С Вера Мутафчиева се знаем от много много години. Нейният брат, Боян Мутафчиев, е мой съученик от Първа мъжка гимназия в София. Въпреки че бяхме в различни паралелки - той в английска, аз в немска, интересът към химията ни сближи и още в ученически години станахме приятели. След това в университета бяхме заедно в кръжока по физикохимия и преди той да замине за Франция, заедно работихме в БАН в един и същи институт. Имаме даже съвместна публикация. От онова време е и моят контакт с Вера. С Боян тогава бяхме почти неразделни. Той беше ярка, харизматична личност. Без да се старае, ставаше център, около когото се събираха много приятели и това му харесваше, докато Вера или Бочката, както й казвахме, в сравнение с него беше по-интровертна личност. Това се дължеше и на времето, в което живеехме. Веднага след Втората световна война в България вече шестваха комунистите. Нейният покоен баща, проф. Петър Мутафчиев, беше обявен от набързо ориентиралите се към новата власт историци за "буржоазен учен". - И от негови ученици.
- Да, "благодарни" ученици. Понеже тя самата е историчка, нападките към баща й вероятно са създавали около нея атмосфера, която не ще да е правела приятен контакта с много от нейните колеги. Може би затова тя беше често с нас, сред приятелите на по-младия си брат, а и разликата във възрастта не се чувстваше тогава толкова много.
Боян, като син на известен учен, естествено трябваше да олицетворява традицията на семейството и беше обект на особената загриженост на тяхната майка. На него тя възлагаше своите надежди. Бил съм свидетел на много нейни разкази за баща му, колко отдаден е бил на работата си. Връщайки се като младеж от Германия, изпратил предварително сандък с багаж, който се оказал пълен само с книги. Разказваше за нрава на баща му, как непрекъснато седял и пишел: "Той не можеше нищо друго да прави вкъщи, освен да пише. Ако прокапеше покривът, беше готов да си отвори чадъра и под него да продължи да пише." Или без да му казва пряко "Не излизай всяка вечер", просто разказваше: "Баща ти след като се прибереше от университета вечер, сядаше да работи." Множество бяха този вид поучителни спомени и все насочени към сина. Вера като че ли оставаше някак си встрани от тези назидания. Сега, като се връщам назад след толкова години, виждам, че това й е дало възможност да се развива по свой начин, да търси своето виждане за света и хората, да постигне едно неповлияно от никого вглъбяване.
- Майка им изглежда е била човек, който иска да подрежда нещата, да ги ръководи и управлява по някакъв начин.
- Да, беше точно такава. Но беше и жена, която с държанието си, с примера си налагаше и морал, и стил на поведение. Животът предлагаше контакти с най-различни хора. От една страна, новопоявилите се всякакви полуинтелигентни, че и по-долу бих казал, както и хора от стария елит, между които обаче имаше не малко само с претенции за елит. Отношението и към едните, и към другите у нас се изработваше, без да искаме, наблюдавайки преценката на тяхната майка - Надежда Мутафчиева. Веднъж в дома им заварих някаква превзета хайлайфна дама - приказва, маниерничи и съм запомнил едва доловимата иронична усмивка на майка им. Такива детайли създаваха у нас отношение към света, без да е бил необходим коментар. Госпожа Мутафчиева беше забележителна жена.
Сега си давам сметка, как Вера се е изграждала по онова време, преодолявайки проблемите на трудното ежедневие като личност, каквато в България едва ли ще се роди отново. Младините на Боката бяха много тежки в материално отношение. А майка им се стараеше главно да нахрани децата си в тези гладни години. Те двамата израснаха с пенсията на Петър Мутафчиев, в един апартамент под наем на "Оборище" и "Сан Стефано", по диагонал на Докторската градина (вторият вход от реда на френското посолство). Състоеше се от две стаи и хол - типичен строеж за много т. нар. "кооперации" в София. Прозорците на хола и на едната стая гледаха към "Оборище". Мебелировката беше стандартната за времето преди войната - мебели с фурнир, в холната стая имаше две кресла и две пружинени легла, но имаха картини от Борис Денев. Другата стая беше за Бочката, или Боката, както аз й казвам оттогава, а в северната стая към двора беше библиотеката на баща им, поне това, което беше останало от нея - едната стена цялата в книги. Много силно впечатление ми правеше тази библиотека, запомнил съм я добре. Там през лятото спеше Боян, но през зимата се преместваше в холната стая, за да се икономисва отоплението.
- Какво си спомняте от битието ви през тези години?
