- Как се запознахте с Вера Мутафчиева?
- Вера ми е любим автор. Книгата "Съединението прави силата" съм чела много пъти и до ден днешен е до мен на нощното ми шкафче. Имам я в няколко екземпляра, Вера ми е подарявала и надписани екземпляри.
При едно от пътуванията ни в София с Божана Апостолова тя ни запозна в пицарията. Беше любов от пръв поглед. Аз отдавна бях влюбена в нея - по някакъв начин я познавах, преди да я видя, познавах душата й, стила й, изказа й. Разбира се - не познавах силата на очите й, силата на ръцете й, на топлината, която излъчваше. Имах неистовото желание да я докосна по ръцете и това желание го имах всеки път след това. Някак като че ли черпех част от нейния стоицизъм. По много особен начин държах китката й, защото смятах, че тя ми дава сила, от която имах нужда в най-тежките битки в живота си. Впоследствие, когато започнах да работя в политиката, още повече вярвах, че нашите срещи с нея бяха част от политическия ми път. Няколко пъти се виждахме с нея, с Клео Протохристова сме се виждали заедно в пицарията, докато един ден не ми каза: - Душко, защо не ми се обадиш, защо не дойдеш да се видим.
И ми даде телефона си. Имах някакво вътрешно притеснение в началото. Много исках да си говоря с нея насаме - затова казвам - беше по-силно, точно като тръпката на любовта, на някой, когото много обичаш, наричат го химия... Флуиди, които по някакъв начин се смесват. Цялото й излъчване беше излъчване на вода, на океан, на дълбочина, затова и така сравнявах цветовете, които тя носеше - тази френска комбинация в синьо и зелено, която най-много й отиваше. Работеше по цели нощи, сутрин трудно ставаше - имах усещането, че не иска да започне денят, че иска нощта да е много дълга. Не помня точно как започнахме, но се виждахме много често, говорихме по различни теми. - Опитваше ли се да ви накара да се откажете от политиката, да не се захващате с нея?
- Първоначално тя беше абсолютно против влизането ми в политиката. Не само ме разкандърдисваше. Тя никога не даваше напътствия какво да направиш. По-скоро ме изпитваше да разбере дали съм си дала сметка какво ще загубя и като че ли усещах страха й да не опетнят името ми. Усещах страха й да не бъда употребена, да не стана жертва на чужди интереси, на тази игра, която смяташе, че е изключително далечна от това, което съм правила. Аз с усмивка и по детски й казвах, че истината винаги ще ме спаси и няма никакъв проблем. Аз смятам, че това трябва да се случи. Това нейно притеснение продължи. Не го изказваше винаги толкова ярко, но следеше цялата ми дейност. По свой начин ми даваше кураж и ми помагаше и по свой начин ме предпазваше. Покрай уроците по история ми разказваше за хора, живели във времена, които може би не помня, разказваше ми нейни битки, за да ме подкрепи в моя битка или за да ми покаже колко безсмислени са определени битки. Много странно беше усещането от уроците, които получавах от нея. - Разкажете за тези уроци по история?
- Беше минала година, откак бях в Народното събрание - с много перипетии, с изгонването ми от групата на ОДС, с ухажването от страна на Иван Костов към мен. Тя го виждаше по свой начин и много ме предпазваше, защото беше много привързана към Екатерина Михайлова и към Веселин Методиев. Но към Екатерина особено. Много се притесняваше да не се случи с мен това, което се случи с Екатерина. - За двамата тя казваше, че са много лоялни личности и задаваше риторичния въпрос: лоялност докога и докъде.
- Точно така. И много пъти ми казваше, че Екатерина е изключително умен и добър човек, невероятен политик и ценност за българската политика, който е унищожен от страна на Иван Костов и че не трябва човек да се подлага на ботуша на когото и да било. Трябва да може да изразява личната си позиция много дълбоко. Пазеше много силно тайните на разговорите си с други хора, не казваше нищо конкретно, единствено в емоции можеше да се усети какво има предвид. С всекиго от приятелите, на които държеше, имаше различна връзка. Но човека, когото много обичаше от политическия елит, беше Екатерина Михайлова.
Тя смяташе, че моят работохолизъм прилича на отдадеността и работохолизма на Катя и така много искаше да извади от мен напористостта, смелостта в повече, която имах, за да не се случи това. Притесняваше се за нея по начина, по който може би се притесняваше и за мен.
