- Вера Мутафчиева е от хората, които много ценят приятелите си. Вера казваше непрекъснато - колко е хубаво и колко е важно, че ги има приятелите. Беше им благодарна и много ги обичаше, не казваше лоша дума за тях.
- Точно така е. Тя защитаваше докрай хората, които беше приела веднъж като приятели. И странно болезнено изживяваше, ако се случеше колизия или някой човек ставаше толкова невъзпитан, както казваше тя, та въпреки всичко не беше лесно да отреже една такава връзка. Доколкото знам, в периода, в който я познавах, един или два пъти се е случило да скъса с човек - и това беше болезнено изживяване за нея, въпреки че с нейната ирония и самоирония никога не го е правела патетично или сантиментално, защото тя ненавиждаше тези неща, те не съществуваха в нейната палитра, но ги преживяваше. - Помня една история с неин издател, за когото от нея не съм чула друга дума освен добра. Година-две след като книгата й от неговото издателство вече бе на пазара, тя бе силно огорчена, защото той беше казал, че от книгата се продали няколстотин бройки. Беше огорчена, но не даде словесен израз на това, допусна, по принцип, не за конкретния случай, че някои издатели мамят авторите... И пак потърси причините в себе си, каза ми - явто това не се приема добре от публиката...
Но да се върна към началото - едно от нещата, които Вера ни даде, са нейните приятели. Чувствам ги по особен начин близки, без да сме поддържали контакти през цялото време. Тя свърза помежду си хора, които са много стойностни. Ценя приятелите на Вера.
- То е като един вид марка за качество. Това е критерият - щом Вера е приела един човек до себе си в този малък, ограничен вътрешен неин кръг, това значи, че този човек има качества. Наистина беше нещо като щемпел за специално качество. - Затова си казах, че в тоя смисъл съм длъжница на Вера, самонатоварих се с разговорите с приятелите на Вера и първите месеци, когато отсъствието й сред нас беше болезнено осезаемо, получих тъкмо това обогатяване - виждах други гледни точки и сякаш разговорите ни с Вера продължават.
- В тях Вера винаги ни зареждаше с такива неща, че после ти се искаше да преговориш разговора с нея, или атмосферата, или отделни теми, които сме дискутирали. При нея нямаше бла-бла. Всяко изречение беше натоварено с мисъл, която винаги беше различна от баналното определение или естествената реакция. Тя намираше друг поглед или откриваше слоеве - те се махаха като с магическа пръчка и се стигаше до сърцевината на проблема. Независимо за какво е ставало дума. Говореше се за история и тогава изпъкваше този неин дисекционен подход - когато размахаше скалпела, изведнъж нещата ставаха пределно ясни. Това страшно ме привличаше в нейното могъщо слово. Всяко изречение беше малък артефакт. Нямаше празно нито в смисъла, нито в посланието, нито в анализа, нито в разнищването на връзки. Но независимо за какво говорехме - за политика, за история, за човешки отношения, тези разговори изключваха клюката или дребнавостта - тя имаше някакъв код, който не допускаше този тип малки приказки, разговорът започваше от горно до и вървеше в тази посока. - Как влязохте в този кръг?
- Започнахме, когато бяхме в Приморско на школата на младия историк и Вера участваше като лектор. Там просто седяхме на една маса непрекъснато. Заедно бяхме и в залата, заедно ходихме да плуваме. Тези семинари бяха през 80-те години и след това и в началото на 90-те. Та през 80-те години се запознахме в Приморско, после ходихме там всяка година и чакахме с удоволствие това време. Тя започна да ме кани след това, аз също съм я канила. - Учудвам се, че са канили Вера на тези школи - вероятно все пак е имало някакво размразяване вече?
- Това е късно, 80-те години - когато беше ясно, че нещата не са като преди, един или два пъти тя дойде до Приморско, но не беше канена всяка година. Това беше форум, който събираше мислещи хора, готови да кажат нещо различно. Записваха ни, разбира се, следяха ни, всичко беше под контрол, но духът беше излязъл от бутилката - няма какво да се правим на герои, но ние наистина си говорихме там горе-долу това, което мислехме.