- Когато вече работехме в Института по физика на БАН, с брат й, млади хора, си позволявахме като получим заплата, да отидем да се почерпим - и с какво - една баклава и една боза. Приемахме този стандарт на живот с хумор.
В онези години на недоимък почти не си позволявахме да си купуваме дрехи. Със стипендията си като студент Боян успя да се сдобие с някакъв лоден. Беше събитие. А лоден от онези времена не знаете какво значи - нещо, ушито като от шаек. Вера умееше обаче да се справя с всичко. Сама си шиеше, преправяше стари дрехи и се опитваше да изкара по някой лев, като преписваше на пишеща машина. Не знам какво беше станало с машината на баща им, но тя вземаше назаем една пишеща машина от леля си Платиканова.
- Там, на улица "Оборище", Вера отглежда и близначките си - своите дъщери Рада и Яна.
- Когато поотраснаха двете малки дечица, Вера се премести в стаята с библиотеката, а децата останаха в нейната стая. Беше я оставила празна за тях. Но за да има на какво да им се спира погледът, да им създава някакво отношение към света, към цветовете, Вера, която рисуваше много хубаво, сама беше зографисала стените така, както се декорират джамиите - с цветни орнаменти. Беше страшно интересно. Вера си беше създала такова разписание за деня, че да не се налага да излиза повече от веднъж, за да има време да пише. Ако с Боян се заседявахме в библиотеката, тя ни се сърдеше: "Лишавате ме от времето ми, това за мене е един работен ден", казваш тя.
Двете бяха чудни бебета - Боян ги фотографираше, показваше снимките с възторг: "Погледни, личица без нито една бръчица, какво съвършенство." Боката беше страшно грижовна към децата си и ще да е чувствала нужда от покровител за тях. Често в разговорите си тя намесваше някакви истории, почерпени от работата й в архивите - напълно неизвестни за нас, но подходящо иносказателни в някои ситуации. За случая тя разказа как за прабългарите най-близкото родство за мъжа били децата на сестра му, защото само за тях е напълно сигурно, че са му роднини. Сега си давам сметка, че това е било насочено към Боян - тя се е стараела да мотивира брат си като закрилник на децата й.
- Той не я е разбрал вероятно?
- Като човек с харизма, която твърде много помага в живота, на Боян, струва ми се, не му беше необходимо да се замисля така дълбоко над житейските проблеми, както това се налагаше на Боката. За нея трудностите се оказаха обаче стимул за творчество. Стимул, който е работел непрекъснато в съзнанието й. Когато вниманието на майката е насочено повече към сина, дъщерята е свободна да наблюдава, да анализира. Когато те назидават, не си склонен да се вглъбяваш, дори вътрешно се противиш. Когато наблюдаваш отстрани, стремежът към анализ идва естествено - това беше шанс за нея. Аз също бях страничен свидетел по това време и изпитах върху себе си тази естествена реакция.
- Ходехте ли заедно и на почивки и екскурзии?
- Вера идваше често с нас на екскурзии на Пирин, на морето. Бяхме съвсем скромни по отношение на бита. Винаги на палатки. Няма да забравя едно лято на Коренята край Созопол, което прекарахме на хляб, сирене и домати. Готвене нямаше. Веднъж опитахме делфиново филе - то е толкова твърдо, че почти не може да се сдъвче. Нашето "отпускане" беше хапването на кебапчета, което си позволявахме в редки случаи. И на Пирин ходехме на палатка. Тръгвахме от Банско - събирахме се доста големичка група. Вече се бяхме и малко позамогнали, та можехме да наемем с общи средства магаренце с магаретар, да ни отнесе догоре багажа - палатките, дрехи, а и храна. Качваше се с нас до високото и разтоварваше багажа. За да илюстрирам какъв ни беше финансовият хал, ще ви разкажа как една зима само двамата с Боян отидохме на ски на Пирин. В раниците си имахме свинска мас, която беше за мазане на обувките, за мазане на носовете, да не прегорят от слънцето, и за мазане върху хляб.
Понякога се събирахме у Мутафчиеви да слушаме музика. Имаше един електрически грамофон - рядкост за онова време, но нямаше иглички. Боян подостряше една стара бамбукова пръчка и от нея правеше иглички, а ние се утешавахме, че с тях се получава много "мек тон" - всъщност са се губели високите честоти. - Коментирахте ли и обсъждахте ли онова, което се случваше в политически план в държавата, или се въздържахте?
