|
|
| |
| Историята, населена с хора |
|
Архив на населението, пожелало да насели историята ...
Пламен Бочков
Дата: 2010-02-24 13:50:12 |
|
Как се казвате?
Пламен Бочков
Къде сте роден?
Провадия, област Варна
Защо искате да участвате в проекта “Историята, населена с хора”?
Мисля, че хората правят събитията, а ние наричаме тези събития история. Събитията нямат смисъл извън съдбите на хората, които са включени с тях. Другото означава да мислим, че вещите например имат смисъл сами по себе си. Всъщност не е така, хората ги оживяват, нещо повече, хората имат способността да придават повече от едно значение и да приписват повече от една употреба на дадена вещ. Така е и със събитията, които наричаме история – хората в тях често ги тълкуват, премислят и преживяват по съвсем противоположен начин. Ето за това мисля – историята, това са хората.
В каква семейна среда сте израснали? Разкажете повече за вашия род, за най-интересните личности в него.?
Семейството ми е от служители – счетоводители, завършили известната преди 9.09.1944 г. Търговска гимназия във Варна, а майка ми е възпитаник на Икономическия университет във Варна (когото моето поколение знае като ВИНС-а). Не са членували в никаква политическа партия, нито се интересуваха изобщо от политика. Един от най-силните ми детски спомени от началото на 60-те години е забраната на баща ми да си играя с електрическия ключ в хола, “да не би да си помислят милиционерите, че даваме някакви сигнали”! Иначе безспорно най-интересната личност в рода ми е вторият баща на майка ми – Владимир Киров, автомобилен механик и художник. Негови рисунки и акварели още пазим със сестра ми. За съжаление е починал млад и всичко, което зная за него, са семейни легенди.
Кои са хората, които са ви повлияли най-силно в детството, в младостта?
Безспорно на първо място родителите ми, едно прекрасно семейство, както и приятелите ми от Провадия. Това са хората, от които съм взел сила и увереност, така че сега да мога да бъда един доволен от живота си човек. С тези приятели, до един във Варна, поддържам много близки контакти, споделям си всичко и поне веднъж в годината се събираме заедно.
Как избрахте какво да учите? Кои са вашите училища? Университети?
Още в училище обичах повече да чета романи, отколкото да решавам задачи. Някак естествено записах Българска филология, за да чета освен за удоволствие и по задължение. Завършил съм тази специалност във Великотърновския университет “Св.Св. Кирил и Методий”.
Разкажете за учителите, които помните? С какво бяха различни от останалите?
И в гимназията имах учители силни личности и невероятни характери като Александър Ташев, Лидия Пташникова, Румяна Борисова, но истински Учители, от онези, които те формират като личност и са повлияли върху решенията ми, това са мои преподаватели от университета. Богдан Богданов, който ни водеше Антична литература, Гено Генов – Западноевропейска литература и Анчо Калоянов – Български фолклор. Именно Анчо Калоянов ме запали по фолклора и ме включи в голямата тогава и много активна общност на фолклористите. По-късно, вече в София, за дълги години, а в известен смисъл и до днес, мой учител, приятел, наставник, събеседник, опонент, беше Тодор Ив. Живков.
Разкажете за Вашите самостоятелни квалификации?
---
Каква е вашата професия? Разкажете за професионалния си път.
След университета работих една година като учител по български език и литература в малко село близо до Провадия. През 1982 г., по покана на Т. Ив. Живков, участвах в конкурс за редовна докторантура по фолклористика към БАН и го спечелих. Като докторант в БАН за три години работих какво ли не - копаех канали в Симеоново и Драгалевци, изливах панели в Домостроителен комбинат – Дружба, носех пясък, цимент и вар на майсторите от борсата на площад “Ленин”. По-късно вече водех редовно предаване за фолклор в БНР. От началото на 90-те години започнах да чета лекции по фолклор и етнология – първо в НБУ, след това в Пловдивския университет, В Югозападния университет в Благоевград, Във ВИТИЗ и в СУ. От 1999 г. съм в НБУ – директор на програма, ръководител на департамент “Антропология”, декан и заместник-ректор. Истинското предизвикателство за мен обаче като фолклористи антрополог са теренните изследвания и срещите ми с хората от почти всяка точка на България за последните почти 30 години.
Бяхте ли бунтари към нормите, налагани от социалната действителност? Как Ви влияше средата, в която работихте, творихте, живяхте?
Не съм бунтар по природа. Изглежда бунтовете се случват вътре в мен и са основно насочени към нещо в самия мен. Имам спомен само от едно бунтарство – като студент участвах в издаването на нелегално списание, което нарекохме “НЛО”. Там пишеха известните сега творци Красимир Крумов-Греца и Калин Илиев, останалите съм забравил. Е, размина ни се с мъмрене от Ректора и забрана да разпространяваме написаното.
Какви следи оставят върху живота Ви така наречените преломни събития от историята на България?
В моя живот безспорното събитие е промяната от 1989 г. Във всичко случващо се след това публично активно съм участвал. Митинги, шествия, бдения, Град на истината и т.н. чак до 1997 г. и събитията от януари-февруари. От самото начало на прехода съм симпатизант на СДС, а от края на 90-те станах и член на тази партия, с което се превърнах в първия партиен член в целия ми род, а и в този на жена ми.
Последните двайсет години от Вашия живот и от живота на страната Ви - влязохте ли в конфликт с държавата, с елитите й или понесохте безпроблемно случващото се?
Понесъл съм го по начина, по който това се е случило на повечето хора в България с активна гражданска позиция – в началото с голям ентусиазъм и надежда, по-късно с разочарование и гняв до безразличие и дистанциране напоследък. За конфликт не мога да говоря, просто начинът ми да изразя позиция е политическото включване в това, което става – участие в изборите, убеждаване на хората в тези, които смятам за правилни и полезни за обществото.
Как виждате българина днес, преди 20 години, преди 40 години?
Българите от днес и тези от преди 40 години като че ли си приличат – адаптирали са се към среда, която вътрешно не понасят, но външно, за пред другите, приемат. Повечето неща се правят по задължение и на принципа да се имитира дейност, формално, а се развиват и процъфтяват алтернативни социални и икономически отношения. Така беше преди 40 години със системата на “връзките”, така е и сега с обществените поръчки, семейните назначения и под. Тези от преди 20 години са други, това бяха хора с надежди, амбиции и кураж. Някои, малка част, успяха да трансформират надеждите, амбициите и куража си в политически или в икономически проекти (или и в двете) и постигнаха личен успех. Други, повечето, не успяха.
|
|
|
|