У Вера за първи път ме заведе Васил Гюзелев - точно беше загубила Яна, не пускаше никого в къщата си, освен свои най-близки хора. За първи път ме заведе той, но не знам дали познанството ни от Приморско, от това, че бяхме заедно на една маса, не беше моят пропуск. Не знам дали това е бил един вид печатът, с който съм влязла там. Първото ми впечатление тогава от нея беше страшната мъка, нейното мълчание, дългите паузи, когато за първи път я видях с Гюзелев, беше може би 1985 г.
Знаейки за нейната страхотна мъка, това ме порази - външната овладяност, табуто върху тази тема. Не мога да си представя какви усилия й е коствало да се вижда с хора, да приема хора, да говори по професионални въпроси, дори да бъде любезна с тези, с които се вижда. - За какво говорехте в Приморско - обсъждахте съвременноста или чрез исторически паралели ви е подсказвала мнението си и анализите си?
- Не толкова много. Разговорите през 80-те и през 90-те години бяха различни. През 80-те години на преден план по-скоро беше злободневната политика, ние имахме ясно фокусирана цел на неприемане - ясен беше врагът. Разбира се, говорихме и за проблеми на историографията, ограниченията и т.н. Много коментирахме съветската преса - тъкмо беше започнала перестройката и това ни беше мантрата не на деня, а на годините - непрекъснато четяхме и коментирахме тази преса. Веднъж дойде един руснак дисидент, приятел на Димитър Луджев, който тутакси стана и приятел на Желю Желев. Този човек, от когото Луджев твърди, че е научил какво наистина представлява съветската система отвътре, ни разказваше неща, на които се смеехме много - за безумията на системата и на историческите писания.
И тогава, и след това правеше впечатление как говори Вера - с една овладяна категоричност, в която много тежки и точни преценки се даваха с възможния най-лек тон - все едно казва, че чаят е прекалено топъл за нея. Веднъж коментирахме един политик, за когото аз, като по-емоционална натура, реагирах, защото възмущенията ме тресат и външно. А тя ми каза: Какво не му харесвате, Евелина, та той откровено прилича на гибон. Аз се възмущавам от космическата кариера на този човек в политиката, а тя ме поглежда и казва - какво не му харесвате. Ето този неин стил ме привличаше толкова много - това беше ежеминутно възхищение от тази нейна реч. Затова се чудя защо тя казваше, че не може да говори пред публика. Нищо подобно, страхотно удоволствие беше да я слушаш. - Казваше, че не обича да говори пред публика, сякаш имаше някаква паника или притеснение от това?
- Не вярвам абсолютно на това, мисля, че беше едно от малките й кокетства. Бяхме заедно, когато изнасяхме първите лекции в Училището за политика на Дими Паница в Пампорово. Беше кошмарно, защото там тя се чувстваше много зле от височината, не знам как издържа да направим семинара. Но в един момент каза: Хайде, поемете вие. А ние така обърнахме наопаки цялата концепция на всички депутати, събрани в Училището за политика от всички парламентарни групи. Някои от тях бяха доста силно интересуващи се от история поради политически причини, други - тотални неалфабети, трети - с предварителната представа, че всичко, което им се каже, е лъжа и пропаганда от страна на демократите. И четвърти - много малка част, които изобщо имаха представа по какъв начин ние ще поднесем някакви исторически проблематики. Тогава тя изнесе лекция по прочутата й теза, че е имало гражданско общество в края на османския период. Закова ги, като цитира колко огромни количества пари са обрали през Смутното време нашите хайдути-хайдуци от керваните, които минават през Балканите. И с нейното изключително познание за икономическата история на тези времена тя просто не оставяше място за някакво съмнение, от тази аудитория никой не можеше да излезе със същностна антитеза. Това пък много вбеси и замая част от аналфабетите и от тези квадратни глави, които никога не са поглеждали на историята като на отворен дебат.
