Приятели

AНЕТА ДЕ ЛА МАР ИКОНОМОВА: Мутафчиева трябваше да стигне до някоя от големите световни награди. И само защото не беше достатъчно превеждана и позната, това не стана


- Запознали сте с Вера Мутафчиева, когато я удостоиха с почетната титла Доктор хонорис кауза на Нов български университет през 2000 година.
- Да, но знаех за нея много преди това. Не си бях и помисляла, че в един момент съдбите ни ще се пресекат и че  мога да бъда интересна за нея. Когато се приближих да я поздравя за титлата, й казах само няколко думи - че се занимавам в Латинска Америка с теми, свързани с историята, и бих искала да говорим с нея как да се сравнява балканската история, не само българската, с другите истории - на Пиринейския полуостров, на Латинска Америка... Тя ми остави визитната си картичка и каза: Когато си готова, обади се.
Държах тази картичка пет години, гледах я и се питах кога ще бъда готова да говоря с нея. И не беше лесно, защото когато някой е в нов свят, трябва да го опознае, за да говори за него. Живея от 1996 г. в Богота, Колумбия, първите години защитих магистратура по латиноамериканска литература.
Тогава започнах да работя с текстове от 16 век - от времето след завладяването на Америка. Завършила съм балканска история, специализирах византийска и османска история, бяхме един или двама студенти по тази тема. Добре, че все пак тя съществуваше, защото това бяха годините на възродителния процес. Тогава нямаше точно османистика в Историческия факултет, което и потвърждава тезата, че трудно се говори по тези теми у нас. Когато изучавахме османския период, дори ни съкратиха часове. Но аз бях писала за 16 век - за това как в края на Византийската империя и в началото на Османската се установяват контактите с Испанската империя. С това тръгнах в историята.
Когато защитавах дипломната си работа в Историческия факултет на Софийския университет, ми казаха, че за такива като мен нямат място, нищо не могат да ми предложат. Затова стигнах през 1996 година до Латинска Америка, където смятах, че мога да продължа темата, поглеждайки към Испанската империя и нейното колониално наследство там. Исках с някого да говоря по тези въпроси и почувствах, че Вера ще бъде този събеседник. Трябваше обаче да се подготвя. Не беше достатъчно само да имам погледа на човек, който докосва този свят, но все още не го вижда в цялост. И макар че се запознах с много добри историци в Колумбия, това не ми бе достатъчно, защото там няма силна историческа вълна. Готвих се почти пет години, докато напиша писмо на Вера. Писах й по повод нейната лекция "Паралели Балканите - Иберийския полуостров", за връзките, които аз виждам и как биха могли да се продължат. В тази лекция тя казваше: "Надявам се, че бъдещото поколение ще продължи това, което тук само споменавам."
Почувствах се от това бъдещо поколение и реших, че именно затова трябва да се престраша и да й се обадя. След това в писмото заговорих за история и литература, как аз ги разбирам. По това време исках много да пиша литературни текстове, но не можех да реша как - дали в първо или трето лице единствено число. Очаквах, че като говоря с нея, ще ми се изясни този сложен въпрос. Бях спряла един ръкопис (между роман и пътепис), по който работих три години, защото не намирах варианта, в който от много личното да направя текст, обърнат към всички. В края на писмото цитирах един колумбийски писател, голям приятел и вдъхновител на Габриел Гарсия Маркес, който казва: "Какво е литературата? Историята на света, но добре разказана."
И пратих някаква снимка от моя архив на пътешественик из Америка. Вера не ми отговори, а и не очаквах точно отговор.
През лятото на 2005 г. се върнах в България. Обадих й се. "А, ти си Анета от Колумбия, ето снимката, която си ми пратила, е при мен, гледам я на бюрото. Искам да поговорим за кратко."
Уговорката беше да се видим за 30-40 минути, защото тя има и друга среща. Разговорът продължи 4-5 часа, а другата среща беше отказана. В това време се обадиха издателите за първия том на "Историята, населена с хора", на които тя каза, че при нея има човек, който ще напише своята история за втория том.
Вера в началото на разговора ни ме подложи на изпит - да разбере кого има пред себе си. Нейният критичен дух е критичен дух, който има нужда да се срещне с друг критичен дух. И ако не се срещне, няма как да потръгнат нещата. Дадох си сметка, че ако не гледам критично света от това място - Латинска Америка, ако не знам какво става и в останалата част от света и не мога да говоря аналитично за това, надали мога да бъда неин събеседник. Тя тръгваше от актуални теми в пресата, после към други, и аз, разбира се, бях критична. Идвам от Латинска Америка, където не е прието да си критичен, и попадам в един тотално критичен поглед на света.
Може би съм издържала изпита, защото разговорът продължи доста, не знам какво точно се случи. За тази особеност на Вера си дадох сметка след това, когато размишлявах за нашия разговор и тази така важна среща с нея. Тя продължи в онзи момент с разкази за нейните пътешествия - разказваше за Китай, за Тянанмън, за нейния месец там по време на събития от юни 1989 година, аз й разказвах пък за Колумбия, за войната между правителство, партизани и паравоенни части. И за пръв път някой тук, в България, разбра за какво говоря. Когато заговорих за миналото на Латинска Америка, тя направи сравнение между Испанската и Османската империя. Така ми отвори вратите към неща, които не се бях сетила да сравнявам, макар да живеех там повече от 10 години. Само каза: "Виж това, което съм казала за кърджалийското време и виж как тръгват каудильос (това са местните водачи и лидери, които всъщност управляват регионите в Колумбия).