И когато измина една тежка година - пътувах много между Европейския парламент и България, използвах всяка възможност да мина за час да я видя. Тя ми каза: "Душко, няма как, това при теб е съдба, ти ще се занимаваш с политика. Но за един политик е много важно да познава историята не във вертикала, а по хоризонтала. За съжаление никой не го прави - познавайки историята във вертикала, това се нарича обикновена обща култура. Пътуваш някъде по света, виждаш един замък, четеш какво е било, но това е просто една обща култура. За да работиш като професионален политик, държавник, това означава да си добър външен политик, не само вътрешен. Защото всички процеси са свързани с историята. И тогава е много важно да оценяваш по достойнство всеки период на собствената си страна заедно с това, което се е случвало в други страни. За да имаш самочувствието на човек, който представлява една много интересна история, много интересна страна. Тук си мисля, че тя искаше да ми разкаже какво е османската империя в нейния поглед и защо тя считаше, че това робство не е най-страшното, което ни се е случило. Но никога не го направи директно и както може да се види в част от книгите й. Знаеше, че всяка книга може да се прочете, но тя искаше да ми даде политическите сравнения. Затова казвам, че го приемах като уроци по история по хоризонтала, които ми даваха този далечен хоризонт.
По някакъв свой начин това бяха и уроци по история на религиите, на етносите, на традиците в определени места по света. Те по някакъв начин бяха и упрекът или обяснението за определени черти на българина и за народопсихологията. За да се дадат обясненията на много от процесите, които може би се случват днес. Това бяха много интересни уроци и аз за себе си казвам уроци, защото повече тя говореше, въпреки че винаги отивах с усещането, че трябва да се подготвя - без да знам каква ще е темата. Усещането, че трябва да чета много повече история, за да бъда съвсем мъничко на нивото, на което беше моят учител. Обожавах тези часове при нея в кухнята. Понякога виждам сянката - на начина, по който се облягаше на масата, начина, по който ми казваше "Направи кафе", обичах да правя кафето. Начина, по който ми казваше: "Виж каква баница съм ти омесила, какво нещо е модерната технология." А когато откажех, отвръщаше: "Не ми казвай, че си пак на диета. Цял живот се опитвам да съм на диета." Много се смеехме, въпреки че тя носеше тъгата. Тъгата за детето, което е загубила. Винаги имах усещането й за тази нейна майчина грижа. Може би това е връзката, защо исках да докосна ръката й. Така правя с майка ми, така правех с бабите си. Да хвана някого още от дете за ръчичката. Имаше я тъгата, но мисля, че всичко много по-екстремно в нея се срина през юни 2008 г., когато излезе информацията за досието.
С нея имахме и много философски разговори. Тя обичаше да знае какво става в кухнята на политическия живот, въпреки че беше омерзена от всичко, което виждаше. Не беше най-опитимистично настроеният човек за бъдещето на страната. Но пък харесваше идеализма ми и вкуса, който давах, с това че трябва да се борим и че има шанс. Тя казваше: "Така е, вие ще се борите. Ние дадохме каквото можахме и не винаги имаше смисъл." - С какво ви е променила като поглед към света, към хората?
- Тя е един от космолитните хора, които човек среща в живота си. Среща с отпечатък е срещата с Вера Мутафчиева. Казвам среща, защото не бих ги разделила на части - днес това е цялостната ми среща с нея, докосването на Вера Мутафчиева и влиянието, което има тя за моето изграждане.
