Конкретният повод да се запозная с Вера Мутафчиева беше, че прочетох "Бивалиците". Иначе като тийнейджър съм чел "Предречено от Пагане" и не помня дали "Случаят Джем" го четох преди "Бивалиците", или след това. Нейният живот има нещо общо с живота на моите родители, моите баба и дядо - едно, че се познават, а и имат връзка по научна линия. Петър Мутафчиев е ученик на Васил Златарски, който е мой прадядо по бащина линия. И освен това сме и съседи около Докторската градина - те са живеели на "Оборище" и "Сан Стефано", пък ние живеем на "Асен Златаров", където е била къщата на моя прадядо. Свързахме се. Написах й едно писмо като коментар за "Бивалиците" - колко ми е било интересно. Може би съм драснал два-три реда за себе си - къде живея, с какво се занимавам... Как стана така, че започнахме да си говорим за пътувания, не помня точно. Но беше още в началото. Тя ми даде нейна книжка с пътеписи, която нямаше вид на много специално издание - "Белият свят", бяха ми ужасно интересни и така си намерихме приказката. Поддържахме връзка. - С писма ли?
- Да, първото беше наистина хартиено писмо, иначе не помня откога не съм писал хартиено писмо, защото когато четох "Бивалиците", бях в Южна Африка. Как се появиха? Трябва да съм си ги взел, защото като идвам в България, често си вземам книги. Беше излязъл първият том на "Бивалиците".
И със сигурност бях търсил някакъв адрес, с писма се намерихме. От друга страна, тя пък се познава с братовчеда на баща ми - Сашо Златарски, та не беше много трудно. Тогава се виждахме. Като се връщам в България - а то е доста често, за човек, който живее на друг континент, аз три-четири-пет пъти годишно се връщам по най-различни поводи и се виждахме. Сядаме да пием нещо и си приказваме. - Вие сам сте открил нейната страст към пътуванията и вероятно тя е искала да й разказвате по-подробно?
- Да, разказвал съм й. Имам мой сборник с пътеписи - "От Карабах до Калахари (през седем континента)". На който Вера Мутафчиева написа предговор. Ще припомня тук нейните думи за вашата книга: "Често са ме питали защо българите са нямали откриватели, мореплаватели, колонизатори през началото на Новото време.
Боя се, че отговорът е един: не са го искали. Пък ето, Димитър Тодоров - скромен, усмихнат и ведър, е покорил света като пешеходец, алпинист, неуморен пътешественик изобщо.
Най-подкупващото в неговите описания си остават личният поглед, приземяването на смайващи наблюдения и иронични изводи. С една дума - екстазът на един късен потомък на великите европейски откриватели, закъснял по ред исторически причини, както бива и с всичко българско. Което си има пък и своя чар.
Завиждам на неизкушения наш читател, че ще преброди чрез тази очарователна книга неведоми земи и предели и вероятно ще размисли дали чак такова зло за наши дни е глобализацията - плашило за съвременните хора."
- Да, това беше няколко години по-късно, когато сборникът много набъбна. Преди това може би последните десетина години като ходя някъде, си пиша нещо. Тези неща или ги пращам на приятели, или ги казвам в блог в интернет, или и двете. Сега го правя по-малко. Не защото по-малко пътувам, а защото вълненията са по-малко. Сега, за да напиша нещо и да го представя на хората, трябва да е по-емоционална история, която ми е направила по-силно впечатление.
Като по-млад пътешественик по ми бяха интересни някои неща, които сега приемам като даденост, дори не им обръщам внимание. И трябва да е някое много интересно място, нещо много интересно да се е случило, за да седна и да напиша нещо. Та пиша си тези неща и тези неща й ги пратих. - Да, помня това. Дори ми беше дала части от вашия ръкопис, да си ги чета.
