|
|
| |
| Историята, населена с хора |
|
Архив на населението, пожелало да насели историята ...
Морис Фадел
Дата: 2010-03-22 15:03:55 |
|
Как се казвате?
Морис Фадел
Къде сте роден?
В град Бейрут, Ливан.
Защо искате да участвате в проекта “Историята, населена с хора”?
Защото не обичам версиите на историята, лишаващи я от незабележимото присъствие на човека, който няма водеща роля, който не е лице на случващото се.
Историческите разкази обикновено пренебрегват индивидуалното преживяване на ставащото. Те “хващат контурите само”, отделният опит със събитието “скита” без внимание.
В каква семейна среда сте израснали? Разкажете повече за вашия род, за най-интересните личности в него.?
Така се случи, че аз едва преди десетина години опознах изцяло своята семейна среда. Родителите ми – аз съм дете от “смесен брак”, както казваха през социализма: майка ми е българка, баща ми – ливанец – са се разделили, когато съм бил съвсем малък. Баща ми е останал в Ливан, а аз с майка ми – в София. Успях да се срещна с ливанската част от семейството си, когато бях вече 26-годишен. За съжаление, баща ми вече не бе сред живите.
Раздялата ми с Ливан бе и първата ми среща с “голямата”, “важната” история. В деня преди поредното ни заминаване с майка ми в Бейрут на вратата позвъни един елегантен човек. Представи се с някакъв чин и поиска задграничния паспорт на майка ми. След като го получи, каза, че той й се отнема. Спомням си ужаса, който преживяха майка ми и баба ми. Тичането по институции, записването за срещи с отговорни лица, дългото чакане за тези срещи. Така и не разбрахме със сигурност защо на майка ми бе забранено да напуска България, въпреки че тя още не бе официално разведена с баща ми. Баба ми разказваше, че на срещата с някакъв високопоставен служител в паспортната администрация му казала, че аз оставам без баща, а той отвърнал нещо от рода на: “У нас има сиропиталища, за какво се тревожите?!”. В България семейството ми бе много малко – състоеше се от майка ми и баба ми.
Когато се завърнах в Ливан, се видях част от един голям кръг хора, които носеха моята странна, труднопроизносима, постоянно обърквана фамилия и не ме бяха забравили.
Кои са хората, които са ви повлияли най-силно в детството, в младостта?
Най-вече баба ми – Мария Адамова. Нейните разкази за дядо ми – Йордан Адамов - актьор и писател - за България отпреди 9 септември, за театралния и литературния живот тогава събудиха у мен трайна привързаност към литературата и театъра.
Други хора, които ми повлияха много силно в детството, са Ева Волицер и Бончо Урумов. Те ръководеха детска театрална студия към театър “Сълза и смях”. Замечтах да стана актьор. Не станах, но доста от днешните добри актьори минаха през тази студия. Самата дума “студия” вече внасяше някакво различие от действителността, с която бях свикнал. “Студия”, а не “кръжок”, както бе разпространено тогава. Общността, която те създадоха, доста се отличаваше от тогавашната реалност. Не се правеха рецитали за 9 септември, 7 ноември или Деня на съветската армия, не се избираха текстове от Димитър Методиев и Георги Джагаров, а се занимавахме с предимно с Шекспир. Ева Волицер и Бончо Урумов не само ме учеха на един различен литературен и театрален вкус, но те формираха немалко от мирогледа ми изобщо. В студията цареше настроение на неподдаване на нормите, на които трябва да се подчинява социалистическият ученик. Говореше се срещу задължителните униформи в училище, тонът към “Запада” бе утвърждаващ. Студията не бе място, където човек ходи в свободното си време. Всички я усещахме по друг начин – като пространство, където заживяваш по-истински. Тя формираше чувство за цялост, за свят със собствени правила, в който, ако искаш да влезеш, трябва да се разделиш с общоприетото.
Детството е привлекателно с това, че възрастните, които възприемаш като по-важни, избягват да ти показват, че не те харесват и не демонстрират йерархия между собствените им деца и теб. Чувстваш се обичан, приет, равнопоставен с другите. Спомням си един от моментите, когато това състояние се разруши. С приятел играехме шах и аз победих. Той много се засегна. Баща му, който бе наоколо и който винаги бе проявявал добро отношение към мен, се приближи и каза: “Не се притеснявай, татко, не виждаш ли колко е слаб Морис?”. Разделяш се с детството, когато представата ти за равенство с връстниците пред възрастните бъде подкопана, когато усетиш, че всеки родител е на страната на своето дете – показаната обич е измамна, не те обичат.
Как избрахте какво да учите? Кои са вашите училища? Университети?
В училището, което съм завършил – 32 СОУ (тогава ЕСПУ) “Св. Климент Охридски” (тогава “Климент Охридски”) попаднах случайно. Баба ми ме заведе там, защото се намираше наблизо край нас. Мисля, че имаше и още една причина. Училището бе със засилено изучаване на руски език, който бе много важен за комунистическа България. Баба ми е отчела това и ме е записала именно в такова училище.