Много пъти се сещам за нея. Много пъти, когато имам нуждата да отида и да пипна тази ръка, хващам една от книгите, които ми е надписала и дълго чета кратките посвещения. А в същото време си давам сметка, че ме приземяваше много пъти към действителността. От друга страна, насърчаваше в мен биткаджийството, боеца. Особено когато имаше усещането, че може би съм разочарована от определени хора или съм се предоверила, тя го насърчаваше. И другото, което много силно насърчаваше в мене, е, че човек трябва да е много подготвен по всяка тема, до която се докосва. По-добре чети три месеца и тогава говори. По-добре се запознай с всички становища и бъди толерантен към тях, дори към тези, които не ти харесват. Тя ми разказваше колко не са я приемали, не са приемали това, което е писала, научната й дейност изобщо. И в същото време казваше, че други са тези, които трябва да съдят дали един човек има качества или не, дали той е оставил творчество или не. И че не е хубаво да се дават определения и смяташе, че за политик това е особено важно. Тя предпочиташе директно да бъде задаван въпросът. Тук ще се върна към най-тежкия разговор, който съм имала с нея, защото не знаех какво да й кажа. Пътувах за София и в колата от новините чух, че са извадили поредната порция имена и досиета или картончета. За секунди реших, че трябва да й звънна по телефона, въпреки че не знаех тя знае ли, или не знае. Влизайки в София, си казах - отивам. Вратата на входа беше заключена, звънях, никой не ми отвори, чаках може би 15-тина минути, отвори ми съсед и се качих горе, знаех, че там вратата винаги е отворена. Качих се горе, вратата наистина беше отворена, тя седеше в кухнята, аз дори не звъннах - влязох, застанах на входа и усетих, че не знам какво да й кажа. Погледнах я дълбоко в очите - тя също ме погледна, леко се подпря да стане. Казах й: Дошла съм да ти кажа, че много те обичам. Тя каза: "Душко, заповядай, направи едно кафе." Докато слагах кафето, тя започна да говори, без да й задавам въпроси. Не знаех тя знае или не знае. Единственият ясен сигнал, че не иска да води раздговори с никого, беше, че не вдигаше телефона, който звънеше през цялото време. И започна да разказва за дъщерите си, което никога не беше правила. Седнах, каза ми да отворя кутията, в която държеше винаги бисквити. Каза: "Колко си хубава, колко си млада, какво нещо е младостта." И последва един много интересен монолог за живота й, за младостта, за разочарованията, без нито дума за каквото и да е друго. Това беше отговорът на моето "Обичам те." Накрая ми каза: "И аз те обичам, много ти благодаря, че дойде. Да не забравя да ти дам книга."
Тя винаги ме изпращаше с по една книга. Не винаги нейна книга, много пъти книга от приятелско издателство или от чужди автори, които са й изпратили. И тъй като говореше много езици, обичаше да ми вмъква по някоя френска или немска реплика в разговора и винаги очакваше да й отговоря на съответния език.
Стана в коридора и ми даде един речник, френско-български, пратен й, последно издание и ми каза: "Винаги е много хубаво да можеш да превеждаш, но най-важното е да можеш да превеждаш чувствата и мислите. За да знаеш винаги подсъзнателно всички думи какво означават. Обичам те. Вера."
И допълни - не се надписва чужда книга, но това е речник, искам винаги като го отвориш, да ти служи, въпреки че ти го знаеш езика, но от речник винаги има нужда. Ако не за теб, то за Филип. Отвърнах й - той сега учи английски, но няма как да не учи немски и френски.
И си тръгнах. - И нищо не си казахте за досието.
- Нищо, затова написах този текст, който излезе в списание "Тема". Много исках да й кажа всичко, което ми минаваше през мислите, всичко, което беше в мен - например, че никой няма право да ми чете историята, както реши. Защото тя ме учеше точно на това - историята се чете в хоризонтала, трябва да знаеш какво се е случило на други места, да разбереш при една диктатура в какво положение са били поставени хората, че днес, когато се вадят определени имена, без всичко останало към тях, не ми отварят историята, така че да я затворим накрая... - Някого смачкват, а на други изобщо не им пука.
- Буквално няколко дни бях не на себе си. Много исках да й кажа това, заради което отидох - освен че я обичам, че не съм съгласна с това, което се случва, че не искам да го приема. Защото следващите дни бяха кошмарни - изправят се някакви хора, опитваха се да й дават оценка и да я съдят. Исках да им кажа и на тях, и на всички, свързани със службите: за всяко нещо трябва да съдиш на база на това, което има вътре. Дали са писани доноси? Има много големи разлики в това на какво са били подложени определени хора. - И какво те са написали не става ясно, като го вадиш по този начин.
- Знам какво означава картотека. Но някой трябваше да каже какво се е случило.
Брат емигрант, от една страна, и от друга - нали никой не си мисли, но това е моя лична хипотеза, който се е занимавал с модерната национална сигжурност по света, защото разузнаване има и днес. Кой ще подготви по-добре един разузнавач за Турция от Вера Мутафчиева. Кой би го подготвил по-добре за историята, за народопсихологията, има ли такъв, нека ми го покажат. Твърдя, на база на уроците, които съм имала от нея, на база на докосването - че където и да живееше тя, където и да беше родена, няма държава, ако иска да има добра национална сигурност, която да не използва капацитета на Вера Мутафчиева или на хора от нейния ранг в определени страни, за да подготвя разузнавачи. Много е елементарно отстрани да съдиш някого за това, че просто е преподавал история. Затова се противопоставям, когато ми поднасят историята по този начин. Това е само едно от обясненията, които аз мога да си дам. - На мнозина хобито е да съдят околните...