- Макар нейните пътеписи да не се вписват съвсем в жанра, тя не описва щателно, както прави един пътешественик, местата и хората, а по съвсем друг начин организира тия свои впечатления, върви към друга категория. Тя не го е замислила като пътепис, но се е получило - когато е била в Китай по време на сблъсъците на площад "Тянанмън", тези свидетелства ми бяха изключително интересни. Може да пишеш за света в различни категории. Моите са точно пътеписи - ходиш, виждаш и описваш какво и как си го видял ти, не какво представлява, нито пък общокултурни факти за мястото. Макар че понякога е необходимо и ако очакваш че този който го чете няма никаква представа за него, все пак трябва да му кажеш - това е такава и такава държава. Да речем - държавата Еритрея. Бях там, това го няма в книгата. В държавата Еритрея не може да разбереш нищо, ако не знаеш историята как се е появила - трябва да дадеш някаква информация за какво става дума. Но понякога няма нужда - приемаш, което може би е силна презумпция, да речем, че всички читатели са били в Париж и оттук нататък казваш случки, които предполагат някаква предварителна информация у читателя. - Помните ли какви коментари беше направила за вашите пътеписи?
- Много приятно беше, че написа този предговор. В него ставаше дума, че в България нямаме много голяма култура на пътешественици. За последните десетина години това не важи, но да речем, допреди 1989-1990 г. много малко хора са пътували и писали за това. Две-три имена се знаят. И всъщност ние откриваме неща, които другите народи си ги знаят. Аз ако напиша една история и я пусна в българско списание, може да бъде интересна, но в английско списание вече за това ще са писали 6-7-8 души. Но пак зависи какво имаш да кажеш. Това беше някакво откривателство, защото по една или друга причина една или друга държава е останала встрани. Идеята за книгата беше да бъде луксозно издание с много илюстрации, а иначе моите истории от пътуванията ги има в интернет. И тя я одобри. - Вие излизате извън рамките на ежедневния човек, който ходи на работа, връща се, пак отива.
- И аз го правя, но е невидимо за хората. И аз ходя на работа, връщам се. Гледам да балансирам, защото това, което правя на работа, го правя съвестно, но не е безумно вълнуващо за околните. Аз съм софтуерен инженер, в моите среди си знаем какво правим, а в свободното си време върша нещо коренно различно. - Как успявате да си осигурите това свободно време?
- С преговори и с усмивки. Работя на час, но не мога да каже - хайде другата седмица ме няма. Но има моменти, когато не съм страшно необходим. Имало е години, когато е било удобно да ме няма и по три месеца. Последните две години не беше така. - Къде пътешествахте последната година?
- Току-що се връщам от Чили - бил съм пет пъти там, на различни места. Какво му е интересното на Чили? Благословено е дотолкова, доколкото е в Южното полукълбо - ако се чудиш къде да си зимата и искаш да ти е дълъг денят, отиваш там. И е много красива природа, освен това удобна изходна точка за Антарктида. Бях ходил на Антарктида, качвал съм връх Винсент, още не съм чул друг българин да се е качил там. Но не че е толкова стръмно или трудно, а много трудно се организира качването до там. Да, съвсем сам не може. Има един монополист, който държи там цялата логистична база за всякакви туристически пътувания почти до целия континент. Тръгнах с един планинарски туроператор от Шефилд, Англия, те помагат с водачи. Самите водачи не бяха ходили, но имат по-голяма експертиза. Маршрута си го определяме сами. Имаше и други групи с други водачи. - Навалица ли има към връх Винсент?
- Не е навалица, но не е като да няма никой. На сезон тогава се качваха стотина души на върха. Не е като на Килиманджаро, където наистина е навалица, но на Винсент сезонът е много кратък и всички се качват по едно и също време. Нашата група беше 5-6 човека... - А на Килиманджаро как е?
- Общо взето не е приятно прекарване, защото е хубаво - има усилия, има тръпка да си на най-високия връх в Африка. Особено във върховия сезон през август - сухо е времето, сравнително топло и тогава са отпуските на европейците. Тогава по пътеката се движат около 150 туристи, като за всеки има по трима носачи и е голяма навалица. Има по-хубави места. - Как си избирате местата, на които ходите?
