- Откога се познавате с Вера Мутафчиева?
- Вера Мутафчиева ще остане за мен една от най-ярките фигури, които съм имал шанса да срещна. Нашите пътища се пресякоха на терена на киното. Беше преди трийсетина години - някъде 1977-1978 г. Разбира се, познавах Вера Мутафчиева като писател, но пряк личен контакт дотогава нямах. Честите ни срещи започнаха, когато след доста перипетии се стигна до нейното участие в проекта "Аспарух". Сигурно знаете, че в началото сценарист на бъдещия филм за 1300-годишнината на България - този проект беше златен гвоздей в честването, беше Антон Дончев, а за режисьор беше определен Вили Цанков. Но настъпиха доста колебания в това, което беше представено като сценарий. - Тогава сте шеф на Киноцентъра?
- Да. Тогава Вера Мутафчиева получи предложение тя да влезе като сценарист и да разработи литературната част на проекта. Тогава започнаха и моите срещи с нея. Работата над проекта за филма не беше лесен процес. Един път - заради подмяната на драматургията. И втори път - заради много краткото време за работа на автора, при това ставаше дума за историческа възстановка, за която няма свидетелства. Така че драматургът трябваше сам да търси дъха на онова време. Една от първите ни срещи стана, когато вече беше възникнало напрежение между режисьора Вили Цанков и Вера Мутафчиева. Първата ни среща беше в нейния дом на ул. "Латинка" зад парк-хотел Москва. Беше направила баница. Аз й казвам: Боже, какво правиш, губиш си времето с тая баница, дай да работим.
А тя ми отвръща: Не, баницата не пречи.
Много бързо се установи контакт между нас. Понякога така се случва при срещите между двама души - някак много бързо човек вижда в другия партньор и лице, на което може да се доверява едно към едно без всякакви уговорки. Така започнаха нашите срещи.
До конфликта с Вили Цанков се стигна заради това, което той представи като режисьорска концепция на базата на текста на Вера Мутафчиева. Този конфликт се задълбочи и Вера, както е типично за нея да не говори със заобикалки, директно тръгна да се съпротивлява на визията, представена от Вили Цанков в своите режисьорски експликации към текста. Тя категорично се възпротиви, написа много остро писмо до сценарната редакция в Киноцентъра и до отдела на ЦК на БКП. Знаете, че тогава киното, както и другите изкуства бяха наблюдавани от отдел "Култура" на ЦК на БКП. Така възникна една много критична ситуация. За втори път имаше опасност да се разпадне проектът, а времето течеше. Спомням си, че й казвах: Вера, трябва някакъв компромис.
Ние вече бяхме напълнили киноцентъра в буквалния смисъл с реквизити, костюми, конни сбруи, защото трябваше да обличаме армии. - Художниците работят, а сценарият не е готов?
- Да, така беше. Вместо обединяване на режисьорския възглед и възгледа на сценариста те започнаха да се разминават. Напреженията бяха много големи. В моята книга "Кадър след кадър" съм цитирал извадки от нейния анализ, който е блестящ текст на историк и драматург. - Пазите ли го?
- Да, предадох го на Вера, когато започна да издава "Бивалиците" и "Семейна сага", тя го нямаше. По-късно, когато реших да издам моите спомени, й поисках разрешение да публикувам част от нейния анализ за "Аспарух". Запазил бях двата документа и дори бях им сложил удивителна, защото са изключително прецизен анализ на това как би трябвало да се реши филмът, който е на границата между една фикция и някакъв опит за възстановка на онова време. Много ме беше впечатлил този текст от 4-5 страници, включително и частта, в която тя възразяваше с аргументи срещу възгледа на режисьора. Тогава й ги дадох - и писмото, и анализа.
Та оттам започна нашата приятелска връзка. Доверявал съм й много проблеми, които съм имал на различни етапи. Например, когато бях принуден да напусна киното и то точно около 1300-годишнината, защото възникна конфликт между мен и управлението на ДО "Българска кинематография", откъдето настояваха за реализирането на програма, която не беше по силите ни. Стоян Михайлов беше тогава секретар на ЦК. Един ден доста ми избиха бушоните да доказвам, че, образно казано, една дамаджана за пет литра не може да събере 10, останалото ще се излее. Знаете, че щом имаше партийно решение, не отстъпваха. Бях принуден, тогава не се подаваха оставки, просто идваха други. - Да уточним, филмът "Аспарух" не беше завършен, вие сте свидетел само на конфликта на Вера с Вили Цанков.
