Неотдавна загребското издателство Sandorf публикува „Случаят Джем” на Вера Мутафчиева в превод на Ксения Банович. По думите на преводачката, това е първият превод на Мутафчиева в рамките на бивша Югославия. Доц. Пенка Баракова има големи приноси за успеха на изданието като негов редактор. Тук публикуваме рецензията на големия хърватски писател Миленко Йергович за романа. Разказът за злочестия принц и за султана без султанат, от памтивека част от официалната османска история, е използван от Иво Андрич като важен епизод в книгата му „Прокълнатият двор”. Този негов най-кратък роман (или най-дълга повест) - според свидетелствата на съвременници и сведенията на писателя - е резултат от радикални съкращения на многократно по-дълъг текст. „Прокълнатият двор” следователно е фрагмент, останал от никога незавършена книга, започната десетилетия преди „Травнишка хроника”, „Мостът на Дрина”, „Госпожицата” - военните романи на Андрич, но завършена и отпечатана едва през 1954 г., когато писателят е вече 62-годишен. „Прокълнатият двор” – тази посмъртна повест, равносметка за фра Петър, където се вплитат всички други истории, част от неговия живот, е разказ за трагичния, полудял младеж Чамил, разказан от един уплашен евреин, за да може накрая чрез Чамил да бъде представен разказът за Джем Султан. Джем султан не е образ на Андрич. Той обаче е образ на Чамиловата лудост и на Хаимовия страх. Двамата разказват историята на Джем. Андрич не е могъл да я разкаже, защото тя нито е босанска, нито е негова. Макар да е турчин или туркофил, поне когато става дума за вкореняване в епохата, на Андрич му е далечна онази Бурса на Джем султан. Но неговата съдба толкова го е привличала, че е трябвало да я „преоблече” в съдбата на един от своите типични образи, какъвто е Чамил. Чрез неговата лудост писателят разкрива своето разбиране за този свят. В начина, по който Чамил се отдалечава от нас и умира, като че ли е вплетен опитът на концлагерите от нашето столетие, сякаш Чамил вече е живял във Шаламовата Колима. През 1966 г., 12 години след излизането на „Прокълнатият двор” и 5 години, след като Иво Андрич получава в Стокхолм Нобеловата награда, в София излиза романът „Случаят Джем”. Негов автор е Вера Мутафчиева, професор по османска история, лауреат на Хердерова награда (1980). Едновременно с работата си като професионален учен, тя създава и публикува тридесетина романа – предимно исторически. Към белетризирането на историята подхожда по начин, сходен с творчеството на сръбския историк и писател Радован Самарджич, чието голямо прозаично-историографско повествование за Мехмед паша Соколович е по-близко и по-впечатляващо за мен като читател от романа на Андрич за Мехмедовия мост. „Случаят Джем” е най-известният роман на Вера Мутафчиева. В България има десетина издания, преведен е на много световни езици, но изглежда – пак само според мен, не се е радвал на заслужено внимание и на заслужена слава. Става дума за книга, която – както и великите романи на Исмаил Кадаре или на Орхан Памук - принадлежи на света. А е написана преди тях. Вярно е, че „Случаят Джем” принадлежи преди всичко на света на Андрич, а е написан 12 години след „Прокълнатия двор”. Дали Вера Мутафчиева е прочела Андричевия разказ за Джем султан? Въпросът не е толкова важен, но отговорът все пак ни интересува. Точно петдесет години след първото издание, „Случаят Джем” е отпечатан и в Хърватска от издателство „Сандорф” в превод на Ксения Банович. До голяма степен това не е само превод, а ново написване на романа на Вера Мутафчиева, стилизиран в хърватския език. Стремейки се в романа за османския и европейския XV век да не включи нито една съвременна дума, нито една, която би била почувствана като несъществуваща по онова време, уважавайки историческата, социолингвистичната и литературната динамика на хърватския език, припомняйки му неговите турски, персийски и арабски думи, преводачката е стигнала до творчески подход, който почти няма прецедент в съвременната преводаческа дейност у нас. Ако бях чел тази книга без предварителна информация за нея, по нищо не бих могъл да предположа, че става дума не за оригинален текст, написан на хърватски, а за превод. За преводача няма по-голям комплимент. Авторката е замислила своя роман като съд срещу самозвания султан Джем, който се реализира в далечното недатирано бъдеще въз основа на свидетелствата на онези, които са го познавали. Свидетелстват покойници, някои от които са исторически личности, други са продукт на въображението, Джемови близки и приятели. Единствен съдия в този процес е читателят, пред който се развива случаят и под чиято режисура продължава процесът. А неговата продължителност зависи само от времето, което му е необходимо, за да прочете книгата. Читател като мен я чете седем дни, опитвайки се да удължи колкото се може повече 540-те страници на романа. След това реших още веднъж да прочета „Прокълнатият двор”. Джемовите свидетели: Пиер Д`Обюсон - Велик магистър на Ордена на йоанитите, под чиято власт на Родос, а след това и във Франция, се оказва нещастният султан; великият везир Нишанджи Мехмед паша – председател на императорското правителство по времето, когато умира султан Мехмед Втори; поетът Саади – Джемов нежен приятел и последна жизнена опора; Каитбай – египетски султан; старата леля на Мехмед - Селджук Хатун, както и още няколко други - са гласовете на този роман, в чиито свидетелства е вписан целият Джемов живот. Гласовете се различават помежду си. Различно е тяхното отношение към самозвания султан, чийто глас не чуваме. На своя процес пред историята той остава ням. Всеки от свидетелите, особено онези, чиито свидетелства имат историческо значение, се представя със становища от бъдещето. Естествено, всички те знаят какво се е случвало след тяхната смърт. Мъртвите са всезнаещи, ако пред съда се появяват като мъртви. А ако се съди Джем, тогава съдът има смисъл само от перспективата на съдията и на неговото време. Вера Мутафчиева не е от онези писатели-наивисти в жанра на историческия роман, които очакват от читателя да се върне в миналото. Тя го оставя в собственото му време, в което превежда епохата и всички нейни реални и измислени образи. Вера Мутафчиева пише „Случаят Джем” през първото десетилетие от управлението на Тодор Живков, времето на относителна либерализация на българското общество (в сравнение с годините на Вълко Червенков), когато ние бяхме европейски Запад. Или си въобразявахме, че е така. Разплитайки отношението между Джем и Саади, авторката по изключително естествен начин разказва една открито хомоеротична приказка. И в тази приказка няма нищо шокиращо. Като че преди това българската литература е била пълна с педали и лесбийки, като че мъжката любов в комунистическа България не е била преследвана от съда. При това, не става дума за историографски факт, който тя е трябвало да следва. Става дума за онази истина, която е над историческата фактография; истина за нещо, което може да знае само истинската литература. Джем не говори езиците на Запада – нито латински, нито френски. В началото негов преводач е избягалият ислямизиран брат йоанит. Впечатляващият образ на Френк Сюлейман като че е слязъл от някои днешни телевизионни новини. По-късно Саади ще научи френски, за да може да му превежда. Неразбирането обаче не е само езиково. То не се отнася и до предразсъдъците на Джем към Запада и към неверниците. Основата на неразбирането е в несъгласието на Запада да води диалог с Изтока, ако диалогът не се води при неговите условия и в съответствие с политическите и светогледните дадености. За да разговаряш със Запада, трябва да си западняк. Всичко друго е илюзия. Те просто не са искали да разберат Изтока и затова не са го и разбрали. Това е тезата на Вера Мутафчиева. След като с войската си пристига на Родос, откъдето го прехвърлят във Франция и го местят от един дворец в друг, Джем става пленник на малтийския орден. По-късно до него се домогват светските власти и накрая се стига до папата в Рим. Към неговите услуги е проявявал интерес и Матияш Корвин. Такива са историческите факти. Какво обаче всички