В историята няма безгрешни съдници
Ерика Лазарова – в. Труд, 2 юни 2006 г.

Ерика Лазарова: 2 юни е добър повод да поговорим за невидимия Пантеон на славата, който всеки народ си съзижда и към който ние, българите, по вашите думи, сме скъперници – трудно допускаме нови имена. Това национален нихилизъм ли е, или национална безотговорност?

Вера Мутафчиева: Не понасям дидактиката. И в живота, и в книгите си, и на големите дати в националния ни календар. В такива дни е най-добре мълком и с почит да склоним глава. И да си спомним не само за известните, но и за неизвестните народни мъченици. Защото те винаги са повече, отколкото присъстват в читанките, в монографиите, в тържествените доклади. Не възприемам историята като раздаване на присъди от последна инстанция. Сигурно затова все съм разбивала стени с главата си. Но ми е болно, когато твърде лесно се раздават присъди - с вчерашна и с днешна дата - и то предимно отрицателни. Безгрешни съдници няма и не е имало никога. Не приемам подценяването или безапелационните въздигания на определени личности. По тази причина не приемам и оценката на историята за абсолютно справедлива, обективна, окончателна. В последна сметка става дума за сбор от отделни човешки мнения, тези на историците. Лично аз, види се, имам слабост или непризната склонност, ако искате, към герои недооценени, подценени или направо заклеймени, на които по една или друга причина историографията е забавила несправедливо или нехайно процедурата по обжалване.

Едно от малкото неща, в които безрезервно вярвам, е, че и отделният човек, и народите не могат да прекрачат напред и да подобрят съдбата си, ако не се напънат. Българският народ е надсмогнал над много неща в миналото си - над чужда власт и нищета, над културна изостаналост и духовна тъмнота. Той и днес ще надсмогне над малкотията, преходите и кризите. Стига да се запретне и разбере, че бъдещето му зависи само и единствено от самия него. Никой няма да дойде да ни помогне и да направи живота ни по-хубав! Че кому сме чак толкова мили, моля ви се? А и защо? Няма такова нещо като исторически нещастен жребий за дадена страна или регион. Ние сме си го втълпили и се жалваме от участта си...

Ерика Лазарова: Тоест най-изпитаната мярка за човешко добруване е максимата на Илф и Петров, че делото на давещите се е в ръцете на самите давещи се.

Вера Мутафчиева: Естествено! Много свикнахме днес да се вайкаме и окайваме. Малко сме на чет, трудна ни е била съдбата, виновно ни е географското положение, че сме нация на кръстопът. И швейцарци, холандци, и австрийци, и датчани все са малки нации. Но са се справили със съдбата си и сега ги облажаваме. Ама помисляме ли какво са изстрадали и изстрадват хората от онзи, Третия свят, когото аз наричам Първи? Защото там е възникнал първият човек, там са се зародили цивилизацията и културата. И ми се струва, че там човечеството е по-умно и даже по-човечно някак.

Ерика Лазарова: Самата вие, сте признавали че в трудни мигове се хващате за „производството", т.е. за творчеството си и така оцелявате. В това ли е разковничето за превъзмогване на изпитанията...

Вера Мутафчиева: Много съм размишлявала по този въпрос, и то не в личен план. Азиатецът е човек намъчен, така че и смъртта не го плаши. От, друга страна, щедрата природа му е гарантирала един минимум блага, необходими за физическото му оцеляване. Той отрича непрекъснатото действие в името на чисто земни амбиции и предпочита медитацията, която го сродява с безмълвието на отвъдното.

Обратно, европеецът е човек намъчен, принуден исторически да отнема от природата със зъби и нокти благата или сам да ги твори, за да оцелее. За него животът е непрекъснато движение, напрягане, грижи. Но пък през последните столетия той е произвел толкова много, че му е останало и излишък. И се получава така, че вече не му се мре. Или както казва народът, "убав живот не омръзва" и той се вкопчва в него.

Ерика Лазарова: И от вашите „Бивалици" личи, че сте човек боец. Има ли обаче според вас граница на поносимост към страданието в човешкия живот?

Вера Мутафчиева: Не знам дали има граници за страданието, но има една област, където всички се смиряваме - когато се стигне до смърт - на исторически герой или на наш близък. Тогава усещаме, че всички ние на този свят сме все гости незвани.

