- На 80-атата годишнина на Вера Мутафчиева, която чествахме в Нов български университет на 7 април 2009 година, когато ви гледах Вас и Вера Мутафчиева, как я подкрепяхте на път към аулата, си казах, че тя е благословена с тази ваша "мила приятелска връзка", както Вие самият я наричате. Заради начина, по който успяхте да я въведете в живота на Нов българския университет.
- Тя и бързо влезе, понеже разбира от тези неща. Високоинтелигентен тълкувател - това е, което рядко се случва. Не само веднага схванa какъв е дизайнът на този университет, но и по човешки разбра за какво дава възможност Ц щом се появи нещо неочаквно, веднага да бъде привлечено. Тя и така беше посрещната тук - като особено интелектуално явление в България. Това е и голямата сила на нейното романно и есеистично творчество, пък и на научните й изследвания - широкото разработване на темата за вплитането на османското в българското. Ние сме склонни да приключваме подобни важни въпроси с генерални заключения, които лесно обслужват повърхностния патриотизъм, но и буквалната отричане на чуждото. Но, така или иначе, турското е дълбоко настанено в българската страна - поради съседството, поради това, че самият език е станал роден за много хора. Това обаче е свързано и с пренос на определени ценности, които при нас липсват. Като много добре познаваща турската страна с всички нейни исторически прояви Вера можеше в образи и фабули да каже неща, които у нас, общо взето, не се казват. - И не се посрещат добре...
- И не се посрещат добре, защото този обикновен човек (той няма да стане друг), си служи с ясни твърдения, опрян на възгледа, че истината е нещо просто, което е и просто изречение. Затова и твърдението "турско е" няма да се промени. Но Вера беше майсторка в поставянето под въпрос на такива твърдения. В това беше и силата на нейната стилистика. Затова и всичко, до което се допреше, тя го превръщаше в проблем. Разбира се, това превръщане беше и началото на решаването на проблема. Особено в това бяха проявени нейното човешко присъствие и особеният й интелект. Което, надявам се, няма да бъде забравено. - Имаше ли някакъв компенсаторен момент в присъствието й в Нов български университет заради това, че навремето на Мутафчиева не е било разрешено да преподава в университет?
- Тя самата се дърпаше от това да бъде преподавател. Цялата й човешка постановка беше свързана с друг тип реч, а не с говоренето ex cathedra. Освен това Вера е имала у дома силен човек ex cathedra, когото е последвала, обичала и представяла. Разбира се, нейният почерк, който поставя всичко под въпрос, личеше и в това представяне. И в този случай тя не беше настроена ex cathedra. Разбира се, Нов български университет й даде възможност да каже много неща, но самият университет като университет е свързан с друго слово. При нея това, което беше особено силно, беше, че тя разбираше пълно и дълбоко редовия човек, но че, от друга страна, с почти същото красноречие, с което го приемаше, и искрено се отегчаваше от него. Това двойно окръглено ориентиране беше характерно за нея.
Такъв беше и нейният говорен стил. Тя задаваше въпроси, отговаряше пряко и отривисто, когато я питаха, а и бранеше правото си да не отговаря, когато я питаха неуместно. Единственото, което не правеше, е да се разпростира. Вера беше силен критически дух с ярко поведение, каквито духове и поведения не поникват често в българската среда. - И тя, и Вие имате някаква особена близост по отношение на вашите бащи. И нейният баща - Петър Мутафчиев, и Вашият баща - Иван Богданов, по някакъв начин са били репресирани след 9 септември 1944 г. Макар Вие да сте от по-младо поколение след Мутафчиева, това сближаваше ли ви по някакъв начин?
- Разбира се, че ни сближаваше. Моят баща, както и нейният са били типични изследователи, готови за това, което изследват, да дадат всичко. И моят баща се пъхаше в неразработени теми и области и не се успокояваше, докато не направи, каквото е решил. Но има и разлика между моето поведение и поведението на моя баща и нейното поведение и поведението на нейния баща. Тезите, които нейният баща разви с такава сила в една тогава съвсем идеологическа историография, породи в нея освен дъщерната й почит и друга позиция - на ценене на обикновеното в живота, което не си съгласува с голямото и строгото. Тя осъзнаваше разнобоя между едното и другото и можеше да го представя. Дали като жена или като писател Вера имаше усет за онова универсално, което никне в непосредствения живот. За което обаче българската среда, е, общо взето, без усет. При нас е пълно с патриоти, и то с големи патриоти, но те така и не тълкуват универсалното в обикновеното. Във Вера имаше първична нагласа към това обикновено, което не привличаше особено интелектуалците и писателите от поколението на нейния баща. - В разговорите Ви присъстваха ли вашите бащи, обсъждали ли сте това, което всеки от вас е получил от тях, макар Вера да е била доста малка, когато баща й умира?