- Има неща, които съм си набелязал. Различно. Не планирам много предварително, защото не съм наясно и с времето, с което ще разполагам. Но през 2008 г. ми пуснаха мухата да отида в Северна Корея - става лесно, но поне месец ти трябва технологично. Но примерно да отида на сафари в Намибия, базата ми е в Южна Африка - взимаш колата и тръгваш. През октомври сега ходих - появи се един прозорец. - Открили ли сте съмишленици като вас, които щъкат напред назад по планетата?
- Имам. Имам и приятели, и някои, с които се срещаме често, и от България, и от други места - мои лични приятели, с които сме ходили заедно и някак си координираме плановете. Последното най-прясно пътешествие беше на Антарктида, там бях само аз. Първо, не е много евтино, и второ - трябва да имаш един прозорец от 10 дни, който с никой друг не съвпадна. Отиваш до там с круизно антарктическо корабче, нещо като полуледоразбивач. Едно такова потъна преди време... Те са десетина такива. Това, с което аз пътувах, "Антарктик дрийм", събира 80 души туристи. Прецених, че от 80 души със сигурност ще си намеря компания. Което се оказа вярно, защото ако корабът е голям, ще е като хотел, а в тази екскурзия имаше хора от цял свят, от 25 националности. Почти с всички си говорихме. 4 дни има само път в открито море - общуваш с другите. Много от хората бяха дошли като мен сами. Възрастовият диапазон беше от 14 до 84 г. Имаше една дама, за която си мислехме: "Горката, колкото се е състарила". Беше с много бяла коса и с много дълбоки бръчки. Белгийка, професор по психология. Ей, тя изглежда на 80, като си мислехме, че е на 60. А тя си била на 84 и се качваше нагоре по едни баири при пингвините. Обаче после пак си бях направил плана с друг приятел българин - той работеше в Ангола, аз в Южна Африка. И с него си направихме среща в Пунта Аренас в Чили - той беше с маршрут за два месеца, слизаше от Кито, Еквадор през Южна Америка, срещаме се, правим една седмица заедно и после всеки си хваща пътя. В Пунта Аренас срещнахме един приятел, доцент по геология в СУ, който пък беше на път за нашата база в Антарктида - Янко Герджиков. Отиваха 6-7 човека за Ливингстън и с тях посрещнахме Нова година в Пунта Аренас.
Отделно имам един приятел, с когото се срещаме може би най-често - от Еквадор, Кито, той е въпросният водач на антарктическата експедиция, планинар. И той пътешества като мен. Тази година беше дошъл в Африка и бяхме на палатки в Намибия. Миналата година се бяхме засекли в Пном Пен в Камбоджа. Моят престой беше по-кратък тогава, а той слизаше от Еверест - вече обикаляше Азия с раница. - Говорите за особена порода хора.
- Има хора, които само това правят - обикалят света. Този приятел се казва Пепе, той донякъде от това живее, но комбинира приятното с полезното. СКъбира спонсори за Еверест - той е първият еквадорец, направил седемте най-високи върхове, сам ги е направил - без шерпи, без другарче. После ходи на ралито Париж - Дакар, вече е в Латинска Америка - там ходи да събира хора с мотор, без да е участник по целия маршрут. Има хора които по принцип това правят. Аз съм другият случай - когато имаш време и възможност, да ходиш по света. На кораба нямаше българи, но други като мене с моята професия имаше - такива, които или бяха напуснали работата си, или пък си бяха взели много дълга отпуска. Повечето бяха европейци. - Кои ходят най-много по света?
