– Разкажете за родителите на майка си – историците проф. Петър Мутафчиев и Надя Трифонова?
– Дядо Петър е починал 11 години преди да се родя. Беше толчав авторитет за всички, че в детството ни не са ни говорили за него. Нещо като Бог. Баба се кръстеше пред снимката му в кабинета му, който мама беше наследила.
Живеехме под наем на „Оборище” 23а, до Френската легация. Баба ни беше строга. Педагог до мозъка на костите. Учеше ни на домашен труд от съвсем малки, разпределението на повинностите носехме с чест. През летата, когато вече вилата, съградена от дядо Петър на Панагюрските колонии върху земя, дарена от учителския съюз, беше вече отначало полуосвободена от пионерските лагерници, а после вече и съвсем, баба Надя изкарваше с нас цялата лятна ваканция, с изключение на морското летуване, когато мама вече можеше да си го позволи. На Колониите имаше строг ред – бране на мащерка за чая, метене, поливане на ружите, мятане на прането по храстите, следобеден сън (четяхме под одеалата), баба ни разпращаше да висим по опашките в магазинчетата. И всяка вечер ни извеждаше „на гледка” до някой хълм в околностите, за да гледаме с нея мълчаливо как Средна гора слиза към Тракийската равнина и залеза. Ясно е, баба беше родена да пътешества, както и дъщеря й. Имаше и много игри със съседските деца, облечени като нас с дрешки от пердета, бабите им се майтапеха, че сме като анадолски просячета – и ловехме пеперуди, пързаляхме се с дъски по склоновете, местният спорт. Правехме и по-големи излети в планината, винаги беше празник. Баба Надя ни водеше да берем горски ягоди и малини, но не биваше да се отпускаме да ги ядем, защото бяха за сладката, които правеше за зимнина.
Баба Надя беше добър математик за разлика от мама и охотно ни консултираше за задачите. Тъй както беше строга, имаше чудесно чувство за хумор. В ценностната й скала най-високо стояха парадоксално на пръв поглед тия двете: изобретателността и добрите обноски. Трудолюбието беше пред скоби, дори не се обсъждаше. Изобретяваше разни домашни потреби от всичко подръчно. А обноските ние с Яна, както преди това Вера и Боян, спазвахме, но винаги с вътрешна съпротива. Защото същевременно бяхме отглеждани по много природен начин. Баба ни правеше редовно слънчева вода в дървено корито с орехова шума, примерно. И ни лекуваше с природни средства и методи.
– С какви детски приказки е закърмена Вера Мутафчиева, че поема по професионалния път на историк като своите родители? И какво ви четеше като деца?
– Наследихме само част от детските книжки (уви, баба Надя имаше лош навик да се разплаща за услуги от майстори доброволци с детски книжки). „Крачун и Малчо“ (наскоро и аз я подарих – на забележителния четец доц. Веселин Ранков, който заедно с Калина Гарелова направи аудио-изданието на „Бивалиците”). „Андерсеновите приказки“ (коледен подарък от дядо за мама с посвещение). „Алиса в страната на чудесата“ с оригиналните картинки. Приказките на дядо Иван (трябва да се преиздадат!), Ран Босилек и Каралийчев, то се знае.
Но нашата мама (никога не я наричахме майка!) не ни четеше книжки. Преди да се научим да четем, но и цял живот, мама ни разказваше истории. От историята. Или софийски хорски истории. Или истории на рода ни. Или измисляше разни работи. Така веднъж, 3-годишни, ни въоръжи със сатър, и онуй дървеното за шницели (останали от по-блажни времена), за да гоним халата, която била под чугунената вана в банята.