- Ние с родителите си имаме връзки независимо от това колко време сме били с тях. Има и вътрешно, което е налице. Вера имаше в своя характер тази решителност и обхватност, която личи и в написаното от нейния баща. - Споделяте, че Вера Мутафчиева се е трудила, за да има определен кръг от приятели. Какво беше за нея приятелството?
- За нея приятелството беше силна категория. Тя живееше с такива приятелства, макар че беше типичен скептик, който винаги има от какво да е незадоволен. Вера беше пряк човек, по-пряк отколкото е обичайно. Това личеше в речта й. Тя нямаше трудност да разкрие каквото и да било и с повече думи, но беше майстор в намирането и на малката дума Ц ругателна, похвална или иронична. Така че нейните приятелства бяха ясни и преки, тя живееше с тях, но в същото време пазеше и своето собствено пространство. Беше човек със силен живот в себе си, който лесно приключева каквото и да е. Та както имаше много близки приятели, имаше и не малко преустановени приятелства, а и приятели, на които казваше остри думи. - Казвате, че "правенето и разговарянето" са двете страни на вашите "мили приятелски опити". Какво правехте заедно?
- Бързо обсъждахме неща, които с други хора се обсъждат мъчно. Това е и голямото привличане, което имах към нея. Тя моментално схващаше за какво става дума и веднага развиваше позиция. Това е нещо рядко. Вера не изпитваше трудност нито да нарече бързо и точно, нито веднага да влезе в действие. - Смятате ли, че Вера Мутафчиева получи достойна оценка за направеното от нея за българското общество?
- Не смятам, че е получила такава оценка, но и не мисля, че беше огорчена от това. Защото беше мъдър човек и разбираше колко е трудно да се схване точно какво прави една личност. Освен това и равнищата на живот са постоянно различни. Един прави нещо на едно равнище, на друго равнище животът тече по различен начин. Тя разбираше колко сложно нещо е живата ситуация. - Това ще се променя ли във времето или съвременността е доста безпощадна в това отношение?
- Съвременността няма как да бъде друга. Живеем в едно все по-голямо и по-голямо отваряне. Нормално е да бъде така. Днешното човешко същество, което търси идеали, ги намира на други места и в други форми и не се нужаде особено от тази силна памет, която мъкне цялото минало. Миналото на моя баща и нейното минало са отминали. А и в моите заплетени теоретични положения са скрити едрини, характерни за наистина бедното социалистическо време. Те зависят от един крив живот. Без значение е, че съм по-млад от Вера и като че ли с единия си крак в сегашното. Сега онова, което един човек може да направи сам, става все по-рядко. Все се по-често нещата се вършат модулно и екипно и този, който отнася похвалата, е по-скоро някой друг. Нашето време не е на творци, които могат да се изолират и в самота да създадат нещо обхватно. Това беше нейната сила. То е по някакъв начин и силата на онова, което са направили и нейният, и моят баща. Виждате сега какво правят хората - пътуват, ходят другаде и търсят вълнуващи моменти. Вълнуващите моменти са тук и там, както се случи. Това е съвременният свят.а - А смисълът?
- Всеки си произвежда нужния смисъл. Никой няма нужда от целия смисъл, поради което не се котира особено всеобхватността.аТака или иначе, всеки си урежда своето собствено битие, естествено, както го разбира. И нищо чудно няма, че и тя успоредно със своята обхватност, осъществена в нейните романи и изследвания, е уреждала своето семейство. И го е уреждала добре, бидейки смел и предприемчив човек. В това отношение Вера беше много повече мъж от който и да е мъж. Което пораждаше и нейните мисли и образи, но също и нейното място в тогавашния елит, който живееше относително по-сносно. - Но ако в онова общество човек не живееше прилично, той трудно би могъл и да произвежда и нещо прилично...
- Същото по някакъв начин, макар че личността е абсолютно различна, трябва да кажа за Георги Марков. Голям писател. Стигат само тези есета, които той написа по-късно. Страхотно перо. Убиха го. Но какво е търсел в тази среда и в компанията на Тодор Живков? Е, отишъл е. Иначе нямаше да го убият. Но е и там затова е могъл да отиде, иначе нямаше да може. Отишъл е с връзки. Ще спомена и друг показателен случай - Светлин Русев. Знаменит колекционер. Не само колекционер, а и голям художник. Това, че той се промъкна до Людмила Живкова, позволи на българската живопис на 20 век да стане голяма. Ние нямаме литература на 20 век, имаме обаче живопис, благодарение и на него. - Но кой ще е този, който ще каже - това поведение е правилно, а другото - не?
