Приятели

АНТОНИНА ЖЕЛЯЗКОВА: Вера Мутафчиева беше историк и османист по принуда, а писател по даденост свише. Затова и успя най-много с историческите романи


- Питах всички респонденти за първите им срещи с Вера Мутафчиева. Но преди да те върна толкова години назад, ще те попитам първо за последните ти разговори с Вера, за последната й заръка към теб - преди да отидеш в Турция, а тя да влезе в болница...

- Смея да твърдя, че бях най-близката приятелка на Вера през последните й поне десет или двадесет години. Някак си от любима ученичка се превърнах в доверена приятелка. Изваждането на нейното досие пречупи нещо в мен, защото подложи на съмнение доверието между нас. Не я осъждах, но си задавах въпроса, защо не е отворила тази тема при всички разностранни, дори драматични разговори, които сме водили през годините. За всичко: всякакви лични, семейни, обществени и исторически тайни сме разнищвали през годините с пълно доверие една към друга. Била съм свидетел и участник в не едно от нейните тежки семейни изпитания. Бях близка с покойната й дъщеря Яна, добра приятелка с Рада и внучката й Вихра. Нямах отговор на въпроса за премълчаното от нея, след като беше очевидно, че бих я разбрала, както разбрах много други хора в моя живот, които бяха в сходна ситуация.
Последните ми срещи с Вера преди да замина за Турция бяха много тежки. Беше невъзможно да откажа пътуването, твърде дълго беше организирано през 2009 г. по повод годишнината от събитията през май-юни 1989 г. В Бурса ме очакваха много приятели от нашите изселници, както и хора, които искаха да ме чуят и видят на живо.
Вера беше зле, отказваше да се храни, успявах с усилие да я убедя да хапне малко плодове, както и да приеме течности, докато траеха нашите срещи. Настояваше трескаво да разговаряме, защото искаше да ми разкаже за досието, което всъщност я съсипа. Чувстваше се длъжна да ми даде обяснение, да получи разбиране, може би някакъв вид съпричастие или опрощение, защото дългогодишното й мълчание хвърляше сянка върху нашата човешка, интелектуална и духовна близост. Аз отказвах да разговаряме на тази тема, като я молех да си спомняме всички общи неща, които сме преживели, голяма част от които бяха градивни, весели, смешни. Тласках разговора ни към спомени от нашето общо пътуване в Турция десетина години преди това, чийто плод беше съавторски написаната ни популярна книга за Турция. Напомнях и епизоди от пътуването на терен в Албания. Тя прекъсваше моите тиради спомени и ми разказваше за водещите офицери, за причините, за омразата, любовта и срама. Това остава между нас двете завинаги.

Обичаше искрено своя литературен исторически герой Джем султан. Бяхме ходили заедно на неговото тюрбе при нашето общо пътешествие в Турция и тя наистина му се поклони като на близък й покойник. Казваше: "В живота никога не ми провървя с мъжете, но с Джем извадих истински късмет. Вероятно той е мъжът на моя живот." Аз я контрирах: "Разбира се, нали вие сте го създала, очевидно за себе си."
Поиска от мен, когато съм в Турция, да отнеса малък подарък и да го оставя на тюрбето на Джем. Искаше това да бъде любимият й пръстен, но отказах да го взема и приех друг дар за тюрбето. Направих го, когато все още беше жива. Плаках там до гробницата на Джем султан, въпреки че имаше много официални лица, защото знаех, че тя си отива. Два дни по-късно ми съобщиха, че е починала и аз прекратих пътуването си, за да се върна в София за нейното погребение.
До последната ни среща и в продължение на 33 години отношения Учител - ученик и голямо приятелство, ние си говорехме на ВИЕ с дълбоко уважение и респект една към друга.