- Въздържахме се, защото в състава попадаха различни хора. Интересен момент беше, че Вера Мутафчиева веднъж я включиха в квартала в т. нар. читателска група по ОФ линия. Някой сяда и чете на събраните съседи, като че ли са неграмотни. Но чете всъщност нещо от т. нар. социалистически реализъм, с каквото вкъщи никой сам не би се захванал. Как да не бъде възмутена. - Свидетел сте на онова, което се е случвало и то е описано в "Бивалиците", как ще го коментирате?
- Тя смело навлиза в много интимна територия, която аз не мога да обсъждам. Това си е нейно право, животът си е неин. Може би на някои места малко размества събитията, за да постигне и художествен ефект, но събитията са такива, както ги е описала. - Какво се случи, когато брат й замина за Франция?
- Брат й се ожени за едно момиче, което беше от по-друга среда. Живееше на съседната улица "Шипка". И за мен този брак беше изненада, но тя се оказа много грижовна съпруга. Скоро след сватбата те си купиха кола, един "Москвич", платен със заем. И решиха да посетят неговата леля в Белгия. Тогава със застъпничеството на роднина комунистка, която гарантирала с партийния си билет, че ще се завърнат в България, им разрешиха да пътуват. А впоследствие заради това, че те останаха на Запад, й бяха отнели партийния билет.
Първоначално в Германия Боян е имал доста големи трудности. Беше потърсил помощ от проф. Иван Странски, българин, световноизвестен учен като създател на теорията за кристалния растеж, който още по времето на Втората световна война беше получил катедра в Берлин. Негов ученик е проф. Каишев, при когото бяхме с Боян в института на БАН. Когато Боян и жена му останаха в Западен Берлин, Странски бил готов с огромните си връзки да го уреди на работа в индустрията, но той беше предпочел да се труди като физически работник, докато си намери място в научен институт. Малко по-късно в Рим, на конгрес по кристален растеж, един от сътрудниците на Странски казал на професор Керн от Франция, също ученик на Странски, че в Берлин има един сътрудник на Каишев, който не иска да се върне в България. Керн, минавайки след това през Берлин, взел Боян и жена му със себе си във Франция. Така те останаха там. Но Вас ви интересува какво става по това време в България с Вера.
Тук скандалът беше грандиозен. Нашият директор проф. Ростислав Каишев бе син на царски генерал и депутат в последното Народно събрание преди 9.9.1944 г. Генералът не беше разстрелян от комунистите заедно с останалите народни представители, само защото беше починал от рак малко преди те да вземат властта, та синът, професор Каишев, не беше попаднал в графата "деца на ликвидирани врагове". Макар и в началото много антикомунистически настроен, на Каишев му се наложи постепенно да се адаптира, помогна му и неговият тъст, стар комунист, математикът акад. Чакалов. Та когато Боян замина, той беше разгневен, защото ситуацията го поставяше в много неблагоприятна светлина пред управляващите. Тогава каза пред мене: "Как можа да си позволи такова нещо Боян, не знае ли колко са Мутафчиевци в Академията!" (А в Академията от тяхното семейство бяха доста хора - самата Вера, братовчедка й Веси Платиканова, старият проф. Платиканов, също чичо й Асен Трифонов - брат на майка й). Това казано в момент на яд прозвуча като предупреждение от неговите уста. А от страна на управата на Академията такива неща действително се отразяваха реално върху бъдещето на някои хора. Тогава на Вера й спряха конкурса за хабилитация.
Аз успях да изпратя едно писмо на Боян по много сложен път. Бях на конференция в Лайпциг, там беше и проф. Керн, при когото Боян работеше, но аз не можех да му се доверя, не знаех пред кого би се разприказвал. Затова се обърнах към един от сътрудниците на Странски, с когото бях близък приятел и му имах пълно доверие. Седнах вечерта в хотела и описах в дълго писмо какво става в България след неговото заминаване. Помолих този колега да пусне писмото от Западен Берлин, за да не минава през пощите на източните страни. Предупреждавах в писмото Боян да не ходи във Виена, защото оттам прибираха наши емигранти с шлеповете по Дунава. Толкова ме беше страх, че в края на писмото го молех да го изгори, след като го прочете.
Ходех отвреме-навреме при майка му - тя искаше да се виждаме, да разбере какво се чува за сина й между колегите в Академията. Боката беше силно депресирана за това, че й бяха препречили напълно възможностите за развитие. Веднъж, когато разговарях с майка й в новия им апартамент на ул. "Латинка", тя влезе при нас. Поседя, поприказвахме малко, имаше много тревожен вид. След като излезе, коментарът на майка й беше: "Тя страшно трагично възприема всичко на този свят и затова пише толкова хубаво."