Когато влязох за първи път в класната стая, на дъската бе залепен портрет на Сталин. Учителката каза да го свалят. За разлика от българските ученици в началните класове оценките ни се внасяха в бележник. Но имаше и друг начин на представяне на оценките. При отлична оценка върху бялата якичка на всеки ученик се поставяха петолъчки, които бяха в различни цветове според предметите – руски – червена петолъчка, математика – зелена, а на този, който си е изпил млякото за закуска – златна. При двойка – голяма черна точка. Ако ученикът се е облякъл бавно след часа по физкултура – разноцветна костенурка. Прибирахме се в къщи, накичени като ветерани от войни след тържествен парад.
Петолъчките, точките и костенурките се изработваха от родителите. Веднъж учителката поръча на баба ми да изготви 100 слона. След дълго проектиране и изработка в предприятието, където работеше баба ми, слоновете бяха доставени. Повече не ги видях, странно е какво стана с тях.
В началните класове не си правех труда да науча програмата си. Вземах всички учебници и тетрадки. Щом започнеше часа, изпадах в паника как да намеря съответните помагала в чантата. Веднъж така се бях увлякъл в търсенето, че не съм забелязал как часа е свършил.
Аз и моят най-добър приятел бяхме най-слабите ученици в класа. Видяла се в ужас от постоянното ни неизпълнение на домашните работи, изпъстрените с червено мастило наши контролни, незнаенето на програмата, учителката ни изправи пред класа и каза: “Измислете им наказание”. Децата изпаднаха в някакво въодушевление и започнаха да викат: “Да ги изключим!” (постоянно ни плашеха с това наказание), “Да препишат домашните по 50 пъти!”. После, като гледах кадрите от Сталинска Русия с крещящите жадно тълпи “Смърт на враговете на народа!”, “Да се разстрелят като бесни кучета!”, разбрах, че поведението на учителката не е нито случайно, нито необичайно.
Записах в Софийския университет “Св. Климент Охридски” “Българска филология”, защото в училище ми вървеше литературата. Мислех да кандидатствам и “Право”, но ме домързя да уча по история. По-късно завърших като второ висше “Философия”. Сега историята е една от любимите ми области.
Разкажете за учителите, които помните? С какво бяха различни от останалите?
В училище любимите ми учители бяха Росица Султанова – по български и литература – и Емилия Банкова – по руска литература. Те ми даваха възможност да изразявам свободно мнението си, увереност, че това мнение не е лишено от ценност. В университета и следуниверситетските години като мои учители виждам проф. Никола Георгиев, ст. н. с. Рая Кунчева и проф. Богдан Богданов. Проф. Георгиев ме научи на това, че човек трябва да има широка ерудиция, но да не остава в плен на нея, а да опитва да мисли самостоятелно. Ст. н. с. Рая Кунчева ми показа значимостта на етичното поведение в науката. Проф. Богдан Богданов ме доведе до разбирането, че науката не бива да се мисли като нещо изолирано и само за себе си, а да се свързва с външните на нея среди, да се разглежда като част от една по-голяма и по-обширна цялост.
Разкажете за Вашите самостоятелни квалификации?
Много съществена роля изигра участието ми в “Литературен вестник” през 90-те. “Литературен вестник” бе насочен (и днес е насочен) към промяната на литературната и културната ситуация у нас. Бидейки свързан с него, аз се чувствах част от трансформациите в българското общество.
“Литературен вестник” възпита у мен две трудно възпитаеми качества – да не се страхувам от писането и да пиша системно. Това стана, когато започнах в трети курс да водя рубриката за масова култура “Арлекиниада”. Трябваше всяка седмица да представям текст. Тези качества ми помогнаха по-късно, когато се наложи едновременно да работя и да пиша дисертация.
Каква е вашата професия? Разкажете за професионалния си път.
Занимавам се с писане и преподаване. Не зная дали това е професия, най-вероятно – не. Професията изисква рутина, а писането и преподаването (ако искат да са качествени) не предполагат такова нещо. Пътят ми в академичната област е обичаен. Първо - докторантура по теория на литературата в Института за литература при БАН, след това работа в този институт и от шест години преподаване в Нов български университет.
Бяхте ли бунтари към нормите, налагани от социалната действителност? Как Ви влияше средата, в която работихте, творихте, живяхте?
Моето неприемане на социалната действителност започна в 10 клас, когато най-сетне се сдобих с радиокасетофон. Тогава започнах да слушам “Свободна Европа” и “Дойче Веле”. Течеше едно от най-отвратителните престъпления на българския комунизъм – “Възродителният процес”. В училище се правеха събрания, на които ни разясняваха зверствата на поробителите по време робството. Бе тръгнал слух, че в пастите (или не знам как там се наричат) “Родопи”, т. нар. “родопчета”, турците слагат отровни материали. Един приятел каза, че като стане войната с Турция, ще се изправи от окопа и ще тръгне сам срещу враговете. Почувствах се дистанциран от всичко това, когато чух по радиото есето на Блага Димитрова “Името”. Не мога да забравя началото му. Цитирам по памет:”Име – собствено, бащино, фамилно…”
През времето на промените участието ми в политиката се изчерпваше с гласуване и ходене по митингите на СДС. Заедно с един съученик бях още на първия митинг – на 18 ноември 1989.