- Има едно правило, което винаги сработва - правилото на германеца: няма планина, на която съм стъпил и да не съм срещнал германец, независимо къде. В Южна Африка например има една планина, която е около 2000 метра висока, намира се в племенна земя и трябва да платиш на местния вожд, за да я изкачиш - тя не е национален парк. Там има и частни резервати, и племенни земи. Та ако има планина, срещаш германци. Бяхме само ние и двама германци. Чел съм всякакви туристически гидове - това място никъде не беше споменато, как са го намерили - неясно. Европейци повече срещаме, австралийци също, американци - по-малко. Понеже австралийците са много изолирани, за тях е задължително като навършат 18, да обиколят света и после да решат какво да правят. Вземат раница, пътуват. Тях по-рядко ги срещаш в планина - по-често в исторически забележителности или в баровете, но са наоколо. Понякога срещаш такъв австралиец, който от 4 години обикаля света и той ти казва, че от всички страни единствената страна, в която е бил в затвора, е била България, защото го хванали на турската границата на Капитан Андреево, че пристига пеша.
А този мой приятел от Еквадор, Пепе, пък е раснал в България някъде през 80-те години и е бил ученик в прогимназията тук, баща му е бил посланик. Ходил съм му на гости в Еквадор, в Южна Африка, в Хондурас... - Струва ли си Антарктида да я мечтае човек - като гледка и като преживяване?
- Ако не си бил там, е много добро преживяване. Първия път попаднах там със самолет. Кацаш в средата на континента - бяло, бяло и равно до хоризонта. А сега ходихме с корабче - емоционално е малко по-ниско, но пак е много красиво. - Чарът в красотата ли е повече, или в това, че си сам?
- По-скоро красотата. - Имате ли ваша класация за десетте места, които трябва да се посетят?
- Ако си я направя, най-отгоре ще изплуват не толкова скучните. Не мога да си представя, че някой няма да отиде да види Париж. А в Еритрея, където е по-интересно - може спокойно да не си бил. Като малък бях решил, че най-ймного ми се ходи в Йерусалим. Бях там, стана ми толкова весело, написах една история която беше малко сатирична за цялото място, особено за християнската част и за това, което виждаш там. А пък като по-млад може би по-сериозно щях да го възприема. - Някой от детството ви е запалил желанието да пътувате?
- Не, но всички роднини бяха някакви хаджии преди 150 години, да речем. Трябва да си улегнал, да си на 40 г. Трябва да си много религиозен, за да го приемеш на сериозно. А малко да не си и вече цялата гледка и атмосферата, която заварваш на място - особено около Божи гроб, особено с руските групи, ти става по-весело, отколкото духовно.
И там се блъскат в църквата. В тая миниатюрна църква има най-различни вероизповедания, които са си разделили територията и много свирепо си я бранят с някакъв график - кой кога има право да служи в общото помещение и в собственото. Бранят, та чак си дърпат косите. Повечето поклонници са от Източния свят - най-много са руснаци, знаят всичко - къде трябва да се запали свещта, къде да се загаси, какво да целунеш, как да си избършеш червилото... А самият град го определих малко като Луна парк - не е като Дисниленд, но в известен смисъл... Повечето свети места са открити векове, след като са били самите случки. Самият Божи гроб е открит от царица Елена, която дошла от Цариград, посочила го. После, като дошли кръстоносците, едно по едно се откриват други свети места и се възстановят. И 1000 години след това ни изглежда много автентично, а всъщност всичко е строено от кръстоносците - Виа долороса, тук е спирал Христос, всичко това е предмет на въображението на хора от средните векове. За мюсюлманите не мога да коментирам. А за евреите - тяхното е сравнително по-автентично, тяхната Стена си е там, физически и географски няма начин да е на друго място - тя е основата на огромно естествено плато, на което отгоре е бил храмът и където сега е златният купол на мюсюлманите. София, 11 януари, 2010 г.
Интервюто взе: Генка Маркова
Димитър Тодоров е софтуерен инженер и компютърен специалист, работи за различни компании по света. Посетил е над 110 държави в света като пътешественик, има блог, в който публикува своите впечатления. Автор на книгата "От Карабах до Калахари" с предговор от Вера Мутафчиева.
Препечатването на този текст - изцяло или отделни части, става само с изричното писмено разрешение на администратора на сайта - Веселина Василева или автора на рубриката - Генка Маркова. В противен случай ще бъде нарушен Законът за авторското право. |
