално устроения ни свят?! Пропита от хуманистичния дух на съпричастието, прозата на Вера Мутафчиева е насочена и към проумяването на битийните загадки, и към разкриването на твърде прозаичните мотиви на участващите в "голямата игра" на историята. "Случаят Джем" свидетелства за подобна творческа установка. Трагическа е фигурата на главния герой. В "наддаването" за него Изтока и Запада унищожават последната сякаш издънка на чистотата и поезията, за да установят правилата на един користен, пресметлив и аморален свят. Метаморфозите на Джем султан от символ на красивата надежда за властването на доброто в нещастен изгнаник, изтляващ в пълна деградация, очертават трагическото падение на човечеството. Ефимерността на духовното в сурово прагматичния свят е пресъздадено от Вера Мутафчиева с трезва горчивина. И все пак романът е просветлен от упованието в силата на изкуството. Неговият мечтателен и крехък носител - поетът Саади - се завръща в родината си, за да изпее своята лебедова песен. Ако и да загива, той е успял да съхрани през разочарованията и пораженията етико-естетическата неунищожимост на творческото начало у човека. Прозата на Вера Мутафчиева със своята проблематична многоизмерност и философско-нравствена насоченост е сред значителните постижения на българска литература. Строгият историзъм не препятства, а подпомага писателката при разкриването на тайнственото и ирационалното понякога в поведението на героите й. Синтезът между научното и художественото определя особеностите на нейния стил, в който ярката и парадоксална на места мисъл, афористичната стегнатост и неприкритата иронико-скептична намеса на повествователя са от особено значение. Великолепното познаване на изобразените епохи насища претворяването им с битови и езикови детайли, най-точно пресъздаващи техния дух, но винаги във връзката му с доминиращото в съвременността ни. Вера Мутафчиева не реставрира, а проблематизира историята като човешко творение - несъвършено и вълнуващо, жестоко и прекрасно.
|