- Наричаш я Учителко. Разкажи за нейната "школа" - кръга от млади османисти, къде и как поставяше линията между идеализацията, сантиментализма, романтизма, митовете и фактите в историографията?
- В онези времена беше трудно да събираш школа около себе си. В общи линии бяхме само трима ученици, но дължим много на Вера. Работехме заедно в Института по балканистика.
Съвсем ясно мога да кажа, че тя ме научи на фундаментални за учения неща - на дисциплина, на труд във всякакви условия и по всяко време, на система, по която да трупам знания, на критичен подход към всички факти и постижения на предходниците, както и да предусещам, че ми предстои откривателство. Твърдеше, че годината на учения и писателя трябва да започва с писане. Обаждаше се сутринта на 1 януари всяка Нова година, за да провери дали, независимо от празненствата, вече съм на пишещата машина или на компютъра. След години със сестра ми въведохме една традиция, свързана с покойната ни майка - да започваме годината от сутринта с шампанско, хайвер и френски сирена. Затова изместих писането за втория ден от Новата година, но винаги така започва годината ми - над белия лист или пред екрана на компютъра, а след смъртта на Вера това е повод да си спомням за нея.
Беше необичаен Учител. Не ни препоръчваше историография, литература, както е прието в академичните среди. Тя ни разказваше по свой начин, и то критично, всичко изчетено от нея самата, независимо дали е Ницше, Плеханов, Фройд, Хаммер, Иналджък, Люис. Ако искаш, после търси, чети и сравнявай нейния коментар с оригинала на автора.
Най-голямото й постижения по отношение на мен, а вероятно и на другите двама колеги беше, че ни приземяваше. Непрекъснато дезавуираше утвърдени в световната и в българската история митове, саркастично пресичаше всяка наклонност у нас към исторически сантиментализъм и романтизъм. Понякога беше цинична и дори безпощадна, когато забелязваше у мен наклонности към идеализация на личности или факти. Никога не ме е учила да пиша, не е редактирала моите текстове, единствено ги четеше. Беше убедена, че това е дадено от другаде и не се учи. Не беше така. На много неща в писането ме научи проф. Страшимир Димитров, който безмилостно дращеше с червено по текстовете ми. От него всъщност съм запомнила, че когато не харесваш нещо в текста си или не си сигурен в тезата си "не трябва да го пренаписваш, а е най-добре да го махнеш. Колкото по-прецизно съкращаваш в научния текст, толкова по-добър става..." 
Впрочем беше напълно обяснимо, че не посягаше да редактира най-близките си хора, макар на мнозина автори и творби да е правила редакции. Тя самата ненавиждаше и не допускаше да бъде редактирана. Имахме проблем с една от нашите общи книги, защото редакторката се сблъскваше челно с неологизмите й, новите-стари думи, с които Вера обичаше да изпъстря текстовете си. Поех работата с редакторката върху себе си, за да оцелее от нейния гняв, както разбира се, за да опазя уникалните думи на Вера.
С Вера имаме сравнително голяма епистоларна връзка, което я караше да мисли, че ще бъда, както и тя, не само изследовател, но и писател. Не позна, защото винаги ме е интересувало само научното ровене, изследването, писането на научни  и само понякога на публицистични текстове.

- Какви бяха професионалните ви спорове?
- Спорехме доста често, когато коментирахме качествата на колеги историци и османисти от цял свят. Естествено аз имах по-занижени критерии, тя, от своя страна, беше безмилостна и не винаги справедлива, когато оценяваше постиженията на колегията. Там сме стигали до пълно неразбирателство по отношение на колеги например от Франция или Турция или Германия и т.н.
Спорехме много и по отделни исторически събития и личности, по историографските им интерпретации. Не можех да се меря с нея по знания, но пък бях по-справедлива в оценките, не търпях отклонения от истината, докато тя често беше не само несправедлива, но дори злодействаше в нейните оценки за автори и техните исторически интерпретации. Всичко вероятно беше съчетание не само от нивото на знания, но и от спецификите на характерите ни. Във всеки случай мисля, че бях приемлив спаринг партньор за нея, а за мен това си беше истинска школа.

Имахме естетически спорове за белетристика и поезия, също за музика. Тя обожаваше Хайне и ми обясняваше, че става късно сутрин, защото упражнява паметта си с цитиране в леглото на негови текстове. Не смеех да и позвъня рано по телефона, за да не прекъсна рецитациите й на немски. Аз пък не понасях (или не разбирах) Хайне, но й цитирах по памет Лермонтов или Пушкин, които знаех от дете от баба ми, която е била учителка по руска литература. Едно цяло пътуване премина в спорове, до скандали и най-сетне до сериозен облог, за малко известно четиристишие, което изрецитирах аз, та една от нас твърдеше, че това е Горки, другата, че е Пушкин. Чак бързахме да свърши пътуването, за да се доберем до библиотеките си, за да видим кой е прав и кой е крив. Вече не помня коя какво твърдеше, но аз загубих баса въпреки обучението на баба ми.

Спорехме също по житейски и битови теми. Тя имаше особено, бих го нарекла  маркузианско, отношение към семейството, мъжете, децата. По тези теми я слушах с огромно удоволствие, но мислех, действах и бях опозиция в споровете ни доста яростно. Съвсем не съм пуритан, но съм от голямо семейство и за мен бяха от значение патриархалните ценности. Всъщност там я уличавах в противоречия, защото тя също ценеше много семейството си, беше направила не една и две жертви в името на децата си. Мисля, че тя по-скоро си беше изградила в това отношение една идеална хипотеза на циник, защото очевидно се изкушаваше майсторски да я разгръща теоретично и да се наслаждава на ефекта и шока, които предизвикваше в събеседника си. Мисля, че голяма част от образа си на завършен циник, който градеше словесно с изключителен талант, беше също част от нейната неконтролируема същност на белетрист.

