Интересно е самонаблюдението при остаряването - сега ние сме двама души в една кожа и не се обичаме много, разказва академик Вера Мутафчиева Академик Вера Мутафчиева ме посрещна топло облечена - есента тръгна мъгливо, дъждовно, студено, а тя догодина на 28 март ще навърши 80 години. Жива и здрава да е, налага се да се пази. В апартамента й също е студено, нашите фирми за "услуги" цял ден оставили блока й без ток, асансьорът не работел, звънците и те - идилия, ала с обратен знак. В деня преди разговора ни беше погребението на големия български поет Константин Павлов, на което се стекоха сума ти държавни мъже, та мръзнейки в апартамента на Вера Мутафчиева, осъзнах следната истина: българската политика се сеща за българската култура едва когато умре, преди това никога или много рядко. Голямата българска писателка се движи бавно, едва-едва, годините си казват думата, но въпреки това от прегърбената й фигура лъхат достойнство, сила, велелепие. Мъничка жена с голям дух. Наричам я "жив класик", Вера Мутафчиева отрича отривисто. Аз обаче, както и много други, знаем, че съм прав. Поводът да се срещнем е тръгналата 12-томна поредица на ИК "Жанет 45" с нейни избрани произведения, от която на бял свят са вече първите четири, но постепенно разговорът се прехвърля на различни теми, става оживен, интересен, завладяващ. И не искаш да свърши, защото мъдростта и дългът извират от всяка нейна дума. Слушам я в захлас и почти съм забравил да задавам въпроси, говорим просто ей така, приятелски. Само тормоза, упражняван й от ДС, оставям настрана: тя и нейните думи са ми много по-любопитни от недъгавостта на тоталитарния режим, известна на всички. Вярата За тези хора искам да говоря, активните като Божана Апостолова. В тях вярвам. Тя е явление в нашата култура. Да се намери човек, който дава пари и не само пари, а и печатарско умение - има го тя, а и капитал влива в българската литература - този човек трябва да бъде удостоен. В никакъв случай не искам да говоря за собствената си продукция, която Божана сега издава - хората познават книгите ми, нищо ново. Искам да отдам дължимото и необходимото на нея, защото това е човек, който съвсем искрено се сили да направи нещо за българската литература. Толкова естетски ги прави книгите, толкова професионално! Внучката ми, като разбра, че ще давам интервю, веднага ми направи едно импровизирано в кухнята. И ме пита: "Ти в какво вярваш?". Аз се замислих дълбоко. Замислих се и накрая викам: "Знаеш ли в какво вярвам? Вярвам в професионализма." Професионалите теглят света. Те генерират. И сега на нашето време кое му е хубавото всъщност? Защото много неща са му лоши. Това, че позволява на хората да се професионализират. Трудности, естествено, спънки, мафия, всичко, както си знаем. Обаче не могат вече да спрат активния човек. Във всичките български народни приказки се казва, че царят ще даде дъщеря си на мъж със занаят - дали ще е ковач, дали плетач на кошници, дали кожар, на него царят ще даде царството. Докато нашите управници са хора без занаят. Тука е проблемът. Тук е тъжното, че разчитат на политиката да храни тях, децата им, жените им, любовниците им, всичките им роднини. Но занаят те нямат. Ние станахме държава на забавленията. Науката Баща ми беше един от тия, които организираха откупуването на влаковата композиция с документи от Османската империя. А иначе швейцарци са ги купили. Швейцарската фабрика в Белово. Шнеебергер. С децата на Шнеебергер имахме обща учителка по клавир. Много скромни хора. И купувайки композицията, са знаели, че получават една много хубава суровина. Защото османската хартия от ХV, ХVI, ХVII, ХVIII век е не от дървесина, а от памучни парцали. Тя не остарява. В архива си имам такива документи. Но целият ми напън България да заеме едно първенстващо място заради този архив - той е третият в света по големина, удари на камък. В него документите за България са най-мижави. Ние можехме чудеса да направим. Но всичко това го спъваха с аргумента: "Не, само документи за България!" А документите за България - недоборите на раята. Раята, като види бирник, хване Балкана и толкоз. През цялото османско робство, както му викаме, действа общината, местната