Вера Мутафчиева

" Кой си ти, гдето се шляеш посред исторически събития ? "
 
 

Проф. Вера Мутафчиева: Българи няма, има разни българи
В. Сега, 11 ноември 2005 г.

Дразня се от цялото безпомощно окайване, че "никога не сме живели по-зле". Няколко пъти дори съм се карала в трамвая и съм питала: докъде ви стига акълът в миналото, та ще ми говорите за "никога" и за "винаги", казва известната историчка и писателка

Вера Мутафчиева



Милена Димова: Професор Мутафчиева, какво е обяснението ви за "късата" ни историческа памет, която толкова често се цитира в общественото пространство?

Вера Мутафчиева: Струва ми се, че къса е не само нашата памет, а паметта на днешното човечество. Както при всички явления при социалната психология, за това си има и общовалидни причини: рязката промяна в условията на живота, най-общо казано. Макар тя да важи за голям брой съвременни общества, ние, живеейки в България и всред българи, отнасяме въпросната черта на манталитета именно към собствената ни нация. Никак не ми се вярва другаде живите хора да разсъждават в похвална историческа дълбочина - би се забелязало.
Съвсем оправдано преди доста векове към дворовете на разни владетели е съществувала редовна служба "летописец", заплащана високо. Сиреч властта е възлагала някому, образован и писмен човек, да записва събития, дори случки, всекидневен бит, а също и биографии на дейци, отличили се с всевъзможен принос в развоя на дадено общество. С една дума, паметта била дълг не всекиму, залисан да произвежда, изхранва фамилия, да се бие и изобретява новости, ами на определено лице. Разумна практика, нали? И ако преди векове тя е била в сила, толкоз повече днес са залисаните да се трудят стократно по-усилно, за да оцеляват, но и да се забавляват по вече неизброими начини. Да не говорим какво време и усилия полага сега човекоединицата за издирване и усвояване на необятната информация, която има най-пряко отношение към човешките професии. На този фон вместването на паметта като познание за отминала действителност и дейците й в същата мозъчна кутия не ви ли изглежда нефункционален разкош? Къде по-полезно би било да колекционираме прогнози, колкото и условни да са те. Прочее не сме в правото си да упрекваме сънародниците си в къса памет - в друга насока би трябвало да заложат умствените си усилия днес. Пък все ще се намери - въпреки упадъка на историографията през нашия век - някой историк, който да разрови миналото и да го напомни като дивно откритие пред смаяните поколения за техен размисъл и душевна разтуха.

Милена Димова: Кои все пак са ненаучените от нас, българите, уроци на историята?

Вера Мутафчиева: Би могло, разбира се, да изброим немалко от ненаучените от нас уроци от родната история, но не съм убедена в ползата от такъв списък. Подвежда ви класическата сентенция "Историята е учителка на народите". Крилата, но пуста фраза. Човекът разбира само от бой, от беди всякакви, а не от уроци. Нима жестоките поражения от балканските войни са ни спрели да не повторим идиотските си грешки през Първата световна война? Там дори не е била необходима памет - повторението се е състояло едва подир две години.
Нека допуснем, че нормалният човек - някой редник или жена му с пет деца и реквизиран волски впряг - е запаметил кошмара от жертви и разгром. Че какво е зависело от него?! Да протестира или дезертира, а? Резултатът: затвор, разстрел. Иначе казано: и да работи акълът на поданика, ще угроби нацията му отсъствието на акъл у ония, дето се самонаричат политически елит. Доказателство: само две десетилетия по-късно пак елитът, макар персонално различен, ни е вкарал в трета национална катастрофа по чертежа на втората.

Милена Димова: С какво би бил различен към днешна дата животът ни, ако се бяхме поучили от тези грешки?

Вера Мутафчиева:  Боя се, че ще ви разочаровам, но не мога да отстъпя от убеждението си, че поуките от историята не работят. Успокойте се, това се отнася не само до българското минало, а и съвсем сегашно; то е потвърдено от световната история. Пример: Първата световна война и последиците от нея. Става дума за неприемливата за човешкия разум петгодишна касапница, съсипала континента и народите му. Неизбежен завършек - въстания, революции. Този път техен мотор са неимоверно изстрадалите маси, тласкани от надеждата, че трябва нещо да се промени. Към по-добро естествено. Какво следва от вдъхновените им, яростни усилия? Авторитаризми, тоталитаризми, тероризми, многолетни вътрешни войни, геноцид, холокост и всички оттенъци на социалното зло, похабило битието на европейските поколения.

