Приятели

АТАНАС СВИЛЕНОВ: Писател от ранга на Томас Ман, Вера Мутафчиева притежаваше изключително познание за човека, за психологията на хората


- Преди да се запознаете лично с Вера Мутафчиева, сигурно вече сте я познавал като автор.

- По-скоро бях чувал за нея. Приятели казваха: О, тя е една устата, каквото й е на устата, това й е на езика. Тя се запозна по-късно с Никола Фурнаджиев. С него се запознах като студент. През 1960 г. организирахме честване на Георги Цанев, за когото си позволих да не се съглася с приетите оценки за Фурнаджиев, А. Каралийчев и Асен Разцветников, които напускат левия печат и преминават в сп. "Златорог". (За литературата след 9 септември 1944 г. тази тяхна позиция беше непростим грях. Там си позволих да кажа, че те не са могли да приемат това догматично отношение в левите, догматичните партийни кръгове, особено у Т. Павлов и Д. Полянов, и особено отношението им към Яворов, в някаква университетска аудитория на ул. "Тетевенска". Те отиват на това честване и декларират с участието си своето огромно уважение и пиетет към Яворов, след което ги отлъчват.) Та след тази доста смела за 1960 година оценка, която си позволих, при мен дойде Фурнаджиев да ме поздрави: - Браво, младо момче, че имате такова отношение. Така завързахме връзка, тогава той беше главен редактор на издателство "Български писател". Помня, веднъж го изпращам, вече се беше преместил от "Граф Игнатиев" в Лозенец, близо до Търговската гимназия на пл. "Свобода". Както го изпращам, той ми каза: - Прочетох една книга - "Летопис за смутното време" на една невероятна писателка.

Беше във възторг. Помня, че при първото общуване с Вера Мутафчиева й казах тези негови думи. После разбрах, че те са се сближили, тя даже ми разказваше, че много са си говорили за Цариград, където Фурнаджиев е живял три години. Тя казва: Отношението ми към Цариград, освен от всичко, което съм прочела като османист, до голяма степен беше и от това, което ми разказваше Фурнаджиев. Помня след години тя пишеше нещо за едно свое пътуване в Турция - много обичаше да ходи по местата на своите герои, беше търсила и в Бурса гробницата на Джем, как я открила, как някаква баба едва я пуснала да влезе. Разказваше, че била потресена как до неговия гроб имало гробове на пет посечени пеленачета. Според правилата в Османска империя всички, които могат да заплашат престола, са били убивани. Такава е и драмата на самия Джем. През цялото време на разказа си казваше: - В Истанбул усещах Фурнаджиев. За кефа, за заведенията, за тоя космополитен град.
Тя не обичаше много да разказва какво пише и как ще го напише, за разлика от Емилиян Станев, който обичаше с часове да говори как ще го напише и след това се оказваше, че така го е мислил, но не го е написал. Докато тя - не.
Не помня как почнаха нашите взаимоотношения. Разбира се, писах за нейни книги - много рецензии съм писал, писах за 50-ата й годишнина във в. " Литературен фронт" една статия за "Случаят Джем". Почнахме да се разбираме, да ходим на гости, тя идваше много често у режисьора Павел Павлов, с когото работеха заедно и той постави нейна пиеса в Народния театър на младежта - "Големият път".
Струва ми се, че сюжетът е сходен с този, който е в романа й "Рицарят". Нещо не го приеха този спектакъл. По това време излезе още една пиеса - "Кактусът" на Васил Попов. И двете не ги харесаха много. Тя обясняваше, че е искала да направи нещо за младата публика на този театър. Обсъждали сме с нея, но съм забравил кой как играл, какво тя не е харесала в постановката.
С Павел си говореха много на кулинарни теми. Какво сготвил той, тя при поредно посещение у тях пък тя казваше какво е сготвила - много се хвалеше с нейните суфлета. Смяташе че е висше кулинарно изкуство.

- Какви теми обсъждахте заедно?
- С Вера главно сме говорили на литературни теми. Например как "Предречено от Пагане" послужи за основа на сценария за филма "Аспарух", през какви митарства мина, как са приели сценария. Казваше ми тогава откровено - първо, не можеш да откажеш, второ - мен ме и интересува. Тя казваше по този повод, че иска историята за Аспарух, за основаването на българската държава, да я напише леко, да приобщи младите, защото нищо не знаят. Казваше и друго: Абе, ние все сме обърнати на Запад, ние сме едно кръстовище и страшно много сме приели от Азия. Дори османската култура според нея е някаква транскрипция на онова, което идва от Азия. Според нея османската култура е дълбоко в нас. Никога не съм усетил обаче някаква ненавист към Турция, обратното. Даже смяташе, че ние имаме някакво тъмно необосновано лошо отношение към тях.