община. Кадийските регистри са много интересни, но те са интересни за турците на Балканите, там почти не можеш да срещнеш християнско име. Конфликтът между етносите е, когато съдят спахията, че им е надвзел, а всичко, което се отнася до семейно, до имуществено, до не знам какво право, си се решава по християнски. И на това ние му викаме робство?! Нищо не излезе от тая работа. Дори не са преведени всички архивни единици, то вече няма и кой. Аз само един том издадох и ми го платиха като превод от руски. Защото в хонорарната таблица нямало графа за превод от османски. Такава идиотска действителност... А ние можехме да захраним световната османистика с нашия архив. И какви пари бихме получили като библиотека! Но... тесномислещи хора. Не погледнаха на това като на стока, за която има хубав пазар. А имаше екип, сериозен, утвърден. Преведохме един регистър предосмански, на бейлика, тоест княжеството на Караманлиите, което е идеологически в исляма много съществено. Оттам започва една специална секта и т.н. Целият му аграрен режим, цялата му конституция, всичко. С тоя карамански регистър, той е от ХIV век, 5 души го работихме цяла една ваканция и си викаме, че това ще бъде бомба, защото от Караманлиите няма друго нещо издадено. Но ни отрязаха - не може, докато не издадем всичко за България. Какъв ни бил на нас Караман? А бе, викам, той е за световната османистика, не за нас! Не, спряха го. А нашата работа беше изключително трудна, защото това са селищни имена от ХIV век, я ги идентифицирай! Отиде на кино... И колко такива работи съм свършила, абортирани. Че няма да пропиша романи!? Като зарязах науката и се хвърлих в белетристика, викам си: "За мен сега най-важното е, че не могат да ме убият в мазето." Като напишеш един роман, ще те прочетат 20 хиляди души. А де, ха ме скрий! И ми се много чудеха, че зарязвам една изградена кариера като учен. Но аз исках да имам публика. Не можеш да се ограничиш в една професионална среда, защото може да те смачкат за нула време. И така си прежалих науката, без да ми трепне окото, въпреки че много ми беше струвала. Имах години на дълбоко отчаяние. Защото да овладееш тази материя, то не е само четене и език, а цяла система. Да ти се изправи пред очите цялата и да не можеш да свършиш нищо човешко. И знаете ли какво: в момента копие от оригинала на този регистър е продадено (питам от кого) във френската Национална библиотека и в турския Държавен архив. Колко шансове сме изпуснали в историята си заради българската завист и кокошкарство. Те взеха властта, без да знаят един чужд език. И ако не бяха такива като нас, буржоазни деца, защото баща ми имаше едни обувки и за зиме, и за лете, но той плащаше частни уроци на мене и на брат ми за езици и за какво ли още не... Там отиваха всичките му финанси. Майка ми не ми даваше да чета, професоршата. Казваше: "Четенето не е работа!" Единственото, което ми се разрешаваше, беше да чета на чужди езици романи. У-ха! Че аз първите български книги прочетох едва в гимназията. Защото ученето на езици е работа, но четенето не е работа. И се използваха такива хора, които са с езици, да присъстваме на някакви международни форуми, да градим някакви връзки и срещу всичко това те да използват колкото могат: Този кой е, онзи кой е?... Белетристиката Има органическа граница между поета и белетриста: белетристът се занимава с другиго, поетът се занимава със себе си. Прозата е като ваятелство, тя е хамалски занаят. Там трябва копане. Голям труд, дълъг труд, да се не жалиш. И едното не може да премине в другото. Така е и между поколенията: разбирам, че между моето поколение и вашето има някакъв хиатус значителен. Може би защото нашето време беше перверзно, думата е точно "перверзно", че един млад човек вече в досег със световната култура, с амбиции да се реализира в такава общност просто акълът му отхвърля подобно време. Не може да си го представи. От никъде взорът надежда не види. И какво ти остава - бягството. Бягство в белетристиката. Но имаше хора, които са ме поддържали, дори без да зная - Емилиян Станев, Никола Фурнаджиев, Христо Радевски. Те, както казваха навремето, ме откриха. Че те ме избраха член на съюза, без аз да го зная, което