Тук историята все още премълчава или дори тъмно мълчи заради съображенията в ход и в полза на международното положение изобщо. За какви уроци ще си приказваме?!
Всъщност уроци има - те промениха хората, принудиха ги сами да изработват вижданията си, да стигат до изводи. Шеметните викове "Промяна!!!" доведоха до чувствителни промени: произволен растеж на данъчното бреме и цените на живота, до прозрачното за всекиго вече разграбване не само на националните ресурси, но и на територията ни. Че туй ако не е промяна! Дали наистина нашият нов стар елит не си вярва, че при "все по-нататъшното", както се изразяваше Т. Ж., населението ни ще издържи предстоящата зима? То бива оптимизъм, ама пък толкоз чак… Простете за отклонението, но аз по правило предупреждавам: не ме питайте, защото ще си кажа.

Милена Димова: Според вас на коя особеност от нашето съвремие би се спрял с най-голямо любопитство бъдещият историк?

Вера Мутафчиева:  Че то съвремието ни става за сюжет на всички жанрове, нека не ги изброявам: всич-ки-те. Не съм сигурна обаче доколко ще разполага с достатъчно материал историкът - българите предимно говорят на маса, но писането не обичат. А официозните документи не чинят, груба манипулация са. Дано се натрупат занапред достатъчно спомени, мемоари, свидетелства - биха били по-надежден източник. Радостно се уверявам, че напоследък този дял книжовност заема значително място сред печатната продукция. Ето ви още едно доказателство за промяната - доскоро българските автори се пазеха да проговорят от собствено име. Такова е наблюдението ми: у нас намаля страхът. Голямо завоевание, от което пишещите май че не ще отстъпят.

Милена Димова: Литературата надежден документ за времето ли е?

Вера Мутафчиева:  Разбира се. В известен смисъл по-надежден от академичните изследвания по история. Докато те по полувековен навик обслужват нечии политически каузи, персонални интереси, поръчани прогнози, в литературата узнаваме поне визията и искрените предпочитания на едного индивида. Той естествено не може да бъде обективен докрай, но ще не ще предоставя документ за своите преживявания и оценки относно къс действителност. Т.е. нищожен процент истина, но истинска.

Милена Димова: Кои от негативните черти, приписвани на народа ни - например скептицизмът, мързелът, завистта, - имат исторически корени?

Вера Мутафчиева: Опазих се, слава богу, от квалификацията "народопсихолог", каквато донеотдавна упорито ми приписваха. Смятам я за некоректна претенция и несериозна работа изобщо. Във всяка нация има слоеве на интелект и душевност, предпочитания към дадена идея или различен вкус. Изброените от вас черти на националния характер съм откривала, но не съвсем по правило. И къде ги доказателствата, че те характеризират тъкмо нас? И дали по света не ходят милиони хора със същите неприятни черти? Бездруго ги има. По тази причина категорично избягвам да опиша качествата и недостатъците "на българина". Българин няма, има разни българи.

Милена Димова: А защо на тези разни българи им е трудно да се свържат, да изградят една общност?

Вера Мутафчиева: Българите сме имали гражданско общество само по турско време. Срути ли се мостът на селото, хората се събират и кой с каквото може, помага да го поправят. А сега чета наскоро, че дошли холандски ученици на бригада да ремонтират покрива на училището в Кнежа. Че няма ли 20 български мъже в туй градче да се хванат да свършат работата?! И това няма нищо общо с жизнения стандарт. Въобще аз се дразня от цялото безпомощно оплакване, окайване, че "никога не сме живели по-зле". "Никога", подчертавам тази дума. Говоря за големия процент от нацията, не за интелигентния кръг, който може да направи аналогия, сравнение, да стигне до извод. Няколко пъти дори съм се карала в трамвая и съм питала: докъде ви стига акълът в миналото, та ще ми говорите за "никога" и за "винаги". Сигурно затова "Бивалици"-те имат толкова млади читатели. Защото последното поколение и хабер си няма за ежедневните огорчения и компромиси при социализма. Чудила съм се тези деца вкъщи нямали ли са майки, баби да им разказват какво е било. Мълчало се е. И съм питала такива родители защо са мълчали. От страх, казват. А, не, викам, не е било от страх, от срам е било. Не може да разкажеш на детето си за всички унижения и несгоди, за това какъв мизерник си бил. Ами че то няма да те има вече за родител, ще те смята за едно нищо. Това премълчаване аз го помня по себе си. Аз никога не разказах на децата си какво е преживяло например нашето семейство. Е, намериха се доброжелатели да им го разкажат и за тях беше истински шок. Тъй че нещата си имат и сериозно психологическо обяснение. Как се живее, ако всеки ден признаваш поражението си?!

 

 
  Раздели

 
 
 

Copyright - Veselina Vasileva - New Bulgarian University - Created and Powered by Studio IDA