- Но Един съди. Имах усещането, че е скарана понякога с Господ. Може би защото смяташе, че е платила много висока цена в живота си и че затова я кръщавах от моята Вяра моята Вера, така кръстих и текста си. Знаех, че чете сп. "Тема" и затова го публикувах там. - Коментирахте ли го с нея?
- Никога. Знаех, че го е чела, защото списанието беше сгънато точно на тази страница и седеше в кухнята под други книги, знам, че го пазеше при нея. Никога. Ние с нея на тази тема си говорехме чрез речника, с усещанията, с чувствата, с очите и с това, че аз имах нуждата освен на нея да го кажа и заради всички, които се опитаха да я съдят. Заради това, че няма да приема от когото и да било - политик, законодател, комисия, бюрократска история - да ми дава определения и да ми казва кой какъв е бил.
Помниш ли рождения й ден в пицарията, когато при нас се приближи генерал Любен Гоцев, помниш ли освен всичко, което Антонина Желязкова му каза... - Попита го как се чувства човек, който е "Олицетворение на злото". Вървеше поредният скандал в държавата, в който медиите замесваха кръга "Монтерей". - Помниш ли какво каза тя за него: Човек, който мести човешки съдби. За него. Казваше му "мон женерал" и: Е, това е един човек, който мести човешки съдби. Дали тази реплика не беше и за това, че този човек може би е местил и нейната съдба? - Обсъждахте ли конкретни политически казуси с нея?
- Да, изключително много - седмично или на две-три седмици, особено когато бях в Европарламента, обсъждахме и докладите, които излизаха за България, за борбата с корупцията, с организираната престъпност, действията на Румен Петков тогава като вътрешен министър, некомпетентността и тежестта на цялата тази тройна коалиция с НДСВ, която тя презираше. Изобщо връщането на царя и на гражданина Сакскобургготски приемаше за едно от безумията на българския народ. Давала ми е дори обяснение от народопсихологията защо българинът винаги търси месията, търси някого, който да го управлява, вместо сам да управлява живота си. Смяташе, че много дълго време от историята ни някой друг е управлявал живота ни, давал е насоките, създавал е пътя и че за много кратко време до 1944 г. сме имали шанса да управляваме сами съдбата си. Затова и толкова харесваше Съединението. - Определяше го като много български акт.
- Най-българския. И смяташе, че истинският национален празник на България е Съединението, а не 3 март, заради жертвата на онези български мъже, направили я в името на съединението на страната. Затова и пише "Съединението прави силата" - за да даде другия поглед, по-описателен, по-обаятелен. Книгата й е един достоен учебник.
Пак казвам - обсъждали сме докладите, всички избори, перспективата пред България за следващо правителство, дали има шанс за предсрочни избори. Когато са ме питали има ли вариант за пресрочни избори, отговарях: единственият, който може да направи предсрочни избори, се нарича БСП. С нея много задълбочено сме обсъждали защо никога ДПС, НДСВ, тази опозиция, която беше тогава, нито ГЕРБ като извънпарламентарна тогава партия може да предизвикат предсрочни избори. Единствените, които могат да свалят БСП от власт, са самото БСП. - Познаваше изключително добре генезиса на комунистическата партия, на комунистическите идеи.
- Марксистката трактовка за османската империя също. Смяташе, че е много по-тежко да се освободят от комунистическата идея в Русия, защото е много по-дълъг периодът, в който там комунистите са били на власт. Казваше - много е голяма разликата между 45 и 70-80 години, между 50 и 100 години. Това са различни поколения, паметта е различна. Когато днес ние с теб говорим, ние имаме различна памет. Аз знам какво говореше моята майка, какво се е случвало в моето семейство, как съм ходила на училище... Мога да ти разкажа това, което на тебе са ти разказвали баба ти и дядо ти, това, което си виждала донякъде и можеш да предадеш на децата си. За България беше късмет, че все пак тези 45 г. бяха период, за който можеше да бъде съхранена паметта за това какво е ставало по време на този режим и какво е било преди това. Имаше свидетели, които могат да разкажат, колкото и да бъдат натиснати. Докато в Съветския съюз там е все едно днес да говорим за белогвардейците. Аз мога да ти кажа някакви спомени на приятели, но живо свидетелство няма. Затова този период от октомврийската революция досега е много силен, затова там страстта към диктат е много по-силна, носталгията е по-дълбока в хората и липсва паметта, която да й се противопостави. Твърдеше, че историята има и генетична памет, че генетичната памет, която се залага в поколенията, когато дълго време са в определен режим, тя също се променя. И затова в една страна като Русия много по-лесно може да бъде наложен диктат.