ми отвори вратата. Макар че Георги Караславов ме гонеше като империалист: "Тази жена ще подпали съюза", казвал е. Възрастта Интересно е самонаблюдението при остаряване, Митко, подгответе се за такава една, как да го кажа - то си е своего рода авантюра. Да гледаш в какво се превръщаш. Както казвам, сега ние сме двама души в една кожа и не се обичаме много. Правим си мръсно колкото можем. Много добре го е измислила природата - да живееш, докато ти се отживее. Защото ако така - млад и силен, и енергичен, и хубав, заумираш - то е едно, ама когато започне да те напуска собственият ти организъм парче по парче, си викаш: "Хайде, стига толкова!" И тогава не само се примиряваш, но го имаш и за перспектива. Някой като ми каже: "А бе, не е хубаво, че си саката, но нали акълът ти е на мястото си", отговарям: "Не знам кое е по-хубаво". Дето пише "Пушенето убива", белким ме убие - уви, лъжа! 60 години вече пуша. Баща ми умря от пушене. Ала то тогава цигарите бяха друго нещо, филтърът върши работа. Толкова обичам белия свят, та сега, когато вече са ми понамалели отговорностите, така бих искала да си взема една стаичка край Босфора и да си гледам пролива. Как беше: "Сунце да зайде, я да умирам". Хубаво, хубаво... А не тука да седиш като прикования Прометей. Българите Да видим кога българите най-после ще се уплашат от себе си. Защото нашето нещастие все иде отвън. Саморефлексия нямаме. И наистина е виновно турското робство. Така са ни оставили да правим каквото си искаме! Няма го тук момента на дисциплината. Аз, като бивш марксист, пък и сега донякъде такъв, съм била много възхитена, че в България не е имало феодализъм. Уви! Защото тогава хората са се учили на ум и разум, на спестовност, на труд, на уважение, на страх. На дисциплина. Тук това го няма. Тук ти си дете на природата и толкоз. Самозадоволяващо се стопанство - това сме ние. Тодор Живков затова ще остане незабравим, защото успя да влезе в стереотипа на българското национално съзнание. Българинът гледа да му е сгодно. Слава богу, че сме малко! Защото представяте ли си, ако имаше не 8 милиона, а 80 милиона българи? Щяхме да взривим планетата. И ще ставаме все по-малко. Защото българинът, като излезе от България, той веднага забравя, че е българин. И навсякъде, където отидат, идеално се вписват и не щат да чуят за България. На мен много ми е смешно: в нашите посолства има специални аташета да агитират българите за репатриране. Ние нали всичко тук решаваме, като увеличаваме администрацията. Щом някъде нещо куца, викаме: "О-о-о, сега ще направим комисия, комитет!", държавни чиновници назначаваме, неуволняеми. Акъл - море... Но не сме чак толкова за окайване, не. Първо, българинът е такъв живуч, той от всяко положение ще изплува. Никак не се боя за българина - ни тукашния, ни задграничния. Ние знаем как се минава между капките. Както вие казвате - да мушморочим. Имаме го това. И след като сме сведени дотам да мушморочим, така да бъде! Е, какво сега, няма като Раймонда Диен да легнем на релсите, пардон! Това е тя, стратегията на малките нации. Историята върши работа. Някои трафарети от историческото развитие работят и до днес. Например да си евреин. Това са хора с много дълбока история, със способност да се справят с всякакви нови ситуации. Като помислите какво е висяло над главите на евреите през вековете - от Израел към Египет, от Египет към Магреба, от Магреба към Испания, след това обратно - от Испания към Магреба, от Магреба към Египет, от Египет към Близкия изток - всичко това е въпрос на придобиван опит. Приспособяване към различни ситуации. А ние какво? Ние като сме клекнали тука и понеже земята мека, и понеже топло - къде ги нашите мореплаватели, търговци? Толкова ни е било сгодно, че е нямало нужда да ходим никъде. Затова историята е важна: трябва да убеди хората, че без зор не става. И в това, което сега пиша, дано успея да обясня, че нашето нещастие е в леснотията. Без зор прокопсия няма. И като сме си избрали да нямаме зор, няма да имаме и прокопсия. Искаме да ни е сигурно, да не нагазваме Черно море, щото ще си намокрим чорапете, дето викаше баба ми. И май такива ще си останем, защото това с леснотията ни било е прекалено дълго. |