- Тя ви каза, че това, което се случва в Латинска Америка в края на 20 и началото на 21 век, много прилича на хаоса, съществувал в Османската империя в края на 18 и началото на 19 век - периода на кърджалийството?
- Точно така. Специално за Колумбия тя схвана страната като хаоса, за който говори в "Кърджалийско време". По-специално, става дума за местни водачи - те държат пътищата, вземат данъци от населението, което трябва да се съобразява с тях и т.н. Там наричат тази ситуация "държава в държавата", но това не е така, а става въпрос за едно преддържавно устройство, много извън модерния свят, което обаче е реалност днес. Държавната власт в Колумбия никога не е могла да управлява цялата територия на страната, защото не се е интересувала от това, докато не започва войната с партизаните. Войната в Колумбия продължава вече 40 години и сама по себе си е продължение и на други граждански войни от 19 век и насилието от времето на Конкистата. Хаосът там е заложен като основа и затова е така трудно да се стигне до нещо твърдо и постоянно, което дава сигурност - до държава. Това, което става в Колумбия, е една много жестока война, за която, трябва да бъда честна, не се говори, защото е толкова жестока, че тя просто няма как да се разбере от хората. Има вътрешна миграция - между 4 и 5 милиона души, масовите убийства не са свързани само с войската, партизаните и паравоенните структури, но и с обикновени хора от бедните квартали, които стават поредната жертва без име на тази безкрайна война. На тези хора, в повечето случаи млади, им предлагат работа, превозват ги до определено място под претекст, че отиват да работят, убиват ги най-зверски, обличат ги в униформи, правят им гробове, заряват ги и след това доказват, че съответната военна група е убита от партизани и затова че са я унищожили, получават пари от САЩ за успешна борба с  тероризма.