- Да. Точно така - аз напуснах и предадох по-нататък проекта. Конфликтът приключи с това, че смениха и режисьора. Беше определен за режисьор Людмил Стайков. - Кой имаше пръст за това решение? Сега се правят много спекулации по този въпрос - едва ли не Вера заради своя чепат нрав е издействала смяната.
- Не. Вили Цанков направи много неприятни спекулации. За мъртвия не бива човек да дава оценки, но може би две-три години преди смъртта на Вера Вили Цанков излезе с няколко интервюта и публикации. В тях за мое учудване, макар че Вили е фигура и не може да се отмине така, не знам защо той си позволи, да се героизира по този начин. - На гърба на Вера.
- Не само на Вера, даже и на мой гръб. Казва, че аз по някакъв начин съм се намесил, не съм му казал истината. Каква истина, тя беше ясна, очевадна. В самата кореспонденция между Вера и него, между Вера и сценарната редакция беше ясно заявено, че разминаването е тотално. След като драматургичната основа не среща реализацията, която носи този текст, за какви спекулации говорим?
За българското кино това беше милионна инвестиция, колосален проект. И сега като го гледаме, виждате за какво става дума, това нито може да се повтори в България, никога, бих казал, че малко европейски държави могат да си позволят такъв проект, такава мащабност.
Да, действително Вили Цанков беше направил един успешен исторически филм - "Сватбите на Иван Асен". Това беше отправната точка за неговия избор - че вече има набран опит за мащабен исторически проект. Но, разбира се, като режисьор Вили и в театъра имаше увлечения към, грубо казано, самоцелна екстравагантност, която не беше приета. Цанков предлагаше една прочула се сцена, която се цитираше - че голи жени - прабългарки, яздят коне в битки, неща, които излизаха и от историческата правдоподобност. Стигаше се до самоцелна визуализация на режисьорски виждания извън драматургичния материал. Така че този конфликт беше налице. В крайна сметка се стигна до решение, че разминаването трябва да се преодолее. Не мога да персонифицирам кой е взел решението да посочи Людмил Стайков за режисьор. Но то не е било на базата на някакви вътрешни игри и спекулации, беше решено на най-високо място, имам предвид отдела в ЦК, консултирайки се с участниците в сценарните комисии.
Да, конфликт имаше, но не значи, че конфликтът автоматично е породил, така да се каже, с насока към една или друга личност. Не Вера е била човекът, тя с Людмил изобщо не се познаваше, не познаваше поначало терена на киното още. - В последвалите години работили ли сте по общи проекти отново?
- С Вера по-нататък съдбата ме свърза след отиването ми в Прага като директор на българския културен център. Имах честа кореспонденция с нея, тя знаеше, че щом съм бил 20 години в киното, не ми е безразлично какво става там, пишеше ми вътрешните неща от кухнята, а аз правех усилия да популяризирам нейните книги сред българистите в Прага. Тя имаше много връзки с българисти и преводачи в Прага. На два пъти й отправях много настоятелна покана да гостува в центъра. В Карловия университет тя беше много известна като османист и се отнасяха към нея с изключително уважение. Снощи изрових две писма, които Вера ми е писала - съобщаваше ми, че е направила програмата си през април да е свободна, върнала се от Гърция премръзнала и ядосана... Когато дойде в Прага, свидетел съм с какво уважение се отнесе към нея академичният състав на Карловия университет. Там тя изнесе една лекция, а аз се чувствах горд. Чехите, а и Карловият университет винаги са смятали, че сме една периферия, която не се родее с техния поглед на Запад и европейското им присъствие и излъчване. Но Вера действително беше от малкото българи, към които се усещаше, че те са безкрайно респектирани - и като към учен османист, и като към писател. - Спомнете си разговорите с Вера, вашите срещи.
- Бих я определил като жена от мъжки род в добрия смисъл, тя си беше 100-процентна жена със своето невероятно излъчване. Но нейната ерудиция, начин на говорене... Ах, казвам си, Боже мой, колко нямаме чувство към историята, съжалявам, че не съм записал тези вечери, в които сме си говорили за какво ли не...
