В Берлин, Германия (тогава "Германска демократична република".) Защо искате да участвате в проекта “Историята, населена с хора”?
Самият аз съм историк и ми се струва, че свидетелството ми ще внесе своя скромен щрих в трагичната и драматична история на България през втората половина на ХХ в. В каква семейна среда сте израснали? Разкажете повече за вашия род, за най-интересните личности в него.?
Родителите ми са комунисти и бяха дипломати, което означава, че са служили и на разузнаването. От друга страна, и баща ми, и майка ми са единствените комунисти от осмина братя и сестри и съответно от петима братя и сестри. Дядо ми по бащина линия е бил деец на Демократическата партия, а по майчина линия - от БЗНС. Кои са хората, които са ви повлияли най-силно в детството, в младостта?
Може би най-силно влияние в детството ми е оказал човекът, който е осиновил майка ми след смъртта на кръвния ми дядо през далечната 1920 г. По случайно съвпадение и двамата се казват Тодор. Осиновителят на майка ми си отиде от тоя свят, след като му отнеха и последното парче лозе, който беше наследил от своите родители. Лозето му беше взето и унищожено с довода, че трябвало да се насадят модерни лозя, годни на машинна обработка. И до днес там има само пустеещи земи. Та още в най-ранна детска възраст за осиновителя на майка ми "комунист" беше мръсна дума. В известен смисъл падането на Берлинската стена през 1989 г., когато "комунист" стана отново мръсна дума за нарастващ брой българи, ме върна към детството. Как избрахте какво да учите? Кои са вашите училища? Университети?
Учил съм в обикновено начално и средно училище, но още от четвърти клас се знаеше, че ще бъда историк. Затова записах и специалността история в Софийския университет, където бях приет през 1969 г. Разкажете за учителите, които помните? С какво бяха различни от останалите?
Помня много ярко началната си учителка Надежда Маринова - именно тя ме запали за историята. Помня много добре и учителката си по история в прогимназията - Керана Алексиева. Едва в гимназията попаднах на калпава учителка по история, но тя не можа да ме откаже от тази наука. Разкажете за Вашите самостоятелни квалификации?
През 1976 г. защитих дипломната си работа на тема "Проекти за балканска федерация до Първата световна война". Вече бях доста напреднал в усвояването на чужди езици - наред с немския можех да си служа с френски и английски и ползвах за дипломната си работа съответните публикации. Благодарение на това скромното ми творение беше цитирано и в публикациите на утвърдени историци като Милчо Лалков от Софийския университет.
След завършването на Софийския университет бях аспирант в Московския държавен университет. Никак не бях ентусиазиран, но благодарение на стратегията на Тодор Живков за всестранно сближаване и пълно сливане със СССР имаше един кратък период, когато аспирантури по история се предлагаха само в съветската метрополия. Каква е вашата професия? Разкажете за професионалния си път.
След защитата на кандидатската дисертация през 1980 г. постъпих на работа като научен сътрудник в Института по история към БАН. През 1991 г. бях хабилитиран за старши научен сътрудник ІІ ст. От 1994 г. започнах да преподавам на хонорар в програмата по история на Новия български университет. През 1999 г. защитих дисертация за степента "доктор на историческите науки" (така наречения "голям докторат"). През 2000 г. минах на пълен щат в Новия български университет, а през 2002 г. бях хабилитиран от ВАК за професор. Бяхте ли бунтари към нормите, налагани от социалната действителност? Как Ви влияше средата, в която работихте, творихте, живяхте?
Непрекъснато съм бил в конфликт със "социалистическите" норми. Ненавиждах русофилския, а това означава противобългарски прочит на собствената ни история, не можех да се примиря с натрапвания класовопартиен подход. Голям зор видях и с кандидатската си дисертация, посветена на балканската политика на СССР през 1933-1935 г., и то заради един цитат от Ленин, от който се виждаше много добре, че крайната цел на комунистическа Русия е завладяването и съветизацията на цялата планета.
Имах и лични проблеми - когато благодарение на родителите си попаднах на запад (в Швейцария) и поисках да остана там, агенти на Държавна сигурност ме върнаха насила обратно в България. Това се случи през 1973 г. и само благоарение на връзките на баща ми не понесох някакви по-сериозни репресии.
През 1985 г. пък срещу мен и жена ми имаше донос за това, че сме се венчали в църква. Без да иска, доносникът ми направи все пак и една услуга, тъй като точно в същия момент бях подхвърлен на натиск да вляза в БКП (пак заради родителите ми). След доноса за църковното венчило партийните гаулайтери в Института по история разбраха, че от мен комунист няма да стане и ме оставиха на мира. Какви следи оставят върху живота Ви така наречените преломни събития от историята на България?
Твърде е показателно, че над 90% от научните ми публикации и всичките ми научнопопулярни и публицистични материали видяха бял свят след 1989 г. Усещам се наистина като в свои води. Последните двайсет години от Вашия живот и от живота на страната Ви - влязохте ли в конфликт с държавата, с елитите й или понесохте безпроблемно случващото се?
Продължава да ми тежи скандално голямото влияние на комунистическата номенклатура в уж демократична България, член на НАТО и ЕС. С червената част от елита никога не мога да се примиря. На това се дължи и политическата ми ангажираност - редовно съм участвал избирателните кампании, обикновено като кандидат на Демократическата партия, СДС и съответно ДСБ за депутат или общински съветник. Как виждате българина днес, преди 20 години, преди 40 години?
Днес българинът знае много повече за света, има свободата да пътува и да си търси работа, където намери за добре (не приемам като абсолютна трагедия факта, че над един милион българи напуснаха страната - напълно очаквано е за една странат, която става все по-нормална). Днешният българин продължава обаче да е силно деформиран от половинвековната съветизация и това като че ли се предава и на следващите поколения.
Преди 20 години имаше и много повече надежда, че ще станем най-сетне нормална и благоденстваща страна, но и в ЕС си запазихме твърдо мятото на най-бедната и корумпирана държава. Като пътувам, си давам сметка, че сме в един град с немците, французите, италианците, ангричаните и останалите народи от ЕС, но болезнено усещам, че живея в най-калпавия квартал на този град, в неговото гето.
Преди 40 години българинът беше просто един наплашен, гладен и мизерстващ поданик на съветската империя с толкова изкривено съзнание, че да нарича "освободители" собствените си завоеватели. За съжаление корените на последното се крият и в епохата отпреди съветското нахлуване през септември 1944 г.
