- Връзката между Вас и Вера Мутафчиева е известният българист проф. Роже Бернар.
- Да, Роже Бернар беше връзката. Но тя бърка за едно нещо - макар да съм й казвала как точно се случи, тя пише, че така е станало - вероятно просто това е било желанието й. Тя пише, че съм била студентката на Роже Бернар, което не е възможно, защото той се пенсионира през 1976 г., а тогава аз бях на 16 г. - Тя пише в "Небивалици", че когато попитала Роже Бернар, с когото се сприятелили през годините, за перфектен българист, той посочил вас.
- Всъщност с Роже Бернар се запознах малко по-късно, аз бях студентка на неговия заместник Жак Фьойе, когото сега замествам като професор и завеждаща катедрата по български в Париж.
Много добре си спомням, това беше, ако не се лъжа, лятото на 1985 или 1986 г. Тогава не знаех, след това научих, че сме се срещнали с Вера за първи път не много след смъртта на Яна. И понеже не се ориентирах много добре в квартал "Изток", отидох с 10 минути закъснение. Вера ми направи забележка, че човек, който е на среща и то в чужда страна, трябва винаги да е там навреме.
Казах си - а, лошо започва запознанството. Но след това се сближихме много бързо. Първо говорихме по-скоро за литературата. От нейните книги най-много харесвам два романа: "Случаят Джем" и "Аз, Анна Комнина". След години, когато се занимавах с българска литература по-професионално, вече мога да кажа: убедена съм, че "Случаят Джем" е първият роман, който разбива канона на онези години. Абсолютно необикновен е като структура и като тематика. Имам предвид в България, за българската литература. Защото в Чехия, в Полша вече е имало писатели, разчупили каноните. "Джем" излиза през 1967 г. Малко след Антон Дончев и неговото "Време разделно" (1964 г.), който според мен от гледна точка на литературната естетика няма търсения. Докато "Случаят Джем" е творба, която носи необикновена структура, носи една полифония. Много интересен е този похват, в който всички персонажи от миналото се обръщат към нас - този Съд на историята е толкова интересен и позволява на Вера да каже толкова много неща, че прави тази творба една от най-интересните книги въобще за България. - Имаше ли перипетии около издаването на "Аз, Ана Комнина" на френски?
- Много рядко искат от мен преводи. По-скоро аз харесвам една книга и след това започва ходенето по мъки да търся издатели. Но през 1990 г. на един прием в българското посолство в Париж тогавашният посланик Симеон Ангелов и неговата съпруга Зина Маркова ме запознаха с една издателка от Швейцария. Тя вече беше издала две книги - на Желю Желев и на Блага Димитрова. Та тя пожела да издаде "Аз, Анна Комнина" на френски, дори подписахме договор, получих и част от хонорара. За съжаление, издателството малко след това фалира. Аз обаче бях започнала да работя по превода. Имам много живи спомени за този превод. Когато превеждах, имах чувството, че Вера като че ли мисли на френски, когато е писала тази книга. Тогава още нямаше интернет и трябваше доста да се ровя, защото макар да съм завършила класическа филология, трябваше да си опресня знанията за византийски санове, титли. Не можах обаче да намеря издател във Франция. Обяснявам си го с две причини - първо, творбата не може да се представи по друг начин освен исторически роман, което малко отблъсква издателите. Освен това първата глава е малко тежка - тези битки, византийски истории, не успях с тях да привлека издател. А предложих превода къде ли не. Тогава Вера предложи да се издаде тук, в България. Излезе в "Анубис". - Тя разказва, че със спонсорството на Кирил Вътев е успяла да направи първото издание на френски.
- Да, и след това второ издание, в което оправих някои грешки, които ме дразнеха. - Друго какво сте превеждали на Вера?
- Нищо друго. Във Франция исторически роман трудно се продава и затова не съм превеждала други нейни книги. - "Аз, Анна Комнина" освен всичко друго е и женски роман.
- Аз така и представям книгата - че е написана от жена, че всички разказвачи в нея са жени - Анна Комнина, Зое - дойката, Ирина, майката, и двете баби. Тази игра между фиктивната Ана Комнина, която си позволява да съди това, което е написала реалната Анна Комнина, ми беше много интересна. И за да се получи тази разлика между действащата Анна Комнина и фиктивната, взех цитатите от превода на "Алексиадата" на френски.