Аз след това продължих с митовете и фалшификациите на историята и накрая стана така, че половината от депутатите направиха едва ли не лека стачка и казаха, че не искат повече да слушат такива неща. Нас повече не ни поканиха в Училището за политика и така ни показаха, че не влизаме в рамката на този формат. Защото казахме точно обратното на всичко написано на камък и пренесено в мозъците на тези хора. Те и не искаха да си мръднат мозъците - това също е вярно. Но помня от първа ръка въздействието на нейното слово - тя говореше с една изключително въздействаща интонация - първо - тембърът, второ - паузите, които правеше, трето - тонът, който издържаше, без каквито и да са накъсани емоционални изблици. Затова казвам, че ми е правило много силно впечатление и съм усещала въздействието, което устното й слово също имаше. Тя работеше според мен върху устното си слово не по-малко, отколкото върху писменото, тя ваеше изречението. Речта й беше толкова различна, защото имаше като че ли изработен през годините много филигранно изработен филтър, който не допускаше баналности и навсякъде, където можеше да се сложи дума, която щеше да замести обикновената, която всеки би употребил, тя слагаше нещо друго - било турцизъм, било анахронизъм, било неологизъм, било нейна Верина измислица. Това беше вече изработената, шлифованата реч на Вера - както писмена, така и устна. - Ти си историк, участваше в организацията по гостуването й в Благоевград пред студенти. Защо според теб в последните си изяви пред публика тя правеше уникални паралели с османската действителност. И сякаш се опитваше да каже още веднъж онова, което не е имала възможност през годините да каже достатъчно ясно или не са я разбрали достатъчно ясно - че българите през османското владичество са имали един приличен живот - с всичките й аргументи за това. За широката публика тя поднасяше два-три много достъпни и разбираеми аргумента в тази посока - че мъжете не са ходили войници и че така всъщност българите не са давали кръвен данък. Защо го правеше според теб? Аз останах с усещането за едно нейно огорчение - че обстоятелствата не й позволиха да си изкаже докрай в прав текст концепцията за османския период тук.
- Тя непрекъснато разсъждаваше за това. Ние дори се смеехме, когато тя казваше: чудя се какво да напиша за последно - дали концепцията ми за целия османски период и какво е било за българите това време, или за мъжете в моя живот. А ние естествено казвахме - и двете неща. Правехме дори паралел с Прокопий Кесарийски, за Тайната история на Прокопий, която се отваря след смъртта му. Няма какво да се лъжем, самата Вера щеше да бъде друг връх, ако можеше да напише всичко, което мислеше за историята - и в научните си текстове, и в романите.
Месеци преди да си отиде, казваше, че си е написала тази концепция и цитираше "История на България", която излезе като колективен труд през 90-те години. Казваше: "Който умее да чете, ще види, че аз съм си написала моята концепция за това какво е представлявал целият този период." Един вид - това съм си го свършила.
Единственото, за което аз не можах да си дам отговор, е защо тя не остави точно тайната си история, която - ако щете да се отвори и след 100 години, но да бъде документ, истинският документ на най-новото ни време, защото не знам друг човек с толкова трагична съдба и с такова невероятно перо, който би могъл да опише тоя период. Това ми е единственият неразрешим пъзел в моето питане към Вера, което ще остане за цял живот. - А някои посочват и друг упрек към нея - че не е описала историята с досието си.
- И не само досието. Тя е човек с колкото трагична, толкова и богата съдба. Тя имаше реален и много същностен контакт със спектър от хора, които са правили и политиката, и културата на България. Това са хората от абсолютния елит на България - и в хубавия, и в лошия смисъл на думата. И отвратителният натрапен комунистически изкривен елит, и истинският елит, който беше или маргинализиран, или оплют, или стъпкан.