- Много страшно. Как се живее в такава ситуация?
- И аз се питам. Затова имах нужда да говоря с някого за това, без да го уплаша. Вера не се уплаши, когато й заговорих за тези неща. Тя беше единственият човек, с когото можех да продължа разговора, без да иска да отклони темата към друго.
В този дълъг разговор с нея не ми стигна времето да й разкажа за някои паралели, които открих между нея и майка ми. Например, че майка ми, без да е съученичка на Вера, е учила в Първа девическа гимназия една година преди випуска на Вера. След това беше езиков редактор и преводач в историческо списание в Института по история на БАН, което се издаваше на чужди езици, и винаги гледаше критично на историята, която се пишеше в България в онези години. Ето как се пресрещат нещата.
А аз се усещам като посредник, връзка със следващите поколения. Нещо като мост. Усещането ми идва от това, че се съзнавам като историк, като преподавател, който е постоянно сред студенти, и като човек, който работи с литературния дискурс и знае какъв дискурс да използва пред една или друга публика. И се оказва, че аз съм добила съзнание за тези неща. И за много от нещата, за които говореше Вера, сякаш предварително бях подготвена да чуя, защото съм била вече слушател на човек от нейното поколение, който макар да не е бил историк, е имал критично мнение към комунистическото общество и това, което се пишеше тогава, но обожаваше четенето, литературата, историята, разказите на пътешественици... Майка ми почина през 1987 г. След нея има една празнота от време, в която не съм могла да продължа разговорите, които водих с нея, но се оказа, че съм ги носила в себе.
Затова мисля, че когато Вера заговаряше, аз разпознавах нещата, и то много бързо. Става нещо синхронно. В историята също се използва принципът на синхронността - по теми и по време. Получава се срещата по теми и позиции спрямо обществото и в същия момент - срещата и във времето.
След този разговор тръгнах обратно към Колумбия с книгите, които тя ми подари, и тези, които си купих: "Бивалици", "Не/бивалици", всичко, което намерих от нея и не бях чела. На път за Колумбия минах през Гърция, където успях да се загубя из островите, но четях Вера.

- Разкажете как се загубихте в Гърция и как историята и тук ви свърза с Мутафчиева.
- Тръгнах към остров Делос, исках да отида на светилището на Аполон и да питам какво да правя. Не можех да реша - да продължа ли в Колумбия, в един свят, който е все така много труден за живеене, или да търся нещо друго. Макар да си мислех, че пътувайки към Делос, Аполон може би няма да ми отговори, но е много възможно аз да реша какво да правя, докато пътувам. Отидох до Атина, Пирея, взех корабче. Но когато на корабчето са съобщавали на кой остров пристигаме, аз съм се разсеяла и съм слязла, водейки се от предварителната информация колко време ще пътувам до острова Миконос, от където се стига с друго корабче до Делос. Така в 2 часа през нощта се озовах на остров, който аз мислех за Миконос. Намерих хотелче и на сутринта попитах собствениците къде да взема корабче за Делос. Чак тогава разбрах какво се е случило: "Ти не си на Миконос, ти си на Сирос". Хукнах към пристанището, търся кораб, няма никакъв. Тогава установих, че съм излязла от хотела, без да видя как се казва и на коя улица е. Тръгвам из града (след това разбрах, че това е Ермопули, столицата на остров Сирос, градът на Хермес, на бога, който си прави шегички с всички, особено когато са на път). И си представих как ще обяснявам в полицията, че нито имам паспорт в себе си, нито се сещам как се казва хотелът и че съм тръгнала към Миконос, а съм се озовала на Сирос... След много обикаляне намерих хотела - каре по каре го търсих и най-сетне стигнах до хотел, оказал се "Оазис". Разбрах, че този ден се налага да остана там. Взех книгите на Вера и почнах да чета и да гледам. Правех това, което тя признава, че най-обича да прави: да зяпа. Всички историци обичаме да зяпаме. Тези, които обичаме да пътуваме, идваме от традицията на Херодот. Има историци, които идват от традицията на Тукидид (на политическата история), тях ги интересува политиката, някои дори стават президенти, водачи, лидери... Тях политиката може би ги интересува повече от самата история и създават едно "аз" или едно "ние" в първо лице, за да гледат на себе си като създатели на света.
Историците от традицията на Херодот имат далеч по-скромни претенции: знаят, че трябва да вървят, да гледат и да описват световните, универсалните събития. Универсални в смисъл, че ги интересуват всички народи, не само националната история, историята на един определен народ. Затова има разлика, когато се занимаваш с историята на една империя и с историята на една държава. Историята на една държава е толкова затворена, че можеш да разбереш всичко за държавата, но никога да не разбереш в какъв контекст се е случило това, което се е случило и се случва с нея. А империите имат стратегии - за да издържи 11 века, какъвто е случаят при Византия, нещо е заложено предварително и трябва изследователят да го разбере, за да разбере какво се случва в империята. Стратегията дори не е една, има много стратегии. И така е при всички империи. Това е разговорът, който не проведох с Вера, защото се върнах в България пет дни, след като тя почина. А бях подготвила да й кажа и за контактната история. Един индийски историк (Вера имаше специален интерес към Индия), за да разбере миналото на Индия като колония и като постколониално общество, поставя въпроса за сравненията на империите и имперското наследство. Въпросът за колониализма и оттам нататък за разбирането на историята в диахронен и синхронен вариант. Могат да се сравняват империите, които съществуват по едно и също време  - Британската, Френската империя в колониалния им вариант. Но може да се сравняват и като заложени идеи. Например идеята за Византийската империя с идеята за Римската империя.
За голямо съжаление нямах яснота да заговоря с Вера по-рано за това. Този индийски историк дори подема въпроса за сравнение между Османската и Испанската империя и защо те са различни от другите империи. Обяснението е, че разнообразието на населението винаги е било в основата на тези две империи, тяхната цел не е била империята да се превърне в държава със само един тип население (което помага на тезата, че няма ислямизация в Османската империя с целенасочен характер, за да станат всички еднакви, мюсюлмани). Изначалната идея е, че разнообразието е основа на империята. Империята позволява да има не само етническо, но и религиозно разнообразие, тоест - центърът по някакъв начин знае, че никога не може да обхване всичките части и не се стреми да го направи, затова ги оставя да живеят по-свободно.
И да стигнем до темата с робството - единственият начин човек да разбере какво е робството, е да види къде наистина е имало робство и роби. През 2010 г. предстои конгрес, на който ще се опитам да поставя именно темата за контактната история. Която позволява вместо да се говори за ревизионизъм в историята, да се помисли за този друг поглед към миналото. Сега науката история вече не е затворена в понятието за някакъв център и в съответните му периферии, не говори за по-висши и по-нисши общества. Ако се сравняват, могат да се сравняват всички империи, всички общества. Но въпреки че сравнителната история е основата на този метод, идеята не е да се каже коя империя е по-добра, а да се види общото, различното и специфичното, а специалистите да се срещнат и да говорят, за да не се окаже, че знаят и разбират само от една тема, от една култура, от едно общество.

- Така (не)очаквано стигаме от една от най-важните опорни точки, по които според Вера Мутафчиева трябва да се изучава и изследва историята - да се сравняват по хоризонтала държавите, а не да си говорим, че било "тежко положението на българина през турското робство". Тя посочваше следния пример: тъй като българите не са ходели да воюват, мъжката популация се е запазила за много години, не е давала военни жертви. Българите са се развивали икономически, плащали са данък десятък... Докато в същия исторически период селяните в Австрия например са работили ангария шест дни в седмицата...
И го казваше напук на тези, които сякаш изпитват някаква вътрешна наслада от обяснението, че всички проблеми днес ги дължим на това "колко тежко ни е било по време на робството..."

- Но с това се затваря разговорът, какво ще кажеш след това. Че е било тежко? И после какво? Как да го изследваш след това? Възможностите за някакви различни, други погледи, които не съвпадат с установените, винаги са били трудни за прокарване в нашето общество. А има и друго - все се търси да се създаде някаква конфликтна ситуация, да се карат две страни, да има напрежение, да се използва твърд език... Ако няма пък такава ситуация, сякаш се говорят несериозни неща, не могат да се обяснят, защото не се говори, както е прието да се говори. Затова препоръчвам, че е добре за българската история да се заинтересува и от "другите" - тук не споменавам цивилизации, а говоря за всички други съществували някога империи и оттам нататък да потръгне разговорът за това какво е било и какво наследство е останало.
Оттам нататък идва и идеята за контактната зона, това е термин, който много хареса на Вера. Бях й споменала за едно мое пътуване до границата между САЩ и Мексико в Аризона, където изследвах текст от 16 век за един испанец, който е минал оттам. Не го наричам завоевател, той е бил корабокрушенец, оживял с други моряци благодарение на индиански племена, които ги спасили. И след като го излекували, той самият станал лечител. С кръст и с една кратунка, която лекува, тръгва и прави пътешествие, а после описва народите, при които е бил.
На това място, на което са се свързали различни племена, след това испанци с тези племена, след това САЩ и Мексико - се е създала истинска контактна зона, която днес пък се е превърнала в граница, видяна като конфликта зона, защото има миграция и престъпност. Но идеята е, че контактната зона е мястото, където се ражда истинската култура - този термин идва от руския философ и литературен критик Михаил Бахтин. Според него ние забравяме, че истинската култура се ражда там, където има среща. Срещата може да е директна, но може и да е среща, която ние, историците, осъществяваме, когато правим контактната история и мислим за повече от една култура, общество, държава, империя.
С Вера продължихме да говорим - по телефона, дълги разговори. Разказах й, че бях на това място, на границата, а тя ми отвърна, че е много важно да се изследват тези места, за които може да се каже, че са контактна зона, и да се обяснят. Разговорите все завършваха така: "Анета, върни се, така по телефона не може да се говори, трябва да седнем и да говорим..."
Отговарях й - да. Но защо съм си мислела, че най-ценните хора в живота ми никога няма да си отидат, вечно ще са там и аз ще мога да ги видя, когато си идвам в България за малко?

- Ще ви върна на гръцките острови, където се загубихте.
- Четях книгите й първо във влака към Солун, после в автобуса към Атина. И през ум не ми е минавало, че там, на нос Сунион, малко след Атина, Рада (дъщерята на Вера Мутафчиева Рада Мутафчиева - б.р.) ще разпръсне нейния прах по-късно.
Тръгвам с кораба вечерта. Един историк зяпа и чете бавно. Има книги, които не бива да се четат бързо, защото ще се загуби удоволствието. Почнах от "Не/бивалиците". Не знам защо. А този том е много по-труден за четене, Вера сменя стила на писане в този последен том - според мен това е някакъв вид протест срещу начина, по който се пише традиционно в един автобиографичен разказ. И освен това мисля, че тя самата, като се е чела, е искала да отиде някъде другаде. И тръгва така, както когато човек разкъсва изречения, думи, неща, но създава смисъл, нов и много по-дълбок. Това е едно предизвикателство и за нея, и за нас, читателите. Може би защото и аз не чета много на български... Имаше моменти, когато нещо исках да видя - отварях другите томове. Например как Вера е започнала да учи история. Чета тази част на книгите. После исках да разбера защо е започнала да пише романи. Това е моят голям въпрос - защо един историк пише роман. Тя казва, че отговорът е много лесен: Когато не можеш да правиш историята в едно комунистическо общество и искаш да пишеш и да твориш, стигаш до романа. Но тъй като за мен отговорът не дойде как аз да пиша, започнах да разбирам, че не бива толкова да се занимавам със себе си, а трябва да чета нея, да я слушам внимателно и да следя нейния разказ в четирите тома, което беше за мене истинско продължение на нашия разговор там, в София, на улица "Латинка". Имаше един такъв момент, когато при една среща тя ми каза: "Пътувай, върви, гледай. Разбираш ли, че трябва да правиш тези неща?!"
А още преди да се срещнем в нейната къща, когато й се обадих да искам среща, ми каза, ей така, изневиделица, следното: "Ти си от тези хора, дето нямат нужда да се търсят, защото са се намерили." Не можех да повярвам, че някой, който не ме познава, може да каже такова нещо за мене.

- В смисъл, че сте се намерили двете с нея ли?
- Не, че аз не се търся. Това, че съм в Латинска Америка, че се занимавам с история, литература, не е търсенето на това коя съм аз. Аз съм се намерила и оттук нататък вървя, правя неща... А смешното е, че едва седмица след това се загубих на гръцките острови, но това губене физически продължи с четенето на нейните книги.
Когато ми каза: "Пътешествай, върви, гледай", отговорих й: Да, ще пътешествам, ще вървя и ще гледам.
После Вера допълни: - Аз не мога вече да правя това, не мога да ходя. И аз отвърнах: Добре, аз ще гледам и за тебе, ще ти го разказвам след това.