- Като че не успя докрай да разкрие отношението си към Турция. Дали защото е предусещала враждата, с която щеше да се посрещне едно такова мнение?
- Казвала го е и в разговори. Пишейки за Кърджалийското време, тя започва да намесва гледната точка на българина от онази епоха, да представи една по-хуманна гледна точка към всичко това.

- Как се посрещаха нейните книги?
- По-критично посрещаха съвременните й книги - "Белот на две ръце", дори когато след "Алкивиад Велики" дойде към "Алкивиад Малки". Смятаха, че тя не е на нивото на онова, което е направила в "Случаят Джем", "Летопис на смутното време", в историческите й романи. Имаше много големи дискусии около "Процесът 1873" и около "Книга за Софроний". Не всички ги приемаха. Един именит тогава професор - Никола Кондарев, беше написал в "Литературен фронт" как тя оправдавала и оневинявала Димитър Общи. Помня какво отговори тя: - Никак не го оневинявам. Аз искам да кажа, че както навсякъде по света и в България е имало различни виждания каква да бъде революцията и как да стигнем до свободата. Просто Левски мисли по един начин, Общи по друг. Той е интересен, докато си изприказва всичко, и турците след това веднага го ликвидират. Докато отношението към Левски е друго - искат да изтръгнат признания от него, но нищо не успяват да изтръгнат. Искам да се доближа до истината.

Изобщо, тръгвайки към една книга, тя имаше представа не само какви ще са героите, техните характери, но тя имаше теза, концепция, имаше кауза, която искаше да защитава - понякога много неочаквана. Както беше със Софроний - колко много е скрил в това свое житие страдалческо, което разказва, и как всъщност той има един съвсем друг живот. Зад мъченическия живот, за който той разказва в своето житие, Софроний през цялото време се занимава с друга дейност - той е дипломат, той се среща с Левски, с големи личности, но за нищо от това не пише, не доверява, не го изповядва. Та Вера Мутафчиева иска да покаже в книгата си за него, че този човек има и друг живот.
Помня и какво казваше по този повод: - Никога животът на човека не е само открит. Всеки човек има и своя тайна страна, исках да се помъча да навляза в тайната страна на Софроний Врачански.
А това не се посрещаше от всички, не отговаряше на канона, на инерцията.
Прави й чест на Божана Апостолова, че нейното издателство "Жанет 45" успя да осъществи изданието "Избрани произведения" на Вера Мутафчиева в 12 тома. Вера сама си подбра томовете, сама си изчете коректурите... Открай време обичаше така - всяка книга минаваше през нея. Казваше: - Това съм го запомнила от баща ми, той за разни списания като публикуваше, до късно вечер четеше коректурите, че понякога излизаха големи глупости. Не го е споделяла, но в началото на научната й кариера и преди да стане писател много трудно, с голямо нежелание я приемат, тя става една робиня да рови в османските архиви. Но тя беше такава - непрекъснато нещо да работи, да е заета. Смееше се, че всичко може да направи. Казваше ми: - Ако имаш нужда от майстор, от дърводелец, обади се, не знам колко поколения занаятчии се обаждат в мене.

- Как се отнасяше към своите колеги писатели?
- Не завиждаше на писатели, умееше да се радва на доброто, не ги смяташе за конкуренти. Какви хубави думи съм чувал за нейните предходници - за Стоян Загорчинов. Той е първият в българската литература, който иска не просто да разказва една история, но и да намеси и себе си. И оттук, мисля, е тази прочута есеистична нишка, която се вклинява в почти всички нейни книги. Това е по повод на историята да вградиш и себе си със своето отношение, казваше Вера.

- Дни след смъртта й се появи една статия, според която Мутафчиева не би могла да има претенции за Нобелова награда, защото липсвала човечност в книгите й?
- Е, как, това е просто безумие. Първо да вземем "Случаят Джем" - това според мене е един изключителен европейски, мога да кажа - световен роман. Не само защото съдбата на този човек е свързана с цяла Европа, но по някакъв начин и с България, това е невероятен роман. Той може да се сравнява с прозата на Томас Ман. И как да няма човечност - няма състрадание към Джем ли, към Саади ли няма разбиране. Такова твърдение е просто нелепица...