Специално за досиетата - в цялата тази много тежка за всички ситуация никога няма да разберем какво точно преживя тя. За мен това беше паралел с Хайнер Мюлер в Германия. (Б.р. - известен немски поет, писател и драматург, 1929-1995 г., определят го като най-важния немски драматург на 20 век след Брехт). Разпитвах надълго Димитър Гочев (известен български театрален режисьор с изключителна кариера в Германия, 1943-2013) какво е било отношението на Мюлер към тайните служби. И той ми разказваше: седим и пием на една маса, а Хайнер казва - хайде сега, кажете какво да им кажа на тия (от ЩАЗИ - б.р.), че ме чакат и пак дойдоха да им разказвам глупости. И когато отвориха досиетата на ЩАЗИ, се оказа че неговите т.нар. доноси за ЩАЗИ са безкрайни есета - толкова на такъв висок стил и толкова вътрешно и външно абсурдни, че никой нищо не е разбирал. А той самият обяснявал всичко това така - аз много обичам да разговарям с хората от ЩАЗИ, страхотни професионалисти, защото имат много информация. И колкото те са ме разпитвали, толкова и аз съм ги разпитвал, за да разбера от тях какво става в ГДР - ето това е разказвал Хайнер Мюлер. - Това ми напомня една реплика на Вера по повод на контактите с хора от властта - че и това е било начин да се съобщи на властта какво става в държавата, в смисъл - не правете това и това.
- Ако помниш, като лайтмотив на много от разговорите беше: Не съдете хората, защото не знаете през какво са минали, за да са там, където са. И много често казваше - малко садистично - какво ще стане, ако те затворят и те бият. Аз мисля, че тя непрекъснато по някакъв начин казваше за тези хора, които можеха да прочетат, да разберат пластовете на този метод. Същото се случи и в Смолян. След като изнасяхме лекциите в това училище, всеки трябваше да направи казус и този казус да бъде решен от аудиторията. Аз предложих моят казус да е за досиетата. Когато се посъветвах с нея, какво да се правят и как да се отворят и да се използват, тя се обърна и ми каза, не рязко, но много категорично: Оставете досиетата.
Много пъти точно така - като някакъв ултразвук, който се пуска на подсъзнателно ниво, за да даде някакъв резултат мозъчен, тя пускаше тази реплика: Не знаете през какво са минали тези хора, не ги съдете.
Прав е Богдан Богданов - тя си подготви края. Не само края, през целия й живот при нея нямаше хаотично живеене, дори и при тези супержестоки удари на съдбата като смъртта на баща й, на Яна. Тя целенасочено е избирала какво, кога и как да го направи. Имаше желязна воля и дисциплина, нямаше оправдания от типа: зле съм, в дупка съм, преживявам нещо. Вместо това имаше уникална воля за работа. Тя влизаше в своя свят, населен с хората, които измисляше и които са по-реални от истински исторически фигури, тя ги градеше, ваеше ги. - Обсъждали ли сте съвременни епизоди за съвременните политици?
- Много. Имаше някаква вътрешна логика на разговорите. Още с влизането говорихме за актуална политика или за последните събития. Тя пишеше много сериозно във вестниците, опитваше се да постави нещата в по-дълъг и дълбок контекст и историческите паралели някак естествено излизаха в тази тъкан. В същото време беше ясна болката от това, че е правила компромиси - с пълното съзнание, че всяка стъпка, всяко излизане на книга е било свързано с някаква друга малка отстъпка от нейна страна. Но от това, което е писала, няма нито ред, за който да кажеш, че го е правила с компромис. Продължавам да мисля, че "Аликивиад" е велик и една от най-гениалните книги, които тя остави. Така невероятно написана, с такова историческо прозрение е тази книга - за мен тя остава един от най-ценните документи за това как тя вижда компромиса, как вижда пътя на политика, минаването от единия в другия свят, заиграването със съдбата и най-накрая ценностите. Тя не ги наричаше ценности, разбира се, но в края на краищата това е - нашият аршин не я лови нея. - С това ли си обясняваш, че тя не е оценена - като гледаш какви посредствени имена завличат подире си някаква помпозност.
