- Как мислите, какво бихте си казали с Вера, ако ви се беше обадила днес?
- Първо, каквото би имала да ми казва, тя нямаше да ми го каже по телефона, а щеше да ме привика и със сигурност с нейния специфичен тембър, гледайки ме отдолу нагоре, щеше да започне да говори. Със сигурност обаче би се зарадвала на този слънчев ден. - Тя обичаше повече бурите.
- Тя обичаше живота в неговите пъстри измерения и никога не се отчайваше. Едно от важните неща, които ми е оставила като заръка, е, че човек не бива да унива независимо от ситуации и тегоби. Бях например много въодушевен от това, че ще влизаме в Европа, в Европейския съюз, възторгвах се, радвах се, а тя - не че ме попари, но ми смени перспективата. И си давам сметка колко права е била, когато ми каза, че много по-важно от влизането в Европа е да влезем в НАТО. Спомням си, бяхме в "нейната" пицария, "Четири сезона" май се казваше, Николай Табаков, собственика, й беше осигурил постоянна маса – дървена такава, но удобна. Нашите разговори се провеждаха или в тази пицария, или в нейната кухня. И да - пиехме ракия, още се пушеше вътре. Тя пушеше доста и когато в един момент я погледнах с лека почуда, тя веднага забеляза, прочела го в погледа ми. Но не тръгна веднага да ми обяснява, чак след двайсетина минути ми каза с лека ирония: "Митко, да ти кажа, имах много приятели, които не пушеха. И всичките вече са умрели..." Ей такива неща суркаше, които те оставяха хем слисан, хем с благодарност, че споделя своята мъдрост с тебе. Помня един разговор, в който казваше, че българите сме такива разхайтени заради плодовитостта на земята ни. Затова сме и разглезени. Защото тук каквото боднеш – става. И това ни е направило мързеливи, чакаме чак наготово, сякаш ни се полага. Докато другаде, където са си извоювали земя, както в Ниските земи например, или където все се борят със студ и тъмнина, както в Скандинавия – там хората знаят, че нищо не ти се полага, че трябва да положиш усилия, за да го получиш. От нея съм запомнил също, че цялата Освободителна война от 1877-1878 година е едно по-скоро печално и с неособено добри последствия за България събитие. И си дадох сметка колко е права във връзка с Бай Ганьо на Алеко Константинов. Този човек, за когото целият източен пазар е бил на длан, който е стигал до Александрия, до Йерусалим, дори и до Багдад със своите стоки и затова знае арабски, турски, дори румънски, но не знае европейските езици, защото не са му трябвали, та за този човек в един момент всички тези пазарни пространства са затворени за него. Митнически ставки, недоброжелателство, спънки... Той повече не може да пътува на Изток и затова тръгва на Запад с източните си навици и бива осмян от този Запад, подигран по някакъв начин. Тя беше много нетрадиционен в мисленето си човек. - На какво го отдавате - на писателски талант и въображение или на широта на познанието?
- Беше изключително умен човек, изключително знаещ, много прочел, много се ровил, много изпитал на гърба си, което също те дарява с изстрадана мъдрост. А и семейната среда... Казвала ми е за баща си каква е била неговата дисциплинираност в работата, каквато беше и Вера. Как я е натискал да учи езици – френски, немски. И съжаляваше, че не я е изпратил на уроци по английски, друго щеше да е, казваше...
Та какво би ми казала - неща, с които да ме окуражи и да не унивам. - И в същото време да те приземи.
- Виж, аз с нея все си бях на земята, ничком, кажи-режи. Защото я гледах като икона и не можех да повярвам на късмета си, че човек като нея ми обръща внимание. - Как тя ви избра в своя кръг от приятели?
- В дома й ме заведе Марин Бодаков по нейна заръка. Забелязала ме е вероятно по нещата, които пишех в "Култура". Беше някъде към 2002 или 2003 година, пак слънчев ден, говорихме дълго. Тогава ми разказа за брат си - колко е била стресирана първоначално от факта, че брат й останал във Франция, как знае и е сигурна, че всичко ще се стовари върху нея, как след това идват хора от службите да я тормозят. Било е някъде през 60-те години. - За досието й говорили ли сте?
- Да, искали от нея първоначално експертизи. Не били много настоятелни, учтиво и мило се държали, но през ден-два цъфвали на вратата й. След събитията в Чехословакия обаче нещата станали непоносими, имало е реални заплахи от тяхна страна – ще изгуби работата си, как ще изхранва децата си... Видяла се е в чудо...
Не ми е казвала, че се е бояла, но вероятно и това го е имало. Защото всесилието на системата, ако се обърне срещу тебе, може да те смаже като мравка. Но не сме говорили систематично, все се прехвърляхме на разни теми... - А и ние не си записвахме тези неща.
- Точно това си мислех. Бяхме се разбрали да й направя интервю - това беше последното й интервю, което излезе. - Как ви обясняваше своя възглед за турското робство - точно в това последно интервю тя ви казва: Ние, българите, саморефлексия нямаме и наистина са ни оставили да правим каквото си искаме...
- Да, точно това говореше - не сме страдали, не сме имали политическа свобода, но битовата е била налице. Не говореше с мен много за тези неща. Май не искаше да бъда учен, въпреки че аз се стараех, а да бъдем хора, които си говорим за различни работи... - Какви - писателство, погледа към литературния текст, към театъра?
- Спомням си най-релефно и мога да кажа, че съм го възприел от нея - това е начинът по който работи върху текстовете. Непрекъснато редактира, поправя коректури. Примерно това интервю, за което стана дума и което излезе във вестник "Сега" през октомври 2008 година, беше нашарено цялото. След като го поправих и го занесох, пак имаше неща, които поправяше. Нейната издателка в последните години Божана Апостолова се ядосваше много на тези поправки, защото й бавеше издателския процес.
Разказа ми и как започнала да пише романите - че е разбрала, че като учен няма да вдигне глава, пречили са й в онзи период, а литературата е позволява да излезе от менгемето на конюнктурата. На мен, признавам си, най-много ми харесва "Летопис на смутното време", мисля, че това е гениална книга, като изобщо не се притеснявам от думата. Сега дали е оценена по достойнство или не – друг въпрос е, знам обаче, че една хърватска преводачка от български Ксения Банович - тя преведе "Случаят Джем", и е възхитена от книгите на Вера. "Случаят Джем" е посрещната с невероятен успех в Хърватия тази година, разграбила се е. На премиерата е говорил техният най-публикуван и превеждан в момента писател Миленко Йергович, който беше в България миналата година за представянето на своята книга "Орехови двор", много хубав роман, между другото. И той е бил направо сащисан от "Случаят Джем".
Казвам всичко това, за да илюстрирам как литературата й дава шