Ако пишете за Вера Мутафчиева, внимавайте да не направите някакво захаросано четиво, това няма да е Вера!
Така любезно ме предупреди една от приятелките на Вера Мутафчиева, професор по история. Случаят ни срещна на път към Гърция - отивахме на кратка разходка из малки селца и градчета, част от Копринения път, съвсем до южната граница на България. Беше 2012 година, краят на май. Пътуването ни припомни случки с Вера Мутафчиева, а аз се постарах да не забравя заръката на нейната приятелка.
Затова и тръгнах към този формат - да направя интервюта с приятели и колеги на Вера Мутафчиева, а те да говорят какво и как си спомнят за времето с нея.
Някои от интервютата излизат малко от целта - както стана при разговора ни с Димитър Тодоров например. Той говори повече за своите пътешествия и по-малко за Мутафчиева, защото и срещите му с нея са малко на брой. Но пък нали и с неговите разкази Вера е гледала на света, по който не можеше да обикаля в късните си години. Случаят с Димитър Тодоров има още един детайл. Неговият прадядо по бащина линия Васил Златарски (тук родовата линия върви така: Васил Златарски, баба му, баща му и Димитър Тодоров) е бил учител в историографията на бащата на Вера - Петър Мутафчиев.
Мила Генка,
Всичко, всичко!
Вера Това беше написала Вера Мутафчиева към кратка бележка, с която ми изпращаше едно от нейните публицистични есета, които публикувахме във вестника, в който работех. Беше август 2002 година, а темата: "За кого ще бие звънецът на 15 септември?".
"Всичко, всичко!" - ще рече всичко най-добро, всичко най-хубаво. Казала го е, както само тя можеше. Както от многото ни разговори насаме или с други приятели са останали откъслечни нейни фрази като: "Всяко поколение си идва с бронята", "Гази ме отчаяното съзнание, че нищо не зависи от нас. Робите са имали статут. И раята е имала статут. А ние сме електорални единици в демокрация." Или от друг разговор: "Баща ми казваше - да умра, че децата ми да станат хора. Господ ми е гарезлия и ми отпуска още години. Викаше баща ми за такива като мен - коза. А в българската иконопис козата олицетворява дявола. Аз пък обичам козите..." Или "Няма конфликт на интереси, има вкусни интереси. С каква скорост бързат да крадат." (май 2009) Не се тревожете, каза ми Вера Мутафчиева ден преди да влезе в болница "Лозенец", беше 24 май 2009 г. Говореше как скоро пак ще седнем в нейната кухня, веднага щом излезе от болницата. Звучеше убедително. Когато отидох след няколко дни в болницата, видях, че е взела със себе си телефонния си бележник, звънеше на приятелите си, като за сбогом. Вера Мутафчиева се раздаваше за приятелите си. "Приятелите са роднини по избор", казваше тя. И ги търсеше, намираше, избираше, приближаваше ги близо към себе си по свой невероятен начин. Подкрепяше ги с всичко, което позволяваха обстоятелствата и много над тях. Понякога с един разговор със случайни сякаш подхванати от нея теми даваше толкова сила и варианти за изход от трудни ситуации, колкото само мъдрецът знае и може да го направи. Никога не я чух да се оплаква или да натяква недоволство някакво за отредените й житейски прагове. Видях я в по-късните години на нашето приятелство и как работи, как прави екип, как го обединява, когато тръгна осъществяването на нейната идея за двата тома на "Историята, населена с хора". Разтърси се за хора, които да направят интервютата, не се умори да звъни на всеки от екипа, често сама уговаряше един или друг от избраните наши съвременници защо е важно да разкажат своята житейска и професионална история. И когато се събраха ръкописите, въпреки че очите й много я боляха, тя прочете от начало до край всички интервюта, хвърли редакторски труд, без да се щади, та книгите да имат завършен образ. Имаше идеи томовете да продължат - ако се намерят спонсори за издаването им, защото смяташе за особено важно всеки човек да погледне активно вътре в себе си - и вероятно се е надявала този поглед навътре да помогне отделната личност да разбере повече неща от своя си свят, не само от външния. А и външният да оцени какъв е бил животът преди комунизма, по времето на комунизма и след това в така наречения преход. Споделяше също, че би могла да направи обобщение и на "населението" от "Историята, населена с хора" в една научна студия, но сякаш времето не й стигна. Немалка част от героите в тези интервюта са личности, с които Вера Мутафчиева е пресичала път - професионален, житейски, или просто по подсказка от съдбата. Затова и когато започнах да правя интервютата с нейните приятели за този проект, си ги представях като продължение на "Историята, населена с хора". И донякъде бях насърчена от онези нейни думи в "Бивалиците" за срещите между хората: "Май все пак има нещо тъмно във флуидите, дето свързват хора от същата кръвна група, отговорили различно на графите с въпроси: националност, родно място, вероизповедание, образование. Извън тях остават неназоваеми маркери - есенциалното, с други думи.