Виждате в това изказване какво е концентрирано - погледът към творчеството, не към трудностите в житейски план. Този поглед към живота майката носеше впит в себе си от съвместния си живот с големия учен. То беше така дълбоко у нея, че дори в онзи тежък момент тя не се вълнуваше толкова за това, което става с кариерата на Боката. За нея първото по важност беше, че пред сина й е открита перспектива и че дъщеря й пише хубаво.
За един историк е от решаващо значение да може да пътува, за да има достъп до европейските библиотеки и архиви. А от Академията спряха да изпращат Вера в командировки. И тогава тя предприе един смел ход. Както самата ми разказа: "Аз реших и се записах за екскурзия в Будапеща. Майка ми изпадна в паника. Дума да не става, каза ми тя. Аз казах - не, отивам." И ето, че я пуснаха в Будапеща. "Показах им, че Академията ме спира, не милицията.", бяха думите на Вера. Така тя успя да принуди управата на Академията да започнат да я пускат да пътува в чужбина. - Всъщност я пускат само в Ленинград и Москва. Но благодарение на онова, което успява да прочете в архивите в Ленинград, точно там й хрумва идеята за "Случаят Джем".
- Като казахте Джем, какво ме порази, когато прочетох романа. Вътре видях ситуации, отделни епизоди, разсъждения, които сме преживели заедно, неща, които сме си приказвали, които са се случвали в съвсем друга обстановка. Това беше неочаквано за мен. Даже емиграцията на брат си описва. - Имам такова интервю с Вера, в което тя обяснява, че в книгата е пресъздала емоцията, провокирана от емиграцията на брат й, онова, което тя преживява тук заедно с майка си, това, което той преживява във Франция.
- Понеже съм свидетел на това време, като прочетох книгата, точно това ме изненада. Интересното е, че брат й, към когото беше насочено всичко, той, както Джем султан, някак постепенно потъна в тамошния свят. Въпреки че направи завидна кариера като професор във Франция, той за жалост не можа да достигне Боката. Но казвам това, разбира се, само на фона на нейните успехи - те са наистина изключителни. - Как я оценявате? Тя винаги е събирала доста разнопосочни гръмотевични отзиви.
- Сравнявам я с ренесансовите личности. Не мога да си представя как човек може в живота си да направи толкова много, да напише толкова много и така концентрирано - във всеки ред има житейска мъдрост. - Има много пластове в книгите й.
- Последния път, когато я видях, понеже аз също пиша някакви спомени, й разказах, че имам много записки, водени през годините, тя призна: "Знаеш ли, написах всичките томове "Бивалици" без нито един ред записки. Всичко беше в главата ми." Това е невероятно! Тя често обичаше да казва: "Османистиката не е за всяка глава." - Нещо повече - интерпретацията на събитията е една и съща, независимо по какъв повод я питат и отговаря или го пише. Така прави честният автор.
- Ако трябва да си зададем въпроса какво представлява Вера Мутафчиева като човек, аз съм убеден, че нейната същност е закодирана в отношението й към героите от нейните книги. Там е вплетено всичко, което тя е говорила, мислила, което е споделяла. Така е при честните автори.
Боян вече беше заминал. Седим като на гости, но тя не можеше да седи просто така, без нищо да прави. Приказваме, тя си шие нещо. И водим разговор. Тя подава темите. - Да, подава, дирижира, режисира темите.
- И после какво се оказва - че всичките теми са вплетени в следващите й книги. Тя ги тества в разговорите си. Целият й живот минава в обмисляне на това, което пише. Когато отвориха нейното досие, аз й се обадих и казах: "Бока, разбирам те и искам да знаеш, че оставам твой приятел!". Тя ми отговори: "Познаваш ми живота, с баща ми как беше, с брат ми, знаеш кой беше мъжът ми." Това беше. Тя не отрече, просто обясни. Баща й, набеден за "идеолог на великобългарския шовинизъм". Тя самата - "дъщеря на народен враг". Брат й - "невъзвращенец". Всичко събрано наедно. Смятам обаче, че истината в този случай отново е в нейните книги, тъй като между живота и творчеството й няма разлика, разминаването е само в историческото време. Преживяванията са едни и същи. Затова и по въпроса за отношението й към службите трябва да се обърнем към това, което е публикувала.
