Когато си отива от нас личност, мъдра като Сократ и с необятни таланти, каквато е Вера Мутафчиева, традиционните думи за прощаване са винаги скучни и бедни. Съсредоточени са все около загубата за България, за нацията, за културата, за литературата, за историята, за Балканите, за света дори. Кой ли се сеща в официозните прощални думи и в медиите за страданието и самотата, които очакват близките, които са пили десетилетия от извора? В “случая Вера“ това са дъщерята, внучката, братът и една шепа ученици и приятели. За тях мисля скръбно сега, защото непоносимо голяма е празнотата, която отваря смъртта й. Сломени ще бъдем от предстоящата липса на мощно духовно присъствие, на необичайни, но омагьосващи измерения на познанието, на любовта, хумора, жлъчта и сарказма, на омразата дори, които правят живота привлекателно интересен и плътно богат. Съвършено егоистично не мисля за загубата на българския читател, защото той ще остане с книгите на Вера Мутафчиева. Мисля с огромно самосъжаление за себе си, за Рада и Вихра, за още колцина приятели, които ще бъдем лишени от живите й думи, от мъдрия скептицизъм, чрез който ни държеше на повърхността, когато сме били склонни да отхвърчим в небесата или да потънем на дъното. Ние сме тези, които ще усетим с безмилостна сила онази опустошаваща самота, за която тя ни подготвяше десетки години. Тя замина внезапно и хулиганската безцеремонно, както умееше, за да се скита някъде там, заедно с принц Джем, със Софроний и с Карафейзи, за да пият уханно вино в дивни градини, за да се наслаждават на някакви тамошни морета и други природни красоти, за да се усамотяват в някакви храмове и да се любуват на изящни фрески, но най-вече, за да се наддумват със своите си богати думи до изнемога и опиянение. А ние останахме без всичко това… Вера обичаше да казва, а и да ми пише: “Ти не си дете на плътта ми, но си дете на душата ми!“. Не се поколеба обаче да се предаде бързо на последния смъртен зов на своята плът и да изостави мен - детето на душата си, сиротно. Не й казвам сбогом, защото ще ми се смее иронично. И защото не мога да си служа с думите така умело, както моята Учителка Вера, предпочитам онези думи за живота и смъртта, които съм усвоила от нея, да бъдат именно нейните. Затова ще цитирам писмото й от Виена, изпратено на 8 декември 1981 г.: “Ако за вас тази загуба е първа, за мен те са вече десетки. Отвратително, но вярно е, че човек свиква дори със смъртта. Така се случи, че я опознах твърде рано – загубих баща си на 14 години. А отсетне, когато в една година изчезнаха и мама, и Владимир, изчезнаха при най-нелепи обстоятелства, някак претръпнах. Права сте, че в човека се скъсва някаква пружина. При мен може би е централната, защото слабо приличам на себе си от онази година насам. Но винаги така съм отбелязвала, мила Нина: животът е крайпътен разбойник. Той отначало ти предлага да избираш между кесията и живота. Е, ти хвърляш кесията си в прахта в желание да спасиш гол живот. Но – не-е-е-е! След това животът ти ограбва дрехите, оставяйки те да се тресеш гол и посрамен под горещото слънце. Сетне, за да не отнесеш дори трошица от човешкото си достойнство, същият живот те ебава с висок смях и по възможност публично. И тъкмо си решил, че висшата гавра над теб е свършена, че ще можеш да побегнеш в шубраките и там да се наревеш, и да се порадваш на сетните вече омърляни дни от животинското си съществуване, тогаз животът изтегля един тъп нож и захваща да коли най-болезнено. Това е заключението ми подир дълги наблюдения. Но не мислете, че упреквам живота за всичко описано. Не. Защото, ако не би било така, човек щеше да жали за края на живота си, щеше да му е безкрайно тъжно, че си отива. А нещата са подредени мъдро в смисъл: след всичко преживяно и загубено, ние започваме да желаем смъртта си. Ето, там е милостивата мъдрост на битието. А представяте ли си в какъв ад бихме умирали, ако имаше да загубим с един удар всичко, което някога сме имали на земята? Непоносимо. Пък така, губейки го на хапки и на капки, не ни остава всъщност за какво да жалим. В реда на тези мисли не плача над разочарованията си – те ще ми позволят да умра без мъка и жал. Е, мила Нина, не жалете, че вашата сметка вече е открита... Защото не най-голямото нещастие е смъртта, вярвайте ми! Понеже тя е неизбежна, няма защо да я смятаме за нещастие, закон е. Не по-лесно е да присъстваш на уродството на нещо, някога хубаво. Да съучастваш в разрушението на нещо, някога цялостно. И пр. Това не са просто утешения, а изстрадан опит. Срв. “Случаят Джем“. Там се казва: защо да жалим за нечия ранна смърт, приятели? Човек убива себе си много по-страшно с това, че съществува… И пр. Както всички класици, самоцитирах се и аз“. 8.ХІІ., ден на студента, 1981, Вера
|