Средите, в които съм работил, бих разделил на три. Първата е тази на Нов български университет, в чиято администрация постъпих след дипломирането си. Веднага усетих, че съм попаднал на съвсем различно място. Място, което мисли за своето развитие и за твоето развитие в него. В НБУ за първи път се докоснах до компютър. Първият ден получих задача да изготвя етикети с адреси на хора и институции, където се разпраща каталогът на НБУ. Включиха компютъра, обясниха ми, че е като пишеща машина (бях купил от пазара една стара “Марица”, на която набирах текстовете за рубриката “Арлекиниада”), написах адресите и поставих стрелката върху едно хиксче в десния край екрана. Текстът изчезна. Наложи се да върша цялата работа наново. В НБУ развих умения, които изобщо не съм си представял, че имам. Научих се да правя вестник. Тогава се наричаше “Дневник”, а днес – “Университетски дневник”. Когато напуснах администрацията на НБУ, се чувствах различен човек. Малко бе останало от бягащото в света на книгите, стеснително момче. Бях се приобщил към една модерна действителност, която много ми хареса.
Другата среда е академичната. В нея се чувствам, както се казва, “като у дома си”.
Но се случи така, че се сблъсках и с още една среда – тази на посттоталитарната идиотщина. Ще се огранича само с един пример. Започнах работа като учител. След тържеството в края на учебната година видях пред училището една млада колега. Двете й ръце едва обхващаха подарените от учениците букети. Когато приближих, видях че плаче. Каза, че току що са и съобщили, че не продължават договора й. Честит празник!
Какви следи оставят върху живота Ви така наречените преломни събития от историята на България?
Не мога да си представя себе си извън тези събития. Не виждам какво бих правел, ако не бяха те. Дали бих бил съзнателен социалистически гражданин, който с дете на раменете и червено знаме в ръка отива на деветосептемврийски парад и се реди за банани по Нова година? Промените се извършваха в мен. Нещо силно ме тласкаше да не бъда същия като моите родители. В една спокойна и предвидима действителност детето получава опита на семейството си. При мен, както и при много други, не стана така. Родителите нямаше на какво да ме научат. Техният свят не бе моя.
Времето, в което живея, обаче ме изпълни и с омерзение. Вмирисаните хора с празен поглед, които срещам в мръсните автобуси. Внушителната опашка от нещастници, с които чакахме за интервю за нископлатена работа, “някаква работа”. Радостното предчувствие в очите на всеки от тези нещастници, че ще бъде предпочетен. Пълните вестници, претъпканият интернет с обяви от типа на “Еди-колко си годишна предлага компания на платежоспособни господа”. Травеститът пред сградата на Министерство на земеделието, който любезно ме попита: “Искате ли секс?”Отговорът, който веднъж получих от една държавна институция на документите за работа, които бях изпратил: “Съжаляваме, но не сте достатъчно образован”, а имах вече докторска степен. Хората, които не могат да говорят за нищо друго освен за автомобилни гуми, фуги и изолации. Най-добрите ми приятели, които не живеят вече в България. Представете си град като Варна изведнъж да изчезне, толкова, дори повече са заминалите.
Последните двайсет години от Вашия живот и от живота на страната Ви - влязохте ли в конфликт с държавата, с елитите й или понесохте безпроблемно случващото се?
Не, не съм влизал в конфликт нито с държавата, нито с т. нар. “елити”. Но не смятам, че от това животът ми е станал по-лесен.
Как виждате българина днес, преди 20 години, преди 40 години?
Не зная, онова, което се случи с българина. За мен е загадка. Как така тихите социалистически труженици, които маршируваха пред мавзолея, викайки “БКП-КП- КП” и “КПСС”, крадяха от предприятията, където работеха, спяха със студенти от арабския свят и Африка за дезодорант, лак или бикини, долагаха в Държавна сигурност за своите роднини и приятели, търсеха връзки, за да купят от “Кореком” шоколадови яйца, станаха поръчители на убийства, поръчкови убийци, крадци на коли, наркодилъри и проститутки?
Все пак имам обяснение. Комунизмът се стремеше да унищожи традиционните ценности и да наложи нови. Не успя да вгради новите ценности, но доста поразруши останалите. Това разрушение има и своята институционална страна. Една значителна част от българите станаха сътрудници на Държавна сигурност, живееха двойнствен живот, извършвайки действия, нарушаващи обичайната морална конституция. Те са били изправяни пред необходимостта да не бъдат истински приятели с приятелите си, а да пишат доноси за тях, да не бъдат искрени с роднините си, а да ги долагат “където трябва”. Комунизмът е общество на институционализирания и инструментализиран морален упадък.
|
|
|
|