Тъй като мама отрано е учила френски и немски, намираха се и такива книжки. Примерно една по немски страховита книжка за Штрувел-Петер („Чорлавия Пешо”), която един психиатър е написал за своите деца в първата половина на XIX век – една от първите детски книжки с картинки, ужасяващи впрочем, направо садистични, както и текстът. На момчето което си смуче палците, шивачът ги отрязва с ножицата. Животът е суров, можеше да се заключи. Но мама е взимала от библиотеката на Алианс Франсез и разни романи съвсем не за деца, за да ги чете тайно от баба Надя. Без никакъв специалнен интерес към предмета история (имала е крайно строга учителка по история, влюбена в дядо Петър), непременно е разглеждала книгите от библиотеката му, най-малко заради картинките в тях. 11-годишна заедно с майка си вече е работила над азбучните показалци и коректурите за голям том османски документи, преведени от дядов колега. 13-годишна е участвала в подготовката за отпечатването на „История на българския народ” на дядо Петър, диктувала е на баба при набирането на пишеща машина. Интересите й обаче са били съвсем други – литература, архитектура… Записала е история в университета под голям натиск от баба Надя.
– Споделете спомен от детството.
– Играчките ни бяха сбироток от малкото оцелели стари мамини играчки, плюс това, което създаваше с ръцете си от картофи, жълъди и кестени, дървени макари, кибритени кутийки, картонени кофички за кисело мляко, момиченца и момченца, нарисувани от нея върху картон с допълнително избродирани дрешки.
Имахме най-бедното детство в квартала около Докторската градина (ако не се броят две белогвардейски внучета от ул. „Сан Стефано“ и няколко работнически деца, обитаващи тавани) и – поне според мене – най-щастливото. Обличаше ни с дрешки, които тя и баба ни шиеха от плат, подбиран от старите дрехи из къщи; под черните училищни престилки носехме дълги вълнени елеци от шаяк, какъвто се постилаше между пружините и дюшеците. Това беше повод за известен резил, когато ни събличаха пред всички за имунизациите.
Но ние бяхме двете горди деца на учена майка, която пишеше от дясно на ляво с арабски букви върху малки листчета – фишове, с които пълнеше кутии от обувки в кабинета си, а библиотеката й беше пълна от пода до тавана. Не се свъртахме много в кабинета – северната и винаги студена стая, която беше и нейна спалня, защото там цигареният дим се стелеше на талази. Лютив, от цигари „Ударник”. Ние обитавахме топлата южна откъм „Оборище”, с кахлена печка. Стените й мама беше изрисувала с любимите си Алафранги, за да ни е весело.
Голям празник беше денят, в който взимаше заплата. Водеше ни в сладкарницата до кино „Левски”. Ние си знаехме, че пастите са за лигли и избирахме винаги кифла с мармалад, която имаше основно предимство да е по 5 стотинки. Бяхме горди, че правим това удоволствие на своята мама – да се чувства център на този голям малък празник.
Отгледани сме с попара със сирене и захар. И така – включително в гимназията закусвахме с попара. Суперхрана, не като чия и годжи бери. На „Оборище” готвеше баба. Мама стана суперготвачка, когато постепенно се опаричи. Готвеше всеки ден докъм 70-ата си година, когато просто й писна, отказа и готвенето, и шиенето. Готвеше изобретателно, бобът или царската манджа (домати с ориз), гювечът или руската салата никога не бяха като предния път. Шиеше за себе си и нас, накрая и за внучката си. Шиеше включително палта! Разбира се и плетеше, никога по модел, измисляше ги разни.
– В какви ценности ви възпита? На какво държеше най-много?
– Мама не си падаше педагог, възпитаваше чрез личен пример. Изследвахме себе си и света заедно с нея. Разбира се, резултатът от всяко възпитание често е обратен на намеренията. За мама успехът, който увенчава труда, беше важен. За мене определено не е така, сигурна съм, че и за Яна не беше. Бяхме интроверти за разлика от мама. Но сме расли в толкова различно време. Мама е трябвало да се справи във враждебна среда и да отгледа децата си, да им даде образование. И в най-бедните си години плащаше частните ни уроци по немски и английски. Благодарение на нейните жертви нашите юношество и ранна младост бяха осигурени и защитени. Важно е, че между нас нямаше едно нещо: измама. Мама беше много откровена с нас за трудностите и премеждията си. Държеше да израснем като свободни хора, да не се предаваме и да носим отговорност за решенията и действията си. Но това също ни беше предавано чрез личен пример.