На една от последните ни срещи й занесох от малкото книги, на които нямах неин подпис, да ми ги надпише. На "Случаят Джем" тя ми надписа: "Една европейска аналогия от 16 век, Вера"
На другата - "Образ невъзможен", написа: "На Ваньо слабата ми според мене книга, Раковски ме победи, Черешова задушница, 14 юни 2008 г."
Това е точно една година, преди Вера да почине.
Защо искам да спомена тази среща. Беше непосредствено след като излезе досието. Обадих й се още същата вечер и й казах: Вера, само няма да ти простя, ако сега се затвориш, започнеш да чувстваш някаква вина или някакво състояние на самоизолация и самообвинение. Това няма да ти разреша.
Говорихме на няколко пъти по телефона. Уговорихме се да отида при нея вкъщи...
Отидох, тя беше сама. Започна един разговор близо 6 часа. Най-смешното беше, че по едно време усетих, че нещо замириса: Вера, нещо става в къщата, нещо мирише, нещо гори, бе!
Какво се оказа - тя сложила да готви в моя чест, но сме забравили. Явно беше пред пожар, както и да е, загасихме печката.
Казвам го за илюстрация колко сме се увлекли в разговора. И пак си мисля как ние, българите, нямаме чувство към история, не пазим определени неща, не записваме. Шест часа тя какво ли не ми разказваше. За какво ли не говорихме - за нейното четене на османските архиви, прочутата история с фабриката в Костенец, в която швейцарците изкупуват двата вагона с османски документи за претопяване, как са го спасили, военното разузнаване как го поема... - Приносът на баща й за спасяването на този архив...
- Да, и още за какво ли не говорехме. Чувствах, че след тази травма, нанесена й обществено, имаше нужда да се изговори, да се изговори. Така продължи, не усетих, че са минали 6 часа. - Говорехте ли нещо за досието?
- Всъщност с това, което ми разказваше, тя искаше да каже, че нейното свързване с тайните служби е било по повод именно на тези неща - ангажиментите й като историк и османист. Не си позволих да провокирам, защото това е страшно болезнена тема. Същото нещо го преживях с моя приятел Георги Данаилов. Разговори по телефона. Те не са хора, на които това не може да не нанесе травма. Безумието на всичко това, което се случи, е, че не знам кому беше полезно. Някой ще каже, че трябва да знаем цялата истина. Ама коя истина?
Според мен това за дълги години ще носи лош мирис.
Това за мене е отвратително, не искам нито да го обсъждам, нито да го квалифицирам. Но в дългосрочен план това нанася една травма, ако и доколкото го има, на културния елит в тая страна. Това е непростима не грешка, а непростимо престъпление. Да, ето и на чехите им казаха за един нобелист, че е свързан с тайните им служби - случая с Милан Кундера. Тези аналогии в света на бивши тоталитарни държави показват, че това не може да отзвучи като травма в цялото общество още много години. И рецидивите на тази помия, която се излива във всичко, само и само да се оправдаят реалните престъпления на тая идеология, са много жестока подмяна.
Та след този невероятно дълъг разговор, който беше по-скоро неин монолог, продължихме да се виждаме отвреме навреме долу в нейния "офис" в пицарията.
Последните ни срещи бяха някъде есента на 2008 г. После през 2009 тя престана да звъни. Последния път се обадиха нейни колеги, свързани с издаването на 12-те тома избрани, помолиха ме да намеря нещо от архивите.
Вера е личност, която по никакъв начин не могат да заобиколят или дискредитират, както и да се опитват. Според мен ще си остане много ярка личност в българския културен 20 век. - И при това тя не беше човек, който ще мрънка за каквото и да било...
- Никога, никога. Затова казвам - мъжко момиче. И като знам през какво е минала. - Говореше за вас с много добро чувство.