- Стигнахте ли до храма на Аполон?
- На следващия ден взех корабчето от Сирос и отидох на Миконос - хубав остров, но по-малко интересен от Сирос. Сирос има малко туристи, той е остров за самите гърци, има и собствена, друга история - бил е венецианска територия, останало е и католическото наследство. Обикалям и попадам на един нов храм с икона пред вратата и я целувам. Най-хубавата икона, която съм докосвала през живота си. Оказа се икона, рисувана от Ел Греко, преди да замине за Италия и Испания. Сирос е едно малко бижу. За гърци е, сякаш за затворено общество. От Миконос отидох на Делос - не че бях разочарована, но виждаш толкова посещавано от туристи място и гледаш как хората търсят само къде да правят снимки. А в други времена за друго са идвали хората на този остров. Излязох от алеите и попаднах на място, забранено за влизане - не бяха довършили разкопките, но то ми се видя далеч по-интересно. Като влязох там и тръгнах напред-назад, разбрах защо е трябвало да мина оттам - когато човек вижда нещо много подредено, като че ли не може да мисли много ясно. Като влезе в хаос, това го предизвиква, така започва да си подрежда мислите. И колкото повече вървях из това забранено място, си спомнях за моите приятели археолози, които са ме учили да пътешествам, за всички историци, които знаят как да гледат и да разбират света и неговото минало и тогава разбрах, че трябва да продължа този път - да вярвам в себе си и да продължа напред. Няма по-голям отговор на моя въпрос какво да правя със себе си: вярвай в себе си и продължи.

- И се върнахте в Богота...
- Тъй като пътят беше дълъг - почти 24 часа, продължих да чета. И така шест месеца четох книгите на Вера. Един ден, в началото на следващата година, получих писмо от нея и то по щастлив късмет, защото в пощите на Колумбия се получават само един процент от писмата. Вера решила да ми напише картичка за Нова година, но я беше направила като кратко писмо. Напомняше ми, че имаме уговорката аз да пиша за втория том на "Историята, населена с хора". И каза много хубави думи за нашата среща от лятото в София. Обадих се веднага по телефона и тя ми даде следните обяснения как да направя текста за книгата: "Няма да ти казвам въпросите, на които трябва да отговориш, ясно е какво трябва да пишеш - че човек трябва не само да погледне своя собствен живот, но и обществото, в което живее и промените, които се случват в него - за България преди и след 1989 г., за поколението, от което си, защо си в Латинска Америка, каква е връзката между науката и личния ти живот." Писах този текст в Богота и в Буенос Айрес. Когато бях в Буенос Айрес, написах едната част, върнах се в Богота, редактирах написаното десет пъти, скъсах всичко, почнах отново. Не бях писала на български подобен текст, а пък и на български тогава пишех много рядко. А когато го изпратих, казах на Вера, че е пълно с правописни грешки, защото моят български е станал чепат.

- С какво това познанство и разговорите с Вера ви промениха като човек, учен, творец - като поглед към света. Промени ли се трасето, на което работите?
- Не го промени, а го направи много широко. Чувствах се като някой, който се е загубил някъде, макар според нея да не съм се губила, но имах усещането за някаква самотност в това, което правя. И когато я срещнах, разбрах, че това за изгубването е било някаква илюзия. И с толкова хора се запознах благодарение на нея. Замислям се и над следното - че оттук нататък започва голямата история на творбите, на всичко, което Вера е написала. Първо, не че аз ще го реша, романите й със сигурност ще влязат в училище и децата ще ги четат, въпрос е кога точно ще се случи, но няма съмнение. И другото - вече се свърши с неприятелите на Вера. Те "умряха", свърши неприятелството, оттук нататък Вера е в тотална връзка със своята публика и това вече няма кой да го спре. А това, че излязоха всичките нейни книги в събрани съчинения - това е много важно, защото ако един творец не бъде публикуван и препубликуван, може да се окаже, че няма видимост за това, което е направил. Но сега книгите й са достъпни и тя е в тотална връзка със своята публика. И тръгвайки от училище, ще стигне на ниво университет. И това, което се четеше преди, сега ще се чете с по-дълбок поглед и много по-сериозно. Да не говорим за превеждането - "Аз, Анна Комнина" с много голяма радост, когато намеря време, ще я преведа на испански. Тази книга има своята публика на испански и трябва да стигне до нея. Оттук нататък почва този живот на твореца, в който той никога няма да умре. Оттук нататък Вера е част от нашата съвременна култура, много видимо и трайно, с нейното име и всичко, което е направила. Тези, които бяха видими преди и й пречеха и завиждаха, ще станат невидими, а тя ще продължи като видима и значима за всички, за следващите поколения.