Имахме и теми на пълно разбирателство - например за евтаназията. Дори чисто хипотетично Вера питаше, след като съм убеден привърженик на правото на избора на смърт, дали бих й помогнала тя да умре, когато това стане необходимо. Обикновено тази тема приключваше с фраза, превърнала се в рефрен от моя страна "Спокойно, Вера, ще умрете, спокойно." Може да звучи макабрено, но от един момент нататък тя желаеше смъртта, за да си спести недостойни мъки, както и незаслужен срам.


- Ранните 90-те години - какво се промени в разговорите ви заедно с промените в България?
- Това беше период, в който се виждахме много по-рядко. Едва успявах, за да я посетя за рожденият й ден или за Бъдни вечер, защото в края на 80-те и началото на 90-те бях много ангажирана - с две малки деца, болни родители, с приятелите около дисидентския кръг на Желю Желев, бях целодневно заета с дейностите на Комитета за национално помирение, едновременно с това консултирах Желев и други приятели от СДС по темите за малцинствата и т.н.
Разговорите ни станаха много по динамични. Нямахме време да спорим за историци и поети, за патриархални ценности, както и за смъртта. Виждахме се рядко, аз й разказвах в какви неща се забърквам, какво правя и в общи линии бях толкова ангажирана и екзалтирана "демократично", че много-много не давах ухо на нейните коментари, които си оставаха саркастични, скептични, мъдри в опита си, отново да ме приземи, че няма ей така просто всичко да стане прекрасно за една-две години.
Нещата се уталожиха малко след 1992/1993 г., когато създадохме Центъра за изследване на малцинствата с опит това да бъде не само нова независима правозащитна организации, но и нещо като нов интердисциплинарен изследователски институт в областта на историята, антропологията, социологията, образованието. Разбира се, поканих Вера да оглави експертния съвет по история и тогава имахме отново повече време, за да се виждаме на заседания в нашия Център. Знаех една нейна мечта да посети Кордова и да сравни иберийския и балканския период под мюсюлманско управление. Успях да я реализирам и бях щастлива, че правя нещо за моята Учителка, а и тя беше не по-малко щастлива, че нейната ученичка прави подобен жест за нея. Написа великолепен текст след пътуването по повод тези исторически паралели.

- Пишеш на едно място, че България има своята Минерва, която на това отгоре е близка приятелка с Клио - и че гилдията къде с гордост, къде със завист я приема - какъв беше ученият и какъв творецът Вера Мутафчиева за тебе?
- Вера Мутафчиева беше безспорен талантлив творец и изключителен интелект. Тя винаги обясняваше принизено писането на романи с факта, че са й били нужни средства за препитанието на момичетата. Твърдеше, че си е учен историк, а писател по принуда. Всъщност беше точно обратното, тя беше историк и османист по принуда, така са се стекли обстоятелствата, а писател по даденост свише, по рождение. Затова и успя най-много с историческите романи, защото абсолютно автентичното знание, натрупано при четенето и анализирането на османските архиви, тя превъплъщаваше в увлекателна и блестяща белетристика. И до днес моля студентите, които се занимават с османския период, да прочетат преди задължителната литература "Летопис на смутното време". Някога за тази нейна първа литературна изява Емилиян Станев й казал: "Момиче, какво великолепно антре в литературата...!"
Аз винаги се възторгвах в нашите разговори от тази именно книга, от "нейното антре...", а на нея това не й допадаше. Предпочиташе да харесват "Случаят Джем", "Предречено от Пагане", "Аз, Анна Комнина" или като научна монография "Кърджалийско време".
Струваше ми много терзания, но й казах съвсем откровено, че не харесвам 4-и том от "Бивалици". Дори я приканвах да не го включва и преиздава в избраните томове. Казах й, че все пак съм била свидетел на повечето събития и личности в този том и намирам доста неточни неща в него, дори неистини, както и че обидно, че се пази привидна анонимност на описаните лица. Тя отхвърли упрека ми с типичен за нея сарказъм: "Все едно, че нищо не Ви научих, Нина, истина е това, което ще остане написано от мен..."
Често си мисля, че тя не успя да се превърне в блестящ историк, какъвто несъмнено можеше да бъде, защото непрекъснато усещаше и привиждаше историята като голям роман, а автентичните исторически личности за нея бяха литературни персонажи. Мисля, че това беше извън волята й, просто талантливият писател в нея не й даваше никога мира. И слава Богу, защото имаме прекрасното й литературно наследство.