Пожелавам всекиму млад човека дано премине низ дейности, да извърви разстояния из география и време, да опознае могъл повече земляни, да изслуша повести за съдбата им - като ги доизмисли, без да ще. Защото самият повествувател не винаги си дава сметка какъв е, колко и защо.
Дори ако се разделиш от света само с тази печалба - с взаимодействието между мнозина от разни земи и боя, - то стига, за да си отидеш засмян. Или напротив: щом друг някой се пести (общуването иска време, разход на сили, напрежение и риск, вниманието да вникнеш, дори да запомниш работи, дето хич не ти влизат в работа), та, щом някои си избират уж изгодна икономия и автономия - нека мрат бедни. Те дори не знаят, че са се минали." (Бивалици, книга 4, 166 стр.)
На 9 декември 2009 година, половин година след смъртта й, се бяхме събрали десетина близки и приятели в църквата "Света София. Сред приятелите видях непознато за мен лице, оказа се Анета де ла Мар, приятелка на Вера, историк, която преподава в Богота, Колумбия, от години. Рядко идва в България, но беше сварила точно деня на панихидата. Само половин час преди тази среща бях помолила Марта Иванова да ми изпрати имейл адреса на Анета, за да я поканя за интервю от Богота. Направихме го в София, с приноса на случайността. Пак по случайност, когато позвъних да потърся родителите на Димитър Тодоров в София и да взема неговия адрес, майка му ми каза, че в момента е на пътуване до Антарктида, но го очаква да се върне - АКО, защото при всички такива случаи има ако, на 9 януари в София. Беше 2010 година. Точно преди Коледа на 2014 година професионална задача ме свърза с Тодор Абазов, известен български критик и професор по журналистика. Малко по-голям на години от Мутафчиева, но пък сам участник в общото литературно поле, той си припомни първите й забележителни прояви в белетристиката. И ми сподели следното: Знаеш ли, че аз съм прототипът на Джем, физическия му образ, който Вера е описала.
Прозвуча ми направо невероятно. За съжаление, не успяхме да направим интервю с него за Вера, може би защото не бях достатъчно настоятелна.
Когато започнахме да правим сайта на Вера Мутафчиева в Нов български университет, търсих нейни архиви, непубликувани текстове. Така през интернет попаднах на следа, че е участвала в конкурс на БНТ в юнската сесия на 2001 година за филм по неин сценарий за Съединението 1885 година. Работното заглавие е "Съединението прави силата" - за четирисериен игрален филм с режисьор Станимир Трифонов. В архивите на БНТ нямаше и следа. Но от човек на човек попаднах на режисьора Георги Дюлгеров - беше последната ми надежда да открия сценария.
Свързах се с него по телефона - пазя записки от разговора, датата е 20 октомври 2009 г. "Пазя сценария, но не мога да дам. Той е същият като книгата на Мутафчиева "Съединението прави силата"." После режисьорът ми обясни, че кандидатствал със свой сценарий по същата тема за игрален филм и затова пази сценария на Вера Мутафчиева - "да не го обвинят, че го е взел от нея".
"Приятелите на Вера Мутафчиева - роднини по избор" е отворен проект. В него може да участва всеки, който е познавал лично Вера Мутафчиева и има какво да сподели. Сега ви предлагаме интервютата и личните спомени на двайсетина от тях.
София, 1 юли 2016 г.
Препечатването на този текст - изцяло или отделни части, става само с изричното писмено разрешение на администратора на сайта - Веселина Василева или автора на рубриката - Генка Маркова. В противен случай ще бъде нарушен Законът за авторското право.
|