- Бих казала: слава Богу, че тя не е в пантеона на тези, които смятат сега за безсмъртните класици. Това отново потвърждава моята теза - говоря вече за големия аршин, за това което е разбирането на творчеството с голямо Т и в историографията трудно някой може да й се опре. Защото всичко, което написа в историографията, е ново - няма едно поле, в което тя е направила нещо, в което да не закове някаква нова теза, която тепърва да дава хляб. Тези разговори с нея остават като едни жалони за някакво мислене - много харесвам работата й за Иберия и Балканите - този исторически паралел, на който така шумно се възхищавах пред нея. Тя каза: Какво толкова, Евелина, то е толкова очевидно.
Другият паралел, който също беше направен толкова леко, толкова естествено - за аянското време, за голямата анархия и безобразията на политическата класа и сега, в дивите 90-те години на двайсети век, и по Смутното време. Тя не ги измисляше тези паралели, беше убедена, и всичко, което правеше като исторически паралел, както ти казваш, с османския период, стъпваше на страхотно здрав темел - нейна дума.
Затова бих казала: слава Богу, че тя не е от медийно направените "колоси", и как да кажа - тя не може да стане герой на масовия вкус. За мен това е още едно косвено доказателство, че тепърва това, което тя пише и философията на историята, която е втъкана във всичките й книги, ако щеш иносказателните усещания за съвременността, които отново тя вкарваше като ръкави на река в историческите си романи, тепърва ще трябва да влезе даже не в литературната критика, а в самопознанието на хората, които търсят този тип изграждане на някаква българска или регионална история чрез текстовете, писани за тази история, а не само върху това, което е общоприетата историография. Тоест - творчеството на Вера и саморефлексията й като индивид и като историк, цялото непрекъснато преосмисляне и анализ на съвременната история чрез едно историческо повествувание, ще бъде репер за изследването на това как - помпозно казано - българското самосъзнание се развива. И понеже тя е ненадмината в това отношение, приносът й още не може да се осъзнае. Тя има една малка работа, която е фантастична - как се прави българският пантеон. Как Вазов създава българския пантеон и оттогава нито можеш да прибавиш нещо към него, нито можеш да извадиш нещо от него. Е, разбира се, след 9 септември 1944 г. се прибавя цялата тая кохорта на партизани и какво ли не, но да се надяваме, че някой ден и горяните ще бъдат прибавени. Но това е политическото изграждане. Тя беше първият, който го каза в кристално малка форма - ето ти го. Той го прави. Тя също изгражда някаква йерархия на исторически фигури и тази нейна вече историографска и писателска обвързаност с определени теми и личности ще придаде картината на друг тип познание на историята. Аз смятам, че това е една златна мина, от която тепърва много хора ще изваждат ресурс от нея - самородни златни късове...
Аз съм много по-щастлива, че тя не е деградирана в общественото пространство до някои имена, които са глинените колоси на някаква конюнктура. Това я запазва по някакъв начин. - Има една широка тема - за Верините приятелства.
- Ние помежду си сме коментирали някои от странните привързаности на Вера, защото тя бeше страстен приятел. Когато тя приемеше някого и го харесваше, толкова леко минаваше грешки или пропуски и т.н., освен ако не беше някакво основно разминаване с нейния критерий за позволеното и непозволеното. Малко хора според мен прекрачваха тая граница - всички имахме респект от нея, който беше безграничен. Тук няма две мнения. Но си спомням два случая, в които тя ме трогна много. Първият път беше, когато научи, че нашето семейство беше ограбено от наш близък, т.нар. бизнесмен, от Пловдив, който беше ротарианец. И тя ми каза - без всякакъв апломб и декларация, буквално го вмъкна в някакъв разговор: Поканиха ме да стана член на ротари клуб, но след като разбрах вашата история с грабежа от този ротарианец, отказах.