тези хора са възнамерявали да направят с Джем? Защо им е бил необходим? Църквата се е подготвяла за кръстоносен поход против Баязид и е искала да го използва като емблематична фигура. Всъщност, искали са да направят същото, което през последните двадесетина години правят американците, когато навсякъде в мюсюлманския свят свалят местните владетели – все едно дали те са демократично избрани или са взели властта с насилие – и поставят на тяхно място свои хора, бунтовници и дисиденти. През XV век Джем е точно такава фигура. А Матияш Корвин (чийто опит е бил все пак източен) е търсел в него съюзник, с чиято помощ да удари Турция, но без да има амбиции да промени нейния бит, да я християнизира или – казано по съвременен начин, да я секуларизира. „Случаят Джем” действа разрушително по отношение на тукашната епична легенда – толкова сръбска, колкото и хърватска, за турците като ужасни окупатори, които са унищожили нашите културни идентичности и са ни пречили да се развиваме в т.нар. европейски културен контекст. Много сходна епична легенда господства и в българската култура преди, по време и след комунистите. Мутафчиева се противопоставя на това радикално и много смело. Тя го прави като страстна османистка, влюбена в обекта на своя професионален интерес, но има и нещо по-важно: може би пристрастие към губещите, а може би и нещо много по-опасно – афинитет към предателите. А нещастният Джем е и едното, и другото. Но той е и нещо трето. Той е политически емигрант. Въвеждайки в своя роман свидетели, които дават показания в негова полза, Вера Мутафчиева през 1966 г. в центъра на България и под носа на Тодор Живков свидетелства в полза на политическите емигранти и на предателите на родината, каквито в тази страна е имало прекалено много. Един от свидетелите в този роман е и Хюсеин бег, Баязидов пратеник на Родос, който води преговори за съдбата на Джем. Той разказва как веднъж Баязид му казал, че липсата на лицемерие е главното, по което турците (мюсюлманите) се различават от европейците (християните). Разбира се, когато някой осъзнае това, и той самият става лицемерен. Вижте обаче добре тези изречения на Хюсеин и на Вера: Оставайки верен на своя дълг, струва ми се, че трябва да обърна внимание на единствения недостатък, който откривах у своя господар: Баязид хан беше дълбоко и последователно лицемерен. Винаги се разглеждаше отстрани, пригаждайки своя изглед и своето поведение към погледа отстрани, изграждайки пред всички някакъв желан образ. Затова, когато ми спомена липсата на лицемерие като главна черта на нашите нрави, аз се заинатих. Вярно е, че по това ислямът се отличава от християнството. В едно общество, където господства насилието, ние не отричахме, че се налагаме, че ще се налагаме и в бъдеще. Нашите средства бяха средствата на времето, но християнството отхвърляше тези средства, макар че беше ги разработило до съвършенство. Упрекваше ни, че проповядваме унищожение, а ние отвръщахме на това с друг укор: християнството унищожаваше, проповядвайки „мир и любов”. Така - според фантазията, но и според знанията на Вера Мутафчиева, е било през XV век, така е и през 1966 г., когато тя поставя последната точка на тази книга, но в много по-голяма степен така e и днес. Прочетете още веднъж цитираните думи и ги преведете в контекста на днешните „войни против тероризма”, но и в контекста на думите и делата на съвременните хърватски църковни прелати... На празните полета на книгата до номера на страницата записвам думи, които нещо ми напомнят, които бих искал да запомня, да се връщам към тях или от тях да направя нещо свое. Пред мрачната сила на времето, пред живота и пред хората ще са ни потребни чужди думи, за да ни защитят. На с. 364 на хърватското издание на „Случая Джем” има думи, изтръгнати от по-подробно изречение, които тези дни не ми дават мира. Говори нещастникът, когато всички са го напуснали, оклеветили, затворили и всъщност са го обезчовечили, при това, все в името на държавни, политически и църковни причини: но аз ще бъда човек - макар да ме няма в