- Никой няма право да каже. - А и да бъде съдник.
- Няма, затова и тези хора не ги съдят. Но връзката е налице. Така че когато говорим за един човек или за такава личност като Вера няма как външното и вътрешното да се съгласуват. Онова, което остава, е постигнатото. Голямата сила при Вера е този неин и говорен, и писмен стил, който всичко поставя под въпрос. Това е крайният резултат на нейното битие. Е, в него наистина има и външни позитиви като грижата оставането на нейния обичан брат във Франция да не доведе до разриви и напрежения. - Да, но човек живее при тези обстоятелства - те са даденост...
- Не става въпрос да се намери извинение. Същественото е, че тук в тази, естествено, сложна ситуация се разви и нейният сложен и особен талант. Големият резултат са нейните книги. Друг е въпросът дали те са били съответно похвалени и отличени в миналото и дали им предстоят още похвали и отличия. Същественото е, че те са налице заедно с възможността да им се случва каквото би им съответствало, но и каквото не би било по ранга им. Не се знае какво би се получило при други обстоятелства. Но, така или иначе, не са много хората, допринесли за дълбинното развитие на съвременния български език, а Вера допринесе за това. Нейното писано слово е с много висока стойност. То има и историческа стойност. Затова и харесвам казаното от Албена Хранова за творчеството на Вера, защото тя го помества в самото българско слово и неговата история. - Кои са приликите и разликите в начина, по който вие с Вера гледахте към света?
- Разликата беше, че тя гледаше набързо и наедро в разговорите, не така, както пише, докато аз бях такъв, какъвто съм си и сега - склонен да раздипля. Но не мога да кажа, че тя винаги оценяваше това високо. Не, понякога не го оценяваше високо, но това няма значение за мен. И аз съм по природа така направен, и тя е по природа така направена - ние се събирахме като хора, които могат да си кажат един на друг, но които също по определен начин търсят в другия слушател и публика. - И то каква публика...
- На висота. - Прагматичният поглед на Мутафчиева към света - как ще го определите?
- Тя действително в своя говор беше силно прагматична. Казваше, че определени неща могат да бъдат казани кратко и ясно и няма защо да се завираме в тях прекалено. Такава беше. Но не беше същата в онова, което пишеше, защото една нейна цяла история я заставяше този прагматизъм и тази рязкост на възгледите да потекат по по-сложен начин. Това е естествено. А аз обратно - когато пиша, съм склонен да насека и да направя по-прости положения онези, които иначе ми идва да изкажа по-сложно. Затова и смятам, че за да разбереш човека, особено близкия човек, не можеш да вървиш само по един път. Всеки има поне два начина на изразяване, които събира в себе си. София, 9 март 2016 г. Интервюто взе: Генка Маркова
Проф. Богдан Богданов, д.н. (1940-2016) e класически филолог и дългогодишен професор по история на старогръцката култура и литература в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Създател и президент на Нов български университет. Публикувал е на български език голям брой преводи на старогръцки автори, сред които се откроява участието му в четиритомното издание на „Диалози“ на Платон, преводите на „Характери“ на Теофраст, „Дафнис и Хлоя“ на Лонг, „Животът на Александър Македонски“ на Псевдо-Калистен, „Към себе си“ на Марк Аврелий, „Диатриби“ на Епиктет. Автор е на книгите „От Омир до Еврипид“, „Омировият епос“, „Литературата на елинизма“, „Мит и литература“, „Романът – античен и съвременен“, „История на старогръцката култура“, „Орфей и древната митология на Балканите“, „Старогръцката литература“, „Промяната в живота и текста“, „Европа – разбирана и правена“, „Отделно и заедно“, „Университетът – особен свят на свобода“, „Минало и съвременност“, „Разказ, време и реалност в старогръцката литература“, „Текст, говорене и разбиране“, „Думи, значения, понятия и неща“, както и на издадената в Испания книга „Modelos de realidad”, издадената в Германия „Reading and Its Functioning“ и издадената във Франция „Penser et construire L’Europe“. Основател е на форумите за литература, образование и гражданско общество в www.bogdanbogdanov.net и водещ на най-значимите семинари в Нов български университет.
Препечатването на този текст - изцяло или отделни части, става само с изричното писмено разрешение на администратора на сайта - Веселина Василева или автора на рубриката - Генка Маркова. В противен случай ще бъде нарушен Законът за авторското право.
|
