Когато преди време излезе първата част на "Бивалици", аз пак така, изправен пред публика, направих писмено изказване, в което показах фона на автобиографичната книга на Вера Мутафчиева и в исторически, и в лично творчески план. Сега съм улеснен и ще бъда кратък. Но нека да цитирам себе си, за да припомня яснотата и очакването, яснотата на очакването тогава - реализирана днес. Казах: "Вера Мутафчиева отчетливо прилага т.нар. генетичен тип автобиографично писане. (...) Убеден съм, че с "Бивалици. Част I" тя полага основен камък в тази посока, т.е. тя ще пише автобиография не просто така, а интелектуална автобиография, която да покаже не само пътя на човека в живота, но и защо този път е бил избран. Казвам избран, но понякога вместо нас избира провидението, ние тежим върху божията длан, върху нас тежи сянката на съдбата. Но какво е съдбата? Онова, което отвън е съдба, отвътре е характер и наше философско задължение е, надвесени, да мислим тази двойка. Това е сократическото самопознание, върху тази философска основа се разгръщат фабулите на "Бивалици". Дълго цитирах, но то е защото сега пред нас е втората част на "Бивалици" - и именно тя аргументира силно смисъла на дългия цитат. С написването на първия том на "Бивалици" в състав от 2 части Вера Мутафчиева загражда нещо като словесна твърд, която освен с четивност (читателят вече изкупил тиража на първа част, се хвалят издателите!) се регламентира и чрез нещо друго, нещо, което в дълбочина, обърната към бъдещето, бих нарекъл изучаемост. Тази втора потенция, тази дълбока към бъдещето възможност не иде от подмолната романовост на творбата, а от интелектуализма на прозаическия стил. Да пишат в конкретен прозаически стил в България могат малцина писатели. Е, Вера Мутафчиева може. В случая с нейната творба, която днес ни събира, това става много по-ясно сега, след окръглянето на първия том. Сега можем да мислим върху композиционния замисъл в 2 части и като така да посочим пъстреещия цвят на 1-ва част с някои анекдотичности, с комично-сладостната сгушеност във Vita Domestica, за да се стигне накрая до руинизирането, до бомбардировките и Червената армия. Втората част показва в мъчителна и тежка монотония живота на едно младо момиче - вече жена, сред разрушенията, сред руините. Докато първата част интимизираше историята (татко, мама, домът, гимназията, Войната, смъртта, разрухата), то втората част обратно - историзира ужасяващото разрушаване на интимното; сиреч разрухата отвътре, в душата. Става дума за младите хора тогава, става дума за съсипията на едно поколение и пролуките към спасение. Това е наложило употребата на своего рода Суифтовски прозаически стил - един силно отелесен, твърде физиологизиращ (нарочно!) стил. Респективно никой от "героите", въведени в творбата не е обозначен с повече от инициалните букви на неговото име. Името му отсъства обаче - никой няма име в помитащата колективност на ония времена с тяхната сурова и мрачна метафизика. Злото няма име. И Доброто няма име. "Смешно, ама не весело", пише на входа на "Бивалици, втора част". Така, чрез обезателния си прозаически стил, книгата постоянно дисектира сектори от социалната тъкан (дали да не кажа - реже на парцали социалната черга?), за да се видят днес ясно страшните последици от социалната инженерия на комунистите. Разбира се, Вера Мутафчиева издирва остатъците от човещина и чрез няколко случки и образи на добри и почтени хора в дискретни паракритически репризи посочва към Доброто, но после сепнато добавя нещо от рода на, че било имало и добри случайности. А иначе - "тесния улей на живота", казва тя - "ония тягостни спектакли", когато унижават интелектуалните приноси на родния ти баща, а ти си осъден да мълчиш, за да не изчезнеш и казаното после за българина и липсата на самоуважение у него, и цитирането на любимия Софроний точно там - това трябва да се прочете. И после - личния план в интимно (напълно разрушено) и в трудово (твърде успешно) отношение - трябва да се прочете. "Работният ми живот", казва Вера Мутафчиева с право на гордост. Това трябва да се прочете. Трудното - в интимен, не в медицински план - зачеване, даването на живот в безлюбовна епоха, това трябва да се прочете; това е кулминацията, затуй следете физиологичния стил там, следете внимателно... Това трябва да се изучава.
|