тефтерите на нито една държава. И точно до това се свежда в края на живота си Джем султан. По някакво чудо чрез личността на нещастния Чамил то е вписано и в интерпретацията на Андрич. За Чамил говори евреинът Хаим, а го е познавал покойният фра Петър... И накрая – какво означава да не бъде в тефтерите на нито една държава? Това означава и да бъде без документи, без паспорт и без гражданство. Но означава и да бъде настървен самотник, който воюва с държавата, чиито документи притежава. Държавата е зло: ако не те убие, ако не те подчини, ще те скрие, ще те изтрие от всички тефтери. За да се защити от Запада, да игнорира Джем – най-силното оръжие, което църквата държи в ръцете си, Баязид всяка година е плащал сума, равна на половината от своя държавен бюджет. Толкова му е струвал братът, след като, според свидетелство, бил казал: „Един султан не може да си позволи да има брат.” От тези и други подобни турски пари впрочем е съградена и изографисана Сикстинската капела. Вера Мутафчиева е родена през 1929 г. в София. Живяла е осемдесет години. Починала е на 9 юни 2009 г. в родния си град. Била е самотна майка на две деца. Дъщеря й се е самоубила, когато е била на тридесет години. Била е прославяна и обичана. Година преди смъртта й писаха, че е била агент на тайната полиция. Но Бог знае кой в тази ситуация е доносник и за кого е доносничил. Нейната репутация в родината й остава ненакърнена. Нейният баща се е казвал Петър. Преди войната е бил редовен професор в СУ „Св. Климент Охридски”, същия, в който неговата дъщеря ще защити докторска дисертация. Бил е специалист по средновековна история и византолог. Умрял е изненадващо на 2 май 1943 г., преди излизането от печат на двутомната „История на българския народ”, която е трябвало да бъде трудът на неговия живот. Малко след това идват освобождението, съветизацията на България и предписаният комунизъм. Петър Мутафчиев е обявен за буржоазен учен и за сътрудник на неприятеля. Абсолютно сигурно е, че не е лесно да отраснеш в сянката на такъв баща. Веднъж, при това не по маловажен начин, Петър Мутафчиев се е докоснал и до хърватската култура. За третия том на Хърватската енциклопедия, чийто редактор и създател е Мате Уйевич (хърватски лексикограф и публицист – бел. прев.), написал голяма, красива и широко скроена статия за България, която и до днес се чете без затруднения. Останала е незасегната от времето, от всички политически превратности и революции, чието влияние силно се чувства в по-новите тукашни справочници. Седемдесет и няколко години по-късно пред нас в цялото свое величие е романът на неговата дъщеря. Да повторим: благодарение на Ксения Банович. В „Случаят Джем” Вера Мутафчиева, тълкувайки върховите моменти на османската епоха и сред тях - дълбочината на падението на един трагичен принц - разтълкува и себе си, и своя баща, и преди всичко времето, в което я надживяхме. За онази нещастна метафора на Станко Ласич (хърватски литературен критик, историк и есеист – бел. прев.), според която днес на хърватите сръбската литература е толкова близка, респективно – далечна, колкото е и българската, се писа и се говори много, особено докато още беше модерно да се пише за литература. Срещу стария професор са отправени много осъдителни думи – както от онези, които са се почувствали засегнати, защото все още нещо четат, така още повече от онези, които са били засегнати, макар вече да не четат нищо - нито хърватска, нито сръбска, нито българска литература. На мен казаното от Ласич ми се стори малко изопачено: когато човек чете Вера Мутафчиева, започва сериозно да мисли, че българската литература би трябвало да стане за него еднакво близка, както и сръбската. Независимо от езика. А какво би трябвало да гласи моята присъда на Джем султан? Отговор няма. За да отговоря на този въпрос, ще ми трябват поне петдесетина страници при паралелно четене на „Случаят Джем” и „Прокълнатият двор”. Ютарнйи лист (със съкращения), 23 април 2016 Превод от хърватски Стоян Бараков Източник: http://www.kultura.bg/bg/print_article/view/24972
|