- Когато станах генерален директор на БНТ през 1998 г., първите двама, които исках да привлека, да ми помогнат да се опитам някак да филтрираме плявата, засипала телевизията, бяха Вера Мутафчиева и Тончо Жечев. Вера стана шеф на Програмния съвет на телевизията. На другия съвет беше шеф Тончо Жечев. За мен това беше огромна морална подкрепа да има две личности като тях - един път седмично да идват да гледат и да бъдат коректив на нещо, което беше заляло телевизията с безвкусица, ниска проба журналистика. Това беше годината, в която много интензивно имах постоянно контакт с тях двамата. Те ми бяха като отдушник в това море от доста несъстоятелни хора, в което трябва да се бориш срещу инерцията. И с двамата си имахме традиция - като приключат съвета, идваха при мен, аз изливам бяс, вътрешна нетърпимост към всичко плюс политическия натиск, който ми упражняваха. Вера ми казваше: Какво да те правя, като попадна в триъгълника на смъртта - от едната страна Петър Стоянов, от другата Иван Костов, и от третата - Стефан Софиянски. А ти трябва да ходиш и да им казваш - престанете, така не се управлява държава. Няма кой да те чуе!
Пиехме по едно джинче, а Тончо Жечев ми викаше: Виж сега, знаеш ли защо нашите православни попове имат епатрихил - това е като оловната престилка на рентгенолозите, да не ги облъчват. Защото той сутрин е на погребение, на обед е на сватба, следобед е на кръщене, ако поема емоционално всичко, ще свърши. Така че сложи и ти един епатрихил, да не ти влиза всичко това.
Бяха страхотна опора за мен двамата. Но накрая не ми издържаха нервите и си хвърлих оставката.
- Бяхте в БНТ около година?
- Една бременност, стига ви толкова, казах, не ща да чуя. Беше невъзможно, натиск всекидневен, безскрупулност... - Вера и Тончо Жечев също бяха приятели.
- Много се уважаваха. Щастието ми е, че съм се докосвал до такива хора. Онзи ден, като почина Коко Азарян - и той беше в УС на БНТ, и той по едно време ми каза: Иване, не мога да издържам... Казвам му: Е, кой да дойде, пак от другата страна на барикадата разни полуграмотни идиоти ли...
Та като гледах филма на Влади Люцканов за Коко Азарян - Пловдив и къщата на Начо Културата, барчето, от едната страна Митьо Киров, Начо Културата, Гошо Слона, и от другата страна Коко Азарян. И четиримата вече ги няма, а за мен Пловдив беше един оазис. Когато през живота ми се случваха доста тежки изпитания, се вдигах с колата и бягах в Пловдив. Там, при Начо, в Стария град, на чардака, една седмица. Нямаше още джиесеми. Пречиствах си душата, разбрал, че нито киното, нито друго е центърът на света и проблемите... Вечер си пийваме яко, Гошо Слона мълчи умно и си чеше брадата, Митьо се кара с Начо, Начо се кара с мене, след това с Начо почваме да говорим, че Де Гол е най-добрият политик на 20 век и се връщах друг човек. Няма ги вече. Един по един моето поколение си отива... - Помня ги през 70-те и 80-те години - пловдивските художници бяха в зенита си, събираха се в клуба на културните дейци срещу Джумаята, в началото на Сахат тепе, внасяха свой колорит в града, помня Златьо Бояджиев, който седеше на масата в ъгъла в Млечния бар на Главната...
- Няма ги вече тези греещи личности, които дават цвета и мириса на живота. - Да, и да има тук и там такива личности, някак не успяват да направят контакт, да произведат искра...
- Така е, за съжаление. Дето казва Кърт Вонегът: Отнасяй се грижовно към твоето поколение, защото това са истинските свидетели на твоето минало, други няма. Те си отиват един по един и с това човек постепенно почва да се разделя с много неща. - Според вас отношението на онези, които даваха оценки за Вера Мутафчиева - и преди, и след 10 ноември, различно ли беше от отношението към други успели творци, или това е част от манталитета на нашата среда?
- Много ми е трудно да дам за това преценка. Опосредствено знам, че тя много трудно беше приемана в академията. - Тя навсякъде е била приемана трудно - и в писателските среди също. За киносредите да не говорим.