Имаше и един друг опит за преводи на френски - с "Бивалиците". Мисля, че Вера се запозна с Даниела Станчева, чиято майка е французойка, а баща й е българин, тя беше започнала преди 4 години да превежда "Бивалиците", търсихме издател, но не се получи. - Ароматът на "Бивалиците" е български. И макар че има много важни детайли и събития от съвременна България, книгата е твърде специфична, трудно би се поела от широка публика навън.
- Да, сега все повече се убеждавам какво значи една книга дали е локална, или не е. Тя говори за България - много книги говорят за своята страна, но зависи и какъв е контекстът... - Трудно ли се превежда езика на Вера - има изключително специфични думи, изрази, на някои сама е автор.
- Най-специфичен език има тя в "Бивалици". Но не се заех с превода на тази книга. "Аз, Анна Комнина" не е така - там по-скоро заради реалиите, свързани с византийската история, трябваше да си припомня терминологията от 12 век, междуособиците на българската история - а това не е периодът, който най-много харесвам в българската история.
Когато проблемите са езикови и авторът е жив - това не е проблем. Така беше с Йордан Радичков. Реакцията на околните беше: ама той има много диалектизми. Казвам, чакайте малко. Вие чели ли сте наистина Радичков? Когато той използва една локална, диалектна дума, винаги я обяснява. А и когато беше жив, винаги го питах. Така че, убедена съм, за литературен превод същественото е музиката, ритъмът на писането, и, естествено, че се стремя най-прецизно да преведа думите. Но ако не може да се предадат с всички понятия, миризми, звуци, които думите събуждат в едно българско съзнание, бих казала, че това не е фатално. Да преведете една Вера Мутафчиева като стил, като музика, като ритъм - ако тя се превежда като Вазов или Йовков, това за мене е кощунство. По-скоро това.
"Аз, Анна Комнина" беше с дълги изречения - като че ли там езикът ми се виждаше по-френски. Една от големите разлики между френския и българския е, че българският език е безспорно много по-богат в регистъра на сетивата - и като звуци, и като миризми... Докато френският е по-богат за всичко, което се отнася до риториката, рационалността, логиката. И затова имам чувството, че понякога тя мисли на френски. Но за "Аз, Анна Комнина" пак казвам, има изречения, които са с по-френска структура. - Какъв българо-френски диалог водехте? Първия път, когато се видяхте, на български ли си говорехте?
- Да, на български си говорехме. През 1973 г. беше първото ми запознанство с българи. Бях на 13 г. Беше като голяма любов към този език, която не можех да си обясня. Когато го чух от една българка, качила се при нас на автостоп, поисках този език да бъде и мой, да го говоря като нея и нейния прител. За първи път дойдохме с моите родители и сестри в България през 1975 г. И след това непрекъснато идвах. Затова през тези години, когато идвах в България, избягвах да говоря на френски. Подхождала съм много инстинктивно - като деца, които чуват, слушат, имитират, възпроизвеждат, така и аз в България не обичам да говоря на френски.
Българският език, България ме е спасявала в тежки моменти. Бях в България, когато 15-годишната ми сестра почина при излет в планината. Научих го, когато се върнах във Франция. Тя вече беше погребана. И тогава реших, че не искам българският език да е само хоби за мен, искам да е моята професия. Толкова хубави неща бях виждала вече - такова гостоприемство, особено в годините на социализма, и ми се искаше по някакъв мой начин да върна тези жестове на България. Може да звучи наивно претенциозно, но някаква мисия си поставих на тези години. Тогава се записах да следвам там, където сега преподавам - в ИНАЛКО - университет за източни езици и цивилизации, който има богата история още от Колбе и Луи 14. С Вера говорехме главно в два кръга - за България и за българска литература, а също и за женски емоционални проблеми, тъй като бях женена два пъти за българин.
Като че имаше наистина два основни кръга, за които говорехме - българската литература и живота на една жена. - За какво ви беше по-интересно да си говорите с нея?