– Баща ви Атанас Славов (1930-2010) е бил изкуствовед, писател, поет, преводач и сценарист. На какво ви научи?
– Този е вторият съпруг на мама в брак, продължил 5 години, от нашия I до V клас. Слава Богу, на нищо не ни научи и нищичко не успя да ни предаде. Не и литературната си всеядност примерно; люшкаше се между стихоплетство, научна фантастика и партизански епос. Не съм справедлива: имаше отлично чувство за хумор и мама го беше избрала пред други кандидати, защото я разсмивал. Бракът им окончателно се провали след големия успех на мама още с първия й роман „Летопис на смутното време”. Всъщност винаги сме били деца на самостоятелна майка и за нас това беше естествената и щастлива семейна формула. С първия си съпруг тя се е развела, когато сме били 1-годишни и не го помня. Мама, както и аз, не умеехме най-простата наука – да коландрим мъж, защото нямахме такава цел, имахме куп други, по-интересни занятия.
– Откъде Вера Мутафчиева черпи източници и познания, когато пише сценария за трилогията „Хан Аспарух“?
– А, това не зная. По това време бях бременна и все още живеех с обсебващ съпруг тиранин, лична драма (смее се). Мама и Яна обаче добре се забавляваха, като ходеха по снимките. Като сценарист мама беше избрана за авариен спасител от предходен опит на друг сценарен екип, докарал нещата до екцеси във вид на голи яздещи амазонки и прочие ексхибиция. 1300-годишният юбилей надвисваше със страшна сила и някой трябваше да спасява положението. Мама трябваше да работи от нулата и в кратки срокове.
– Кой ви отглеждаше, когато майка ви работеше, пишеше?
– Мама работеше вкъщи, хуманитарните учени от БАН са така. Когато вече беше напреднала в науката и писателството, можеше да си позволи да пише само от 7 сутрин до обяд и казваше, че с 5 часа съсредоточен квалифициран труд човек може да си отхрани децата. Обаче готвеше и обяда, докато пишеше. По всяко време можехме да я прекъснем с някой въпрос. И обичахме да надничаме през ключалката, за да се смеем на жестикулациите й, докато пише; случваше се и на глас да изговаря пряката реч на героите си или да им говори ‒ и тогава се засрамвахме и зарязвахме подслушването.
Ние си имахме свои занимания, четяхме много. Яна правеше войници и коне от пластилин и им изработваше снаряжението от станиол. В две витрини от библиотеката в детската ни стая редеше батални сцени с тях. По-късно започна да ги рисува; безподобни графики на странни одухотворени воини с красиви ръце, с буйни коси.
Докато бяхме малки, играехме много навън. Мама имаше фотолаборатория, трите участвахме в целия процес. Какво да кажа – женска къща, работа има за всекиго, но основното бяха книгите и играта – и за възрастните също, ако ме разбирате. Това „отглеждане” е нещо от по-нови времена. По мое време децата свободно играеха навън и разузнаваха квартала си. А в новите времена моята дъщеря в немалка степен е отгледана от баба си. Защото аз съм от положителните науки (за разлика от отрицателните като историята – шега от домашния фолклор) и обитавах лабораторията по цял ден.
– Коя своя награда най-много ценеше В. Мутафчиева?
– Хердеровата.
– Освен историята каква друга голяма страст имаше тя?
– Съчинителството и приятелите.
– Какво се крие зад последната й воля прахът й да бъде разпръснат над Егейско море и къде точно?
– Мама направи чудесен гроба на нашите хора в Орландовци. Но не искаше и тя да е там. Заръча прахът й да бъде пръснат във вода, без значение къде. Имаше мечта за своя стаичка на Босфора. Но аз се сетих за нейния разказ от „Белия свят” за храма на Посейдон на нос Сунион в Гърция, където се събират туристи от цял свят да гледат залеза. Там, пред този нос, пръснахме с нейната внучка праха на нашата майка и баба от една лодка навътре в морето. Водата е пронизително синя, бучиците падаха като бял сняг през прозрачната глъбина.
Жени ВЕСЕЛИНОВА, в. "Трета възраст"