И втори път бе по повод на нейна много близка приятелка и моя бивша научна ръководителка, която направи една според мен грозна постъпка, която не може да се окачестви нито като човешка, нито като професионална гадост. Тогава, въпреки че тя беше много близка с този човек, ми каза: Ето сега, като разбрах какво е станало и аз това донякъде го очаквах, нямам никакво желание повече да говоря с тази жена. И включително ми каза - аз 50 години й се обаждах за именния ден, сега не й се обадих. И отново аз нито съм искала, нито съм чакала, нито по никакъв начин съм споделила някои от тези неща, за да се оплача или за да искам някаква реакция от Вера, но тя реагира така - и в двата случая, които бяха достатъчно тежки, тя направи този жест, да ми каже, че тя е реагирала, че е солидарна с мен. И това дълбоко ме трогна. - Приятелството при Вера не беше просто да седне с някого да си говори. Тя подкрепяше в тежки ситуации човека, на когото държеше. Независимо в какъв план, ако това, с което си се захванал, си струва, тя подкрепяше - дали ще пишеш нещо, дали ще пътуваш, ще си сменяш къщата - тревожеше се за приятелите си, за здравето им.
- Тя ме търсеше по телефона, питаше какво става. Имаше един много хубав израз: Е, сега, Евелина, вие сте като закрепостен селянин към земята на Благоевград. И така беше. Водихме дълги нощни разговори - с всички нас тя ги водеше, и тази човешка топлина, която беше донякъде точно обратното на заявените й принципи - тя, която не си позволяваше никаква сантименталност, никакво размекване, както ти казваш: ще ви погаля с нежност и с доброта и ще си отида. Тя ни галеше с нежност. Нейното приятелство беше и нежност, не само интелектуално удоволствие от анализи и споделяния, но и чисто човешки тя беше много топла към хората, които обичаше и на които държеше. - Изключително точен човек. Това, което виждах - на финала й в правителствена болница, ме разлюля и потресе. Тя беше там с бележника си с телефони, беше помолила Рада да й го занесе. Тя звънеше, успокояваше приятелите си, че не е толкова зле, не искаше те да се тревожат и в същото време по своя си начин си вземаше довиждане с тях. - Бях в чужбина и тя каза: А, върнахте ли се, Евелина? Казах й: Да, върнах се и ще дойда да ви донеса (бях в Истанбул) и бях донесла любимата й лимонена вода. Говорихме по телефона, тя беше по-добре и когато отидох и оставихме лимонената вода, вече беше заспала. И приех нейния край като успение - така си е отишла света Богородица. Успение - тя просто е заспала. Нали знаеш китайската поговорка: Недей завижда на един човек, докато не го видиш как си отива. Тя си отиде леко според мен. На фона на заболяването, на болките, които можеше да изживее, тя си отиде сравнително леко.
Тя беше така спокойна - лицето й беше като на човек, който няма агония - затова в голямата картина аз мисля, че тя си отиде леко. Даващ човек, обичаше да дава. Най-дивната щедрост беше това време, което даваше на приятелите си. Знаейки работния й ден, ангажиментите, собственото й неизтощимо любопитство към света - да чете, да гледа Дискавъри, да мисли върху това, да коментира, плюс времето, което отделяше на всички нас. Цели следобеди, цели нощи, разговори по телефона - как правеше 48 часа от денонощието, не знам. А колко хора идваха от чужбина - като почнеш от Мексико, от Франция - кой ли не се изсипваше, и съвети искаха, и лекции им изнасяше, и ги ограмотяваше и напътстваше, обясняваше историята и какво ли не още. София, 27 октомври 2010 г.
Интервюто взе: Генка Маркова
Евелина Келбечева е професор по история в Американския университет в България. Има бакалавърска степен по археология и магистърска степен по история и френска литература от СУ, както и докторска степен по история и история на културата в БАН. Тя е консултант на Американския изследователски център в София, член на редакционния съвет на списание "Балканистичен форум". От 2000 до 2002 г. е председател на Академичната лига за Югоизточна Европа (AЛЮЕ), а по-късно става титуляр на званието "Жан Моне". Работи по исторически проекти, свързани с темата за гражданската отговорност и въздействието на комунизма и посткомунизма върху младите поколения. Нейните научни интереси включват политиката, културната памет, гражданските отговорности.
Препечатването на този текст - изцяло или отделни части, става само с изричното писмено разрешение на администратора на сайта - Веселина Василева или автора на рубриката - Генка Маркова. В противен случай ще бъде нарушен Законът за авторското право.
|