- Имате шанса да може да правите съпоставка, да видите мащаба - за България и света. Вероятно бихте могли да направите и тази съпоставка: Вера Мутафчиева и светът. Вера като творец, като автор.
- Тя трябваше да стигне до някоя от големите световни награди. Но само защото не беше достатъчно превеждана и позната, както се случи с други автори от съседни държави, това не стана. Имам предвид, че не е преведена, например на английски, иначе всъщност е много по-превеждана от други автори в България. Това беше единственият проблем. Но нейното място оттук нататък ще се вижда все по-ясно. Сигурна съм, че ще дойде момент, когато някой чужденец ще каже - чел съм Вера Мутафчиева и затова пътувам по тези земи, за да се запозная с тези места, хора... Сигурна съм. "Случаят Джем", "Аз, Анна Комнина"...

София, 10 декември, 2009 г.

Интервюто взе: Генка Маркова

 


Анета де ла Мар Икономова е преподавател в департамента по международни отношения на Ениверситета Екстернадо де Коломбия в Богота, била е гост-лектор в департамента по история на Нов български университет. Родена е в София през 1964 г. Завършила е история в Софийския университет, магистър по латиноамериканска литература от института "Каро и Куерво", Богота, Колумбия. Автор е на лекции и публикации за завладяването на Америка, на изследвания за колониалния период, за национални идентичности в Латинска Америка и Европа.
Препечатването на този текст - изцяло или отделни части, става само с изричното писмено разрешение на администратора на сайта - Веселина Василева или автора на рубриката - Генка Маркова. В противен случай ще бъде нарушен Законът за авторското право. 

 

 

 

 
  Приятели
  Приятелите на Вера Мутафчиева - роднини по избор

  АНТОНИНА ЖЕЛЯЗКОВА: Вера Мутафчиева беше историк и османист по принуда, а писател по даденост свише. Затова и успя най-много с историческите романи

  АТАНАС СВИЛЕНОВ: Писател от ранга на Томас Ман, Вера Мутафчиева притежаваше изключително познание за човека, за психологията на хората

  AНЕТА ДЕ ЛА МАР ИКОНОМОВА: Мутафчиева трябваше да стигне до някоя от големите световни награди. И само защото не беше достатъчно превеждана и позната, това не стана

  ПРОФ. БОГДАН БОГДАНОВ: Вера Мутафчиева беше силен критически дух с ярко поведение

  ДОЦ. ВЕСЕЛИН МЕТОДИЕВ: Хора като Вера Мутафчиева са единици в рамките на една нация, да кажем десетки за половин век

  ПРОФ. ДИМИТЪР НЕНОВ: Мутафчиева остана вярна на това, което беше смисълът на живота й. И си отиде от този свят като победител

  ДИМИТЪР ТОДОРОВ: Запознахме се заради "Бивалиците", но с "Белият свят" си намерихме приказката

  ЕВЕЛИНА КЕЛБЕЧЕВА: Мутафчиева казваше: Който умее да чете, ще види, че съм си написала моята концепция за османския период

  ПРОФ. ЕКАТЕРИНА МИХАЙЛОВА: Вера Мутафчиева знаеше много добре какво е политиката, какво е властта и как се употребява тази власт


Още ...

Copyright - Veselina Vasileva - New Bulgarian University - Created and Powered by Studio IDA