Ето, отворил съм "Летопис за смутното време" - тук са описани бащата и синът Пазвантооглу, Омер и Осман. Омер умира като герой, отива без страх, знаейки, че ще го убият, но не отстъпва от позицията си - това е нейният положителен персонаж. Неговият син Осман е правил компромис подир компромис - когато са убивали баща му, се е скрил, след това е тръгнал да се жени по сметка - това е отрицателният образ. Осман умира от туберкулоза, около него си казват - прекалено дълго продължи, чакат го с нетърпение да умре, гледката е ужасяваща. И собствената му майка си спомня как някой възкликнал: "Нищо на всяка цена!" Това е изречено от Омер - не и да се живее на всяка цена. Докато синът казва, още когато побягва: "Ще живея на всяка цена". Кредото на Вера, искреното, в което е убедена, е, че не може да се живее на всяка цена. Това показва отношението й към двамата Пазвантоглу - не може, не бива да се живее на всяка цена.
Но в реалността на човек понякога му се налага да плати висок откуп. На нея й се е наложило и е заплатила. Драмата на живота й беше, че въздигайки Омер на пиедестал, я сполетя клеймото, което тя самата беше отредила за Осман.
Но понеже засегнахме въпроса с досиетата, ще ви разкажа за едно забележително писмо, което намерих, като се ровех из архивите. Въпреки че в него се говори за елементарните доносници, смятам, че казаното се отнася и до тези, които са били принудени да бъдат в услуга на тайните служби единствено като експерти. Именно такъв, вярвам, е случаят, който обсъждаме. Ще спестя името на автора. Отнася се до 1991 г., когато се отварят първите досиета в Народното събрание. Ето какво пише този хуманист: "Убеден съм, че някои доносници са били такива от престъпна воля и от безнравственост. Но други са станали такива от малодушие или страх. Как да отграничим първите от вторите? Едно обаче е сигурно - доносничеството беше измислено, поддържано и използвано от хора, които нямат досиета. А тези без досиетата днес се осмеляват да сочат другите с пръст. Ето, това ме отвращава. Нали знаете, че и в нацистките лагери е имало евреи доносници. Но нима от това евреите стават по-малко жертви или нацистите по-малко нацисти?" - Може би наистина е имало някаква много висока цена. Защо толкова на нож я посреща критиката и утвърдените номенклатурни автори след първите й книги?
- Това е отношението на хора, робуващи на казионния фалш, към този, който си позволява да е искрен. Те все пак бяха достатъчно умни, за да разберат от какво са лишени и какво тя притежава. И да й завидят. - Не само да й завидят, но и всячески да й пречат.
- Тези неща вървят ръка за ръка. След като Вера почина, се появи една критична статия, че не била автор, който би заслужил Нобелова награда, защото липсвала човечност в книгите й. Не мога да се съглася в никакъв случай с такова твърдение. Именно човешко отношение има тя към психологията на своите герои. Трактува ги като живи хора, с техните слабости и с техните достойнства, с трагизма на битието им - не просто като исторически личности.
Човек не може да предвиди какво ще се случи в живота му, но според Насим Талеб късметът спохожда този, който е готов за него. Аз ще го перифразирам - животът въздига този, който е останал верен на призванието си. А Бочката остана цял живот верна на себе си и на това, което правеше. На него тя подчини браковете си, връзките си, и накрая на това е подчинила и компромисите си. Но остана вярна на това, което беше смисълът на живота й. И си отиде от този свят като победител. - Така че постиженията й не са непредвидими.
- Предвидими са. Не са предвидими случайните обрати - появата на този или онзи съпруг, заминаването на брат й, появата на човека, който я е вербувал. Но предвидимо е основното, на което е служела през целия си живот. - Кой е най-тежкият момент в живота на Вера?
- Не вярвам да има нещо, което би могло да се сравни със загубата на дъщеря й Яна.
София, 21 октомври 2009 г.
Интервюто взе: Генка Маркова
Проф. Димитър Ненов (22 април 1931 г. - 25 март 2014) е доктор на химическите науки, асоцииран член на Института по физикохимия на БАН. Извън многобройните си научни публикации той е автор и на изследователския труд "Пориви и покруси. Създаването на СДС и борбата за демокрация 1989-1992", за който е събирал повече от десетилетие ценни свидетелства на времето след 1989 г.
Препечатването на този текст - изцяло или отделни части, става само с изричното писмено разрешение на администратора на сайта - Веселина Василева или автора на рубриката - Генка Маркова. В противен случай ще бъде нарушен Законът за авторското право.
|