Особено когато започна дискусията за популизма, за възможността генерал да управлява България, тя беше фриволно настроена. Казваше, че в България може да има опити за създаване на диктатура, но тя няма да бъде търпяна въпреки привидно търпеливия български народ, защото има тази генетична памет. Ако Путин може да осигури вид диктат, то Бойко Борисов няма как да го направи, макар да считаше, че дълбоко в профила му има черти, които пасват. Приемаше го като закачлива възможност българинът да тества отново себе си с това да потърси поредния, който да направи нещо вместо него. Но беше абсолютно убедена след величеството господар и след бодигарда, че ще дойде време на друг вид хора, дано да са останали в България. "Дано да имат силите да изчакат." - Говорехте ли си за лични неща, връзките мъже - жени, как се е държала свободно...
- Тя смяташе, че няма мъж, който да заслужава пълно отдаване. Пак на база речника имахме много интересен начин на казване на нещата. Това, което си казвахме, беше свързано с живота на всяка от нас, но по-скоро с оценката с последствията, без конкретните неща. Някой мъж минал тук за малко, как да го издържиш изобщо. Имаше много силно чувство за свобода и смяташе, че любовта е много повече от любовта между мъжа и жената. По-скоро тя е нещо много дълбоко, другото го наричаше обикновена сексуалност за здраве. Имаше доста цинично - което харесвах по някакъв начин - отношение към тези инстинкти, защото считаше, че работата, книгите, децата, отговорностите са много по-важни от това да се обречеш на някого да му правиш кефа. Такова беше впечатлението ми, но винаги считах, че нейната голяма любов е някъде много далеч, някъде заровена много дълбоко.
Имаше много натрупани нещастия в живота й. На фона на това, че губиш детето си, всичко останало изглежда някак... Имах чувството, че е скарана с Господ. Скарана по начина, по който смяташе - не разбираше защо трябва да плаща тези цени, въпреки че се беше примирила според мен дълбоко в себе си. Ще говоря с усещания - при нея в разказите имаше много усещания, много очи, много изказ на самото й лице. Може би се случва с възрастта - човек от нейната величина започва да говори с лицето - с вежди, с очи, с цвят на зениците дори. По особен начин го усещах. Питала съм я дали се страхува от смъртта, а тя ми отговаряше: "Както човек не помни как се е родил, така няма да помни как е умрял. И защо да ме е страх, ще отида при тези, които много обичам, от които съм се разделила."
Мисля, че тя вярваше и беше дълбоко вярващ човек, въпреки че беше скарана по някакъв начин за живота си тук с Господ. Затова и искаше да бъде кремирана - тя искаше да има надпис на името й на плочата, но не искаше тялото й да бъде положено там. - Смени си решението в последните години.
- И на Божана (Апостолова - б.а.) беше казала - трябва да ми обещаете, че прахът ми ще бъде хвърлен над море и над океан. Не искам прахът ми да остане на тази земя. Беше скарана и с действителността тук, по свой начин. - Може би защото е получила твърде много рани, много нежелание да я оценят.
- Аз излизах винаги с шега от тази ситуация. Ти толкова книги си оставила, и още пишеш и по цели нощи работиш.
Какво да правя, аз съм работохолик, ако няма работа, ще си ходя, ще работя, докато изгасна, отвръщаше ми тя. Виж, Господ да ме прибира.