- Когато не ми беше съвсем ясно какво се случва в политиката, в политическия живот, когато исках да разбера неща, които се отнасяха до българската литература от 60-те години... Беше ми много интересно да я слушам. Имах чувството, въпреки че беше с много изявен характер и това е хубаво, че дистанцията на историка й позволява да бъде все пак безпристрастна, доколкото е възможно. - Имате ли впечатление как тя намираше своите приятели - в България и по света? Това е много интересно - имаше невероятен усет за хората, независимо къде ще ги види - в книгите си тя казва колко е важно да намериш хора, които да са ти интересни, любопитни.
- При мене беше малко различно. Живях постоянно 6 г. в България, но иначе съм между две страни. По-скоро тя ми беше по-интересна да чуя от нея за българската история, за литературата.
Сигурно знаете, че имах един спор тук, вървеше една кампания срещу мене през 2002 година, защото написах една статия, която не се хареса. Статията беше инструментализирана. И от медиите, и от много хора, защото бях писала в нея за начина, по който литературата борави с митове. И там разглеждах Талев, Радичков и Антон Дончев. От самото начало не харесвам книгата на Дончев "Време разделно" естетически и етически, бих казала.
Като естетика, това го писах аз, пише го и Тончо Жечев - че няма мярка, това е една естетика на крайното. И като етика също - толкова е черно-бяло, че няма накъде. Литературата не е това. Литературата трябва по-скоро да дълбае във всички кътове на душевността, докато това е толкова черно-бяло. Така. Но това не се хареса, понеже бяха години, в които за пореден път искаха да предложат кандидатурата на Антон Дончев за Нобелова награда. И един хубав ден излиза във вестник "Труд", а след това и в други вестници: как смея, аз, една французойка, да пиша срещу световната критика. Тогава много говорехме с Вера.
Когато пътувах първите години в България - през 70-те и 80-те години, ми показваха тези малки градчета Сопот, Карлово, Калофер, които носят българския дух. Във всеки от тях имаше музеи за Априлското въстание, за освободителната война. И аз дълги години бях пропита от това: как ужасните турци само издевателствали, колко жестоки са били... Трябваше да говоря с Вера, да прочета нейните книги, за да разбера, че може би тук има нещо малко пресилено, не казвам, че е било розово по време на османското владичество. Не. Но все пак нещата не са били толкова черни и бели, има по-сложна картина. От 1998 до 2002 г. работих във френския ниститут в Будапеща и много странно - просто трябваше да съм в една страна, която не е нито родната ми, нито тази, която си избрах като втора родина, трябваше да съм извън тях, за да добия изведнъж някаква дистанция, което беше необходимо според мен и за моите изследвания. Защо го казвам това - защото общуването с Вера ми беше много полезно и по тези въпроси. Тя като османист показваше и държеше на това, което Балканите дължат на Османската империя. Защото има и хубави страни все пак. - Да, давам си сметка колко й е било трудно през всички тези години да върви срещу клишето. Представата на българина за въпросните пет века робство е силно клиширано и още няколко поколения няма да получат някаква близост до автентичния образ.
- Ами докато учителите учат по този начин, докато така пише в учебниците - така ще бъде. Колкото повече човек остарява, толкова повече си дава сметка, че най-дълбоко в съзнанието му остават точно нещата, втълпени от детството.
София, 28 юли, 2009 г.
Интервюто взе: Генка Маркова
Мари Врина-Николов е френска българистка и преводачка. Докторската й дисертация е на тема "Емоционалните частици в съвременния български език", публикувана на български (Експресивните частици в българския език - Абагар, 1999). През 2001 г. защитава и хабилитационен труд за професура. Автор на многобройни изследвания в областта на теорията на превода, лингвистиката и историята на българската литература. Превела е на френски редица произведения от Алек Попов, Антони Георгиев, Вера Мутафчиева, Виктор Пасков, Георги Господинов, Емилия Дворянова, Иван Бориславов, Йордан Радичков, Йордан Йовков, Ивайло Петров, Кирил Кадийски, Севда Севан и др. Била е аташе по езикови въпроси към френското посолство в София и Будапеща, гост-професор в Нов български университет, където преподава история и теория на превода.
Препечатването на този текст - изцяло или отделни части, става само с изричното писмено разрешение на администратора на сайта - Веселина Василева или автора на рубриката - Генка Маркова. В противен случай ще бъде нарушен Законът за авторското право. |