- Там абсолютно. Не съм много склонен винаги да прибързвам и да казвам - абе, нашите български истории, манталитет и т.н. Ще ви кажа откровено - в тия среди навсякъде има егоцентризъм. Този, който действително създава трайни неща в областта на изкуството, литературата, каквото и да е - той е самотник по своему, и тази самота, тази амбиция в добрия смисъл на думата много съседство не търпи. Не искам да кажа, че неприемането на Вера е нещо нашенско си, не - тя е толкова ярък човек, че не може да не дразни. Имаше една такава приказка: ученото си е учено, където го сложиш, все пречи. Тя точно се вписва в тая максима. Тя трябва да бъде заобиколена, не можеш да преминеш през нея, колкото и да се опитваш. Това е моето обяснение. Тя има зад себе си един бекграунд, генетичен фонд, който е респектиращ. Не обичам да обобщавам. Като кажат "селянин", да е обидно - селянин на български е едно, а селщината е друго, селщината е противна с нейната безпардонност, с нейната пробивност, с нейното отсъствие на мярка в поведението.
Та това, което ни различава от едни други общества, е липсата на натрупване - например от едно английско традиционно общество, в което казват - първо ми дай три дипломи - на дядо ти, на баща ти и твоята, за да започнем разговор. Тези натрупвания в България никога не са се случили и дори да са се случили, те не са били признавани като мярка за това на какво имаш право. Не става въпрос за някаква социална сегрегация, но все пак, извинявайте много, какво стои зад една Мутафчиева - това е фамилия с вече трето поколение с абсолютно интелектуално поведение, как така - случайно ли е? Да, при Ст.Ц.Даскалов е изключително случайно, защото е излязъл от яхъра. В този смисъл - да, тя навсякъде е срещала съпротива. И спекулациите на тема баща й, който за мен остава един от най-крупните историци. И кой съм аз да го казвам това, но то е всепризнато. Ей тия натрупвания от някого не са приемани... Спомням си един политик, в когото беше влюбена част от българското население и с когото имах също шанса да контактувам известно време - така му личеше комплексът за липса на родова памет, на някаква семейна среда, че даже не можеше да го скрие - беше зримо, че този комплекс няма да му помогне в нищо по-нататък... Така че затова не й е било никога лесно. Но действително е изключителна личност. - Тя по някакъв начин помагаше ли ви? Когато направите един разговор с нея, след това как се чувствате?
- Прекрасно. - Различно ли гледате на света след това?
- Абсолютно. Защото общуването с такива ерудирани и мъдри хора като Вера и Тончо Жечев е духовно пречистване, човек осъзнава, че потъне ли в това ежедневие, изобщо не си задава въпроси за смисъл, за стойности, за взаимоотношения. Вижте на какво се крепи един университет - крепи се на една, две или три личности. Професори, които не преподават, а облъчват своите студенти с това, което е необходимо на един човек, за да продължи в една или друга област... Имам чувството, че такива хора все по-малко и по-малко ги има. Винаги съм си задавал въпроса защо у нас няма, (може би сега вече има тази традиция поне в тези университети, които претендират, че са висши учебни заведения), да канят всякакви хора отвън, за да изнасят лекции. Това е утвърдена система на Запад. Защо ви го разказвам? Защото самото присъствие и общуване, дори за час или два с хора като Тончо Жечев, като Вера Мутафчиева за младите е повече от един семестър. - Отварят им друг хоризонт.
- Миналата година като запален планинар бях в журито на Международния планинарски фестивал в Банско. И на два пъти идваха крупни имена - единият беше Райнхолд Меснер, първият покорител на всички осемхилядници. Но не това ме впечатли. Миналата година беше дошъл непознат за нас човек (колко сме изолирани понякога) - Бьорг Аусланд, пътешественик норвежец, бил е три пъти на Северния полюс и два пъти на Южния, абсолютно сам. Единия път отиването му на Северния полюс продължава 70 дни и е в периода на Полярната нощ - сам, с една надуваема лодка. Изключителна личност. Който свидетелства и за тези трайни промени, които настъпват в климата - той е видял как Франц-Йозефовата земя сега е с оголени скали, по които се разхождат пилци, а когато Амундсен минава оттам, е била заледена. Видимата действителна климатична промяна е страшна и предупреждаваща. Той държа двучасова лекция с илюстрации, пълна зала, а когато свърши, настъпи гробно мълчание, защото никой не можеше да повярва как може да има такива хора, с такава воля, с такава всеотдайност за една идея - да докаже, че човек може сам в полярната нощ да преодолява такива препятствия. Казах си тогава - той няма да дойде в България втори път, как не се сети един Софийски университет да покани Бьорг, да видят студентите една личност, доказала какво може човек. Отклоних се, но проблемът е, че ярки личности като Вера, като Тончо, като бай Дечко Узунов, бай Златьо няма. Дано се появят. - А политиката коментирахте ли с Вера?