Все се карахме с нея, когато не искаше да отиде на лекар. Отиде в една клиника в Пловдив, изнесе лекция на д-р Младенов там. Двамата много се разбираха, но като дойде време до рецептата, му каза - нали видя, че съм здрава. И после: ще си ходим, стига сме живели на този свят, уморихме се. Използваше го това в последно време. Тя за мене е просто усещане - като онзи филм "Усещане за жена". Усещане за национален капитал, Вера е национална ценност. А познаването на Вера е просто отпечатък върху моя живот. Аз и сега й се моля понякога. Имахме интуицията една към друга. Но се хващам, че като към най-близките хора, които са си отишли от този свят - както е с баща ми, когато влезеш в църква и запалиш по една свещ, обикновено се молиш на тези хора. Не се молиш само на Господ. Хващам се как понякога, четейки текст или просто си водя тези разговори с нея и ми излизат нейни думи. В последните години основно у тях се виждахме. - Това бяха най-хубавите срещи - когато се виждаш насаме с Вера у тях. В пицарията разговорът е друг, има публика...
- Пушеше и цигарите ги гасеше по странен начин. Не толерираше нито дума да намали цигарите. Казваше: Моля ви се, те искат да ме уморят... Знаят ли какво ще се случи, ако откажа цигарите.
Тя не обичаше деня. Искаше да изпадне в състоянието, в което е с работата си, радваше се на срещите с приятелите и след това да остане със себе си, да работи до късно, като изтрие всички лоши мисли от себе си...
Когато се заклех като народен представител, вече се беше примирила, че съм политик. Но ми каза: ти тъй или иначе все си вървиш с компютъра, и без туй половината време дремете в Народното събрание, води си бележки, човек забравя с годините, води си бележки, защото ти ще трябва да пишеш биография. Смеех се. Това ме накара първо да направя сайта си, за да съхраняваме дори и съобщенията, и след това да си водя емоционалните бележки, които до днес водя в политиката, защото й обещах. По-скоро заради това го правя. И ме проверяваше - ти нали записваш, като ме поглеждаше, леко вдигайки едната вежда. Най-големият комплимент беше, когато правихме интервюто за "Историята, населена с хора". Тя ми изпрати въпроси. Редакцията вървеше много тежко. Плахо й подадох материала, но ми каза, че само на две места е махнала някои думи. - Драго й беше да насърчи човек. Дори и малко да е направил. Обаждала ми се е, когато успея с някой текст, не след всеки текст ще каже думи.
- Като ти каже: стискам ти палци, знам, че ще се справиш. Особено когато водих битка по закони, особено в този зимен период, когато се приемаше бюджетът и много се ядосвах по диференцираната ставка по ДДС, затова че някой се опитва да обяснява, че е ляво и дясно като политика. "Стискам ти палци, знам, че е трудно, така е в опозиция. Но ако ти е много трудно, прочети." Насърчаваше ме да чета стари архиви от Народното събрание, да чета и да ползвам речите на политиците от 20-30-40-те години на 20 век и да усещам духа на парламента тогава. - Познавате Вера между нейните 70 и 80 години. Не беше ли тя един изключително съвременен модерен човек?
- Категорично. С нея можеше да се говори за всичко. Движейки се между пицарията и "Латинка", тя познаваше живота навън много повече от нас и почти не гледаше телевизия. Това е заради срещите и разговорите й с различни хора. - Луд свят, казваше. От друга страна обичаше тази приказка, че лудите са солта на живота. Има няколко типа хора, казваше. Мързелив и умен е добре. Умен и работлив е прекрасно. Но глупав и работлив - опазил ни Господ. Същото беше сравнението за амбицията: амбициозен и глупав, страшна работа, ако е и малко работлив - пълна катастрофа, бедствие. Понякога мързелът е по-добър от работохолизма. И ако човек се огледа, може да види колко това е съдържателно.
София, 25 ноември, 2009 г. Интервюто взе: Генка Маркова
Мария Капон (родена е 1969 г. в Пловдив) е магистър по икономика от университета "Лудвиг Максимилиан" в Мюнхен. Специализира в Департамента по политически науки към Харвардския университет, САЩ. Занимава се активно с политика. Депутат в 40-ото народно събрание (2005-2009). Учредител и дългогодишен лидер на Единна народна партия. Председател на българската делегация евронаблюдатели в Европейския парламент в Групата на ЕНП-ЕД. Участва в комисията по икономически и финансови въпроси на Европейския парламент (2005-2006).
Препечатването на този текст - изцяло или отделни части, става само с изричното писмено разрешение на администратора на сайта - Веселина Василева или автора на рубриката - Генка Маркова. В противен случай ще бъде нарушен Законът за авторското право. |