Понякога ме изненадваше с факта, че въпреки своя скептицизъм, самоирония, цинизъм, тя имаше кризи на суетата. Когато навършваше 50 години, изпадна в паника, че няма да бъде оценена, поздравена, чествана. Поиска спешно да се махне от София. Заедно с обща приятелка Катя Никова и с дъщеря й Яна, заминахме спешно на пътешествие из България (за да се скрие). Беше чудесно пътуване, с много разговори, гурме удоволствия в провинциални кръчми, отпразнувахме подобаващо и рождения й ден в забутана селска кръчма с прекрасна кухня. Тогава нямаше интернет, нито пък мобилни телефони и бяхме в пълна неизвестност по пътищата и хотелите. През цялото време с Катя я уверявахме, че прави грешка, че всички я издирват, за да я честват, тя не искаше и да чуе.


- Общуването с нея - на какво те научи и какво ти даде, как ти повлия?
- Най-краткият отговор е, че Вера Мутафчиева е част от моя живот. Запознах се с нея, когато бях на 25 години, а тя беше на 48. Вера Мутафчиева беше свидетел и участник в цялата моя младост - любови, разочарования, драматични раздели, амбиции, кариера, постижения, авантюри, женитба, раждания. Аз пък бях свидетел и участник в нейната зрялост и старост - успехи, постижения, издания и преиздания, съавторство, разочарования, последни привързаности, трагедии, болест, смърт. Научи ме на много, повлия ми много, подлагаше ме непрекъснато на интелектуални изпитания. Беше изключително силен и волеви характер, поради това дори несъзнателно форматираше, понякога дори безцеремонно хората около себе си. Понякога си мисля, че във фундамента на нашето странно и неочаквано за мен приятелство е заложен фактът, че срещна моя труден и устойчив характер и не успя да ме форматира. Винаги поддържах обичлива, но сурова дистанция, пазех същността си. Едва ли някога обаче успя да разбере, колко много ми е дала, колко много съм възприела от нея. Докато беше жива, но и до днес пред студенти и приятели, в семейството си, често я цитирам: "Както би казала Вера в този случай..."


София, 25 юни 2016 г.

Интервюто взе: Генка Маркова

 


Д-р Антонина Желязкова е историк, социален антрополог, директор на Международния център за малцинствата и културните взаимодействия (ИМИР). Хоноруван преподавател по спешна антропология в СУ „Св. Климент Охридски”. Завършила е специалност източни езици в СУ "Св. Климент Охридски", специализирала е история на балканските страни, защитава дисертация за история на "Етнорелигиозните промени в някои западнобалкански провинции на Османската империя през XV-XVIII век". Специализирала в Института за изследване на Изтока в Москва и Ленинград. През 1987 година публично се противопоставя на т. нар. възродителен процес. Съучредител на Русенския комитет и Клуба за подкрепа на гласността и преустройството в България. Един от учредителите на Комитета за национално помирение в края на 1989. До 1991 г. работи в Института по балканистика към БАН. От 1990 до 1993 г. е експерт по етнически и религиозни проблеми на президента Желю Желев. Има множество публикации и лекции за малцинствата в България и Югоизточна Европа. През последното десетилетие ръководи и участва в множество теренни изследвания в горещи точки на Балканите. 

Препечатването на този текст - изцяло или отделни части, става само с изричното писмено разрешение на администратора на сайта - Веселина Василева или автора на рубриката - Генка Маркова. В противен случай ще бъде нарушен Законът за авторското право. 

 

 
  Приятели
  Приятелите на Вера Мутафчиева - роднини по избор

  АНТОНИНА ЖЕЛЯЗКОВА: Вера Мутафчиева беше историк и османист по принуда, а писател по даденост свише. Затова и успя най-много с историческите романи

  АТАНАС СВИЛЕНОВ: Писател от ранга на Томас Ман, Вера Мутафчиева притежаваше изключително познание за човека, за психологията на хората

  AНЕТА ДЕ ЛА МАР ИКОНОМОВА: Мутафчиева трябваше да стигне до някоя от големите световни награди. И само защото не беше достатъчно превеждана и позната, това не стана

  ПРОФ. БОГДАН БОГДАНОВ: Вера Мутафчиева беше силен критически дух с ярко поведение

  ДОЦ. ВЕСЕЛИН МЕТОДИЕВ: Хора като Вера Мутафчиева са единици в рамките на една нация, да кажем десетки за половин век

  ПРОФ. ДИМИТЪР НЕНОВ: Мутафчиева остана вярна на това, което беше смисълът на живота й. И си отиде от този свят като победител

  ДИМИТЪР ТОДОРОВ: Запознахме се заради "Бивалиците", но с "Белият свят" си намерихме приказката

  ЕВЕЛИНА КЕЛБЕЧЕВА: Мутафчиева казваше: Който умее да чете, ще види, че съм си написала моята концепция за османския период

  ПРОФ. ЕКАТЕРИНА МИХАЙЛОВА: Вера Мутафчиева знаеше много добре какво е политиката, какво е властта и как се употребява тази власт


Още ...

Copyright - Veselina Vasileva - New Bulgarian University - Created and Powered by Studio IDA