Георги Коритаров: Необичайна ли ви се стори идеята за издигане на паметник на Сюлейман паша на Шипка, както и това, което бе решено в Пловдив с паметника на Филип Македонски? Вера Мутафчиева: Разбира се, че съм за, но нали аз съм отродител, както ми викат. Защото в края на краищата ние вече сме ХХІ век. Битката сега е за повече хуманност в отношенията между нациите и държавите. Известно е, че Сюлейман паша е бил голям пълководец и именно него успяваме да отбием там с общи усилия. Това означава, че наистина сме били узрели да се освобождаваме чрез война. Не вярвам след онази ужасна кампания по Възродителния процес, която много накърни настроенията у българите, че нали ние имаме да им връщаме, връщаме, връщаме. Не зная доколко публичното мнение е стигнало до такова развитие да приеме хладнокръвно такава една акция. Георги Коритаров: Аз с удоволствие бих говорил с вас като отродител с отродител, но въпросът не е в това да се самоквалифицираме или да напомняме как ни определят. Узряло ли е българското общество за този нов поглед, който да го изведе до идеята за паметник на Сюлейман паша? Вера Мутафчиева: Току-що ви казах, че не вярвам да е узряло дотам. Тази работа трябва да бъде подготвена. Откога аз се боря в учебниците на нашите средни училища да бъде направен опит за едно по-друго разбиране на историята. Снощи една млада историчка, много квалифицирана, ходи по цял свят, ми каза: "Представи си един народ, който 500 години не е дал един свой син за войник, оставен е върху земята си със собствеността си, върху своя чифлик, както са го наричали. По това време турците тичат от Иран до Виена напред-назад и дават кървава жертва всяка година. Ние сме успели да съхраним своя жизнен материал." Георги Коритаров: Една подобна идея обаче опит за историческо помирение на спомени след повече от 100 години ли ще бъде или наистина ще бъде нов прочит на историята? Вера Мутафчиева: Аз смятам, че трябва да се започне с новия прочит. Това би подготвило хората, които непрекъснато слушат на какви насилия сме били подложени. Чакайте, съществува и друг един прочит - по хоризонтала, т.е. вижте по същото време в Европа какво чудо е било. Там се колят помежду си, правят се на християни. Сега заради нов прочит на християнството, там има 100-годишни, 30-годишни войни, брат брата, както се вика. Една френска история, една английска история те са просто не трагични, а думи не намира човек. Сега непрекъснато вървят тези филми за войната между британците и шотландиците. Такова чудо тук не е било никога. Там са кървавите бани, там е Вартоломеевата нощ и т.н. Не може ние да гледаме на себе си като на нещо изолирано, ние трябва да видим по тогавашно време как е било другаде и именно отсъствието на това познание ни позволява да си въобразяме, че нашата отечествена история е била нещо извънредно, изключително по своята тежест. Трябва другояче да се погледне - съпоставително, сравнително. Обаче това липсва изцяло в нашето образование, дори и на университетско ниво. Трябва да ви кажа, че цялата тази работа продължава да върви, омекотено, наистина. Георги Коритаров: Всъщност коя е най-смущаващата истина, която още не знаем за периода на петстотинте години, когато сме били обща държава с Турция? Вера Мутафчиева: Социално-икономическата част. Тя е много съществена. Аз зная какви усилия се полагаха, за да издирваме български въстания през вековете от 15 до 18-ти. А на какви кьопави опорни точки строяхме изложението и то си личи, че е детска приказка. Ето по тоя начин, когато тръгнаха да правят голямата история на България, я нарекоха история на българските борби. Защо история на борбите? Това да не е история на всекидневието, история на институциите, история на пазара, история на частния живот, ако щете на гражданското общество. Под османска власт всяко село е отговаряло на своите социални нужди по собствена инициатива, по собствен акъл. Трябва ни мост - построй си мост, трябва ти път- построй си път. Сами са издържали собствените си църкви, а по-късно и училища, читалища. Никой не ти пречи, каквото си направиш, то си е за тебе. И затова тогава мога да говоря за гражданско общество, то всъщност е било по-скоро селско, но хората са го организирали. Сега всеки вика защо държавата не свърши това, онова. Георги Коритаров: Но ако тогава те са имали възможност да се организират, това означава, че натискът от страна на османската държава не е бил чак такъв? Вера Мутафчиева: Османската държава е имала две основни функции. Едната е финансовата, в която тя никога не е успяла, защото тогава какви са били възможностите да намериш човека, за да му вземеш парите - ми просто не го намираш. И те непрекъснато опрощават заеми и са във външни дългове в най-бляскавия си период. Другата функция е военната. Социалните функции са били изцяло възложени на техните религиозни фондации. Те са поддържали пътищата, болниците, училищата. Става въпрос за ислямските училища. Тъй че държавата не е представлявала това, което представлява днес. Георги Коритаров: На какво се дължи според вас тази изключително конфронтационна реакция срещу идеята да подобни паметници? Вера Мутафчиева: Някои си правят партиен актив. Сега писнаха срещу Филип, че не бил никога присъствал в Филипопол. Но все пак градът носи неговото име през толкова столетия. Какво, че ще стои там някакъв султан с шашка и с копие в ръка. Не виждам нищо фатално в тая работа. Георги Коритаров: А защо толкова силни са настроенията срещу идеята за паметник на Сюлейман? Вера Мутафчиева: "Сюлейман Безумни сочи върха пак". Вие си представете, съзнанието на един не особено образован човек почива върху щастието. "О, Шипка", разбира се, че това е емблема. Там ние сме отстояли себе си, дето се казва. Та турците ли биха искали да вдигнем такъв паметник, това ме интересува и срещу какво. Трябва и ние някакъв паметник да си направим, а? При Одрин като сме отблъснали кръстоносците и сме съсипали Латинската империя. Та така нещо да го даваме взаимно - така виждам работите. Това не е лоша идея. Защо да не стане взаимно, защото тази история трябва да бъде закърпена по някакъв начин, да не бъде омраза. Разбира се, точно така. Трябва да си направим взаимен реверанс. Георги Коритаров: Имате ли впечатления дали в Турция има подобни идеи? Вера Мутафчиева: Не вярвам. Изобщо не вярвам. Те нямат дори свестни гробища, та камо ли паметници. Георги Коритаров: Каква е перспективата за възможността наистина да се реализира този нов прочит на историята, за който вие говорите? Вера Мутафчиева: Мисля, че трябва да се започне с образованието. Трябва да се смени просто виждането на хората, манталитетът им, този душманлък винаги ни е бил враг номер едно, две и три. Но това не са неща, които могат да станат изведнъж. Трябва да се пробива един доста широк фронт. |