- Провокирам ви с това твърдение, защото някак около нея все извисяваха глас злонамерени "читатели".
- С кого ли не се е случвало така? С Багряна ли не беше така, с Блага Димитрова ли? Вера Мутафчиева стърчи, тя е ярка индивидуалност, не е в масата. И това дразни винаги, това е също една особеност, не много приятна, на нашата българска психология. Това са просто глупости. Вярно, че е била подлагана на много натиск, на много компромиси, които е трябвало да преживява - и заради биографията си, и заради брат си, и заради всичко. Не искаше да бъде затворен човек, тя беше действително европейски човек. Дълги години тя не е имала възможност да пътува, после й завидяха, че пътува, особено след като взе Хердерова награда. На толкова езици са преведени нейните книги, но те не искат да разберат, че в онова тоталитарно време просто притискаха хората за най-естественото, което им се полагаше. Това съм го разбирал. Тя е единствената, която можеше да си обясни какво е изживяла. Казваше, че всички сме грешни, но някой друг ще ни съди, не на тая Земя.

Само си спомням колко компромиси е преглътнала около филма "Аспарух". Като почнем първо с Вили Цанков, който има свои претенции по сценария, после се скарват, после се отказва, идва Людмил Стайков, с него почват да се разбират, да разговарят като хора, които мислят в една посока... Не искам тази патетика, казваше тя, когато работеше по филма. Героиката тя не я обичаше, макар че има една такава книга, тя до голяма степен е контрапункт на онази напомпаната героика. Това го няма при Вера.
Жалко е, че сме такъв малък език - защото тя е писателка от световна величина. Не че не са превеждани книгите й. На много езици. И не по онзи път, по който тогава се уреждаше - просто допадаха на хората. Тя е писател от ранга на Томас Ман, който се докосва до такива теми. И е изключителен психолог, такова познание за човека, за психологията на хората е уникално постижение. Но това са и неща, които трудно се оценяват. Може би завистта на тази почва расте много буйно, има такъв остракизъм...
Последната нейна книга, която представих, беше "Аз, Анна Комнина". Също една великолепна книга. И тя ли е човеконенавистническа според онзи автор на въпросната статия.
Вера казваше, че авторът няма пол. Не е важно дали си мъж, дали жена. Как си ги разбрала тия Джем, Саади, питах я аз. А тя ми отвръщаше: - Авторът няма пол.

Пишеха за нея, че е с остър ум, с мъжко писане, а тя казваше: - Какво е това мъж, жена, авторът няма пол.


София, ноември, 2009 г.

Интервюто взе: Генка Маркова

 


Атанас Свиленов (18 ноември 1937 - 3 декември 2015) е кинокритик, литературен историк и изкуствовед. Завършил е славянска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Редактор в Българска национална филмотека, сп. "Пламък" , културния отдел на в. "Земеделско знаме", отдел "Критика" на в. "Литературен фронт". Главен редактор на вестниците "Литературен форум" и "Демокрация", директор на Българската национална филмотека. Оглавява и филмотечния архив в БНТ. Член е на Сдружението на български писатели. Автор на над 20 книги - "Пристрастия", "Отблизо", "Събеседници", "Притежание на паметта", "Премеждия с интервюта" и др. 

Препечатването на този текст - изцяло или отделни части, става само с изричното писмено разрешение на администратора на сайта - Веселина Василева или автора на рубриката - Генка Маркова. В противен случай ще бъде нарушен Законът за авторското право. 

 

 

 
  Приятели
  Приятелите на Вера Мутафчиева - роднини по избор

  АНТОНИНА ЖЕЛЯЗКОВА: Вера Мутафчиева беше историк и османист по принуда, а писател по даденост свише. Затова и успя най-много с историческите романи

  АТАНАС СВИЛЕНОВ: Писател от ранга на Томас Ман, Вера Мутафчиева притежаваше изключително познание за човека, за психологията на хората

  AНЕТА ДЕ ЛА МАР ИКОНОМОВА: Мутафчиева трябваше да стигне до някоя от големите световни награди. И само защото не беше достатъчно превеждана и позната, това не стана

  ПРОФ. БОГДАН БОГДАНОВ: Вера Мутафчиева беше силен критически дух с ярко поведение

  ДОЦ. ВЕСЕЛИН МЕТОДИЕВ: Хора като Вера Мутафчиева са единици в рамките на една нация, да кажем десетки за половин век

  ПРОФ. ДИМИТЪР НЕНОВ: Мутафчиева остана вярна на това, което беше смисълът на живота й. И си отиде от този свят като победител

  ДИМИТЪР ТОДОРОВ: Запознахме се заради "Бивалиците", но с "Белият свят" си намерихме приказката

  ЕВЕЛИНА КЕЛБЕЧЕВА: Мутафчиева казваше: Който умее да чете, ще види, че съм си написала моята концепция за османския период

  ПРОФ. ЕКАТЕРИНА МИХАЙЛОВА: Вера Мутафчиева знаеше много добре какво е политиката, какво е властта и как се употребява тази власт


Още ...

Copyright - Veselina Vasileva - New Bulgarian University - Created and Powered by Studio IDA