Ерика Лазарова: Толкова философски ли се отнасяте и към смъртта на герои в романите ви?

Вера Мутафчиева: Ако в началото на житейския и творческия си път наивно мислех, че смъртта е логичният или по-скоро естествен край или разруха на цивилизации, държави, народи, постепенно я осмислих като другата страна на живота.

Винаги изпитвам чисто човешка болка, когато се налага, поради вътрешната логика на събитията, да се разделя със своя герой. Той се е появил от нищото, станал ти е близък, даже много близък, прекарал си в компанията му повече часове на ден, отколкото прекарваш със собствените си деца, и изведнъж трябва със същите тези ръце да го запокитиш отново в нищото.

Както всеки писател и аз преминавам през стадия на влюбване в определен герой. Тук основният проблем е как да запазиш историческата и житейската достоверност, да не прекалиш с емоцията.

Ерика Лазарова: С кой от героите ви раздялата бе най-трудна?

Вера Мутафчиева: Ужасно трудно ми беше да се разделя с Джем султан, но той беше обречен и за него в света на силните и безскрупулните нямаше място. Двойно по-трудно ми бе да се справя вътрешно със смъртта на поета Саади, изтерзан и като изгнаник, и като творец, и като приятел на владетеля в изгнание. Много се намъчих и при смъртта на Алкивиад Велики. Види се имам слабост към набедените за негативни герои като него, провокиращи и историята, и своите съвременници. Виждах отлично, че трябва да сложа, както се казва, точката на "Рицаря" - мое любимо литературно дете, въпреки че и критиката, и публиката май не го долюбват този роман (въпреки трите изчерпани издания, все пак), а не ми достигаше хъс ли, воля ли, желание ли, да убия един от двамата си герои протагонисти.

В последна сметка винаги се "вслушвам" в героите си и те, а не аз, се оказват прави.

Ерика Лазарова: Вие подлагате миналото на историческа дисекция и се стремите да откриете действителните мотиви и скритите механизми на историческото действие...

Вера Мутафчиева: Защото читателите – а ние имаме една доста образована аудитория - продължават да се интересуват предимно от историята като летопис на събития, а не от историческия прочит, който е различен през различните епохи. Щом не съществува истина от последна инстанция, в това число й историческа, често се налага в рамките на собствения си живот историкът (и като изследовател , и като писател) да надраства себе си и своите заблуди. Само ако ги прекрачи, ще може да продължи напред и да търси нови отправни точки за своите анализи... Е и, дай боже, прозрения.

В началото на нашия век ми се струва повече от странно да продължава да битува онова кощунствено противопоставяне "Кой е по-велик - Левски или Ботев?", или подценяването на един Стоян Заимов за сметка на Захари Стоянов, пак по съображения за "по" и "най". Нима нашата народоосвободителна революция не заслужава двама такива значими летописци и големи българи? Затова искам да завърша с пожеланието по-щедро да прибавяме светли имена в Пантеона на отечественото безсмъртие. Понеже така ще се чувстваме повече българи, но и повече европейци, които имат с какво да се гордеят. Без да романтизираме излишно историята си, но и без да я опростяваме. Както представата за останалите в миналото блясък, национален просперитет и героика, така също подценяването на мирния труд и културата -материална и духовна, обезсилват и отделния човек, и народа. Противопоставяйки на рецидивите на национална малоценност усещането за равноценност с всички други народи.

 

 
  Интервюта
  Българинът все иска да взима, без да дава. Няма добро - ни старо, ни ново. Всеки и винаги е воювал за хляба на децата си

  Битката за интереси и печалби е с предвидими черни загуби. Нефункционалната лакомия става характерна черта на човечеството

  Вера Мутафчиева: Благодаря на вашите и своите читатели

  Среща с Вера Мутафчиева, юли 2005 г.

  Вера Мутафчиева: Смъртта не бива да закъснява. Всяка заран си викам, ха и днеска ли, бе!

  Българското нещастие е в леснотията. Без зор прокопсия няма

  В историята няма безгрешни съдници

  Популизъм? Не бойте се, деца! Нищо ново.

  Уморените заспаха, живите - те нека бдят! Ако новото поколение губи едно, за да спечели друго, какво е правото ни да го спрем

  Проф. Вера Мутафчиева: Българи няма, има разни българи


Още ...

Copyright - Veselina Vasileva - New Bulgarian University - Created and Powered by Studio IDA