- Не особено задълбочени са били такива разговори - освен актуалното състояние на нещата, безумието на прехода. Да, но нито тя се е опитвала да даде някаква рецепта, по-скоро сме го изговаряли като действителност, която сме принудени да живеем. Да-а-а... Но човек, когато стигне до една възраст, чувства, че е победен от всичко - от обстоятелствата, и от това, че тялото те напуска, духът може да остава, обаче тялото ти изневерява. - Това много й тежеше на Вера. Защото и като физика е била много бойна.
- Тя е спортен тип жена, второ - тя също е влюбена в планините, говорили сме си за това, защото аз съм луд по тия неща и сме се забавлявали. "Чакай, чакай сега, как беше - Джано ли беше, Дженгала ли", питаше ме тя. Спорехме дали да останат турските имена. Викам й: "Има нещо колоритно в тия имена - как звучи Сиврия, няма да я наречем Чушка, Джано - загадъчно име, мъжкарски, Дженгал - пфу! Безбог!"
Сега се сещам, че като си говорехме за планините, й казах, че като умра, искам да ме изгорят и да разпръснат праха ми в реката под Мальовишката долина. Там има едно мостче на стотина метра от чешмата на Боре Мальовишки. Тя тогава замълча и ми каза, че и тя нещо е намислила за себе си. - Тя сигурно много ви е приветствала за това, че се захванахте да си напишете спомените, своите истории в книгата "Кадър по кадър".
- Когато й подарих книгата, тя ми се обади на другата вечер: "Иване, нали знаеш, че много баданарки при мене няма - написал си много откровена книга, можеш да пишеш..." Отвърнах й "Веро, не, една стига. Зорлем я написах, ако не бяха някои приятели да ме карат да ги напиша." "Е, Браво!"
"Вера, това е най-големият подарък, ти да ми кажеш браво, нищо не ми трябва, фърчим..." - Тя много държеше хората да си напишат своята история.
- Цитирал съм я на едно място, Тончо Жечев я репликира. Защото тя пише: "Като напише човек някаква книга за себе си и хората казват: Е, тоя пък се мисли за много важен. А не могат да разберат, че нашите бащи не оставиха никакви следи след себе си и ние не познаваме своите баби, дядовци в истинския смисъл." И тя пише: "За мене баща ми остана един от най-непознатите хора." Отдолу бях сложил реплика на Тончо Жечев - "Боже мой, една Вера Мутафчиева, която е наследила един от най-големите историци на България, да казва, че баща й е бил за нея една енигма, какво остава за другите хора. Че ние не познаваме родовата си памет."
Когато тя ми се обади, една нощ не спах. Дадох й книгата и си викам: "Какво ли ще каже?" - Но не беше снизходителна.
- Неее, така ме е резала - като кисела краставица.
Помня в телевизията: Сега какво ми се оплакваш, да съм те карала да идваш тук, ще стоиш тук и ще гледаш каквото можеш да подрежеш от тия простотии и няма да ми се правиш на лигльо.
Не прощаваше. София,18 декември 2009 г. Интервюто взе: Генка Маркова
Иван Попйорданов e роден на 14 август 1938 г. Завършва в Прага през 1962 година филмово и телевизионно инженерство. През 1963 г. започва работа в изграждащия се тогава Киноцентър, чийто директор е от 1972 до 1979 година. Под негово ръководство са реализирани около 150 филма. От 1984 г. е директор на Българския културен център в Прага, работи във филмовата студия на БНТ и от 1990 г. е заместник-генерален директор. През 1997 година за кратко е заместник-министър на културата, а през януари 1998 г. печели конкурса за генерален директор на БНТ. Есента на същата година подава оставка заради несъгласие с приетите от парламента поправки в Закона за медиите. Работи в екипа на частния модерен театър. От 2009 до 2012 е и.д. директор на Сатиричния театър "Алеко Константинов".
Препечатването на този текст - изцяло или отделни части, става само с изричното писмено разрешение на администратора на сайта - Веселина Василева или автора на рубриката - Генка Маркова. В противен случай ще бъде нарушен Законът за авторското право.
|
