Пловдив Защо искате да участвате в проекта “Историята, населена с хора”?
От уважение към Вера Мутафчиева - един от шепата истински интелектуалци в една държава, в която на всеки ъгъл някой ръкомаха и крещи: "Аз съм интелектуалец, а вие сте ми длъжни..." В каква семейна среда сте израснали? Разкажете повече за вашия род, за най-интересните личности в него.?
По баща - от село Миндя. По майка - от село Голямо Конаре (от 1971 г - град Съединение). По майчина линия - един опълченец на Шипка; от Миндя - 14 опълченци (е, Шипка е по-близо до Миндя). Миндя е арената на действието на романа "Иван Кондарев", местните помнят всички прототипи на романа, а лекарят в него е лекувал децата от коклюш.
Дядо ми от Миндя до последно се е опъвал на колективизацията. Не са го пречупили с побоите, а с: "Синът ти учи в Ленинград, ще го уредим с еднопосочен билет за Сибир". Баща ми впоследствие стигна до шеф на "София прес", но за влизането на неговия баща в ТКЗС знам само аз. Спестено му е било на моя баща, а и аз не настоявам да знае.
Село Миндя, където живея от 1999 година с постоянен адрес, е първото "английско" село в България. Кои са хората, които са ви повлияли най-силно в детството, в младостта?
д'Артанян (до 14-годишна възраст), после - Бийтълс и Джими Хендрикс, малко по-късно дойдоха писателите-философи - Ерих Фром, Ричард Бах, Робърт Пърсиг, Херман Хесе (обичайния хипарски набор за онези години). Как избрахте какво да учите? Кои са вашите училища? Университети?
Избрах Оксфорд (гореупоменатият ми баща беше тогава кореспондент на Раб. дело в Лондон), тъй като някъде в 4-ти клас, живеехме в Красно село, бях прочел мемоарите на един български авантюрист в Латинска Америка от началото на 20-ти век. Беше завършил Оксфорд, присмиваше се на Кеймбридж и моят извод беше: завършваш Оксфорд = после имаш интересен живот. Е, през 1975 година най-великият британски историк, Тейлър, беше в Оксфорд, та и това повлия (записах история). Разкажете за учителите, които помните? С какво бяха различни от останалите?
Другарката Мотц (1-4 клас) веднъж прошепна: "Кремиковци е пълна глупост, там няма руда, както си мисилха - ама не го казвайте това в къщи".
Г-н Ричардсън, по история (1973-75)- научи ме да свиря на китара и ме насочи към Ерих Фром и Маркузе.
проф. Браян Харисън - тютор в Оксфорд, нае се с нелеката задача да ме върне, когато в началото на последния семестър напуснах Университета, за да избягам на всички власти (вкл. на НРБ, които ме дебнеха, за да ме вкарат в казармата) и тръгна да скитам по света. Върна ме по метода на подмамването с интересни теми за есета от разстояние. Разкажете за Вашите самостоятелни квалификации?
Ще рече - на какво съм се научил сам? На китара, на композиране на музика, на френски език, на това да не приемам нещата от живота прекалено сериозно. Каква е вашата професия? Разкажете за професионалния си път.
Ако "професия" означава нещо като: "Ние сме това, което работим", аз нямам такава. Правя различни неща, които намирам за интересни, и за някои от тях ми плащат. Но не съм нито едно от нещата, които работя. На обратния принцип съм: каквото трябва да се прави, правя го по начина, по който съм устроен. Тъй като рокендролът за мен е определящ за начина ми на живот и мислене, дори сериозните книги, които пиша, ги пиша като имитация на големите китаристи. Първата сериозна книга беше написана като имитация на Джони Винтър - бурна, хаотична като структура, но запалваща. Втората - като Ричи Блекмор: с отклонения от основната тема и изследване на всички нейни възможни под-теми, с последващо връщане в темата. Така книгата стана 2 000 страници (орязани от редактора на 740). Третата беше в стил соло на Ерик Клаптън: стегната, с ясна структура, сравнително кратка. Четвъртата е първият опит да пиша така, както свири Джими Хендрикс. Май не се получи, по-скоро стигнах до положението на някой от неговите по-второстепенни имитатори (Робин Трауър). Бяхте ли бунтари към нормите, налагани от социалната действителност? Как Ви влияше средата, в която работихте, творихте, живяхте?
Няколко пъти в последните 25 години са се опитвали да ме обидят, наричайки ме "професионален революционер" (под-вариант на посланика на САЩ от 1999 г. - "професионален революционер, останал без революция"). Не се обиждам на това определение, а напротив, всеки път се радвам като дете, на което са купили сладолед. Какви следи оставят върху живота Ви така наречените преломни събития от историята на България?
В периода 1988-1991, и после - 1996-7 бях по улиците, барикадите, щурмовете и паленето на обществени сгради. От първата секунда бях наясно, че това са висшите моменти (които никога няма да бъдат надминати) в моя живот - хем купон, хем свобода, хем правиш историята... Последните двайсет години от Вашия живот и от живота на страната Ви - влязохте ли в конфликт с държавата, с елитите й или понесохте безпроблемно случващото се?
Бях в почти непрекъснат и много публичен конфликт с властта, обществените елити и от време на време - с народа. Много ми хареса и ми се струва важно да не понасяш нищо безпроблемно. Как виждате българина днес, преди 20 години, преди 40 години?
Днес българинът плаща с психиката си (изкривена) за ледниковия период на социализма, който унищожи всичко живо. Отдръпването на ледника е бавно, а докато отново поникне трева, минава време. Доста съм окуражен от децата на днешните българи (т.е. моите студенти, родени през 1989-90) - по нищо не приличат на родителите си, нито - на своите съвременници от онези страни, в които преходът катастрофира. Имат си трески за дялане, но потенциалът е налице.
Бъгларите отпреди 20 години бяха най-мързеливото и егоистично поколение, някога населявало тези земи.
Техните родители обаче - родените в началото на 20-ти век - бяха перфектни: работливи, морални, стегнати, решителни, пестеливи и достойни. И най-важното: не се оплакваха и не мрънкаха дори тогава, когато социализмът им взе всичко, а ги остави с пенсии от по 25-30 лева. Те не бяха унищожени от социализма, но техните деца и внуци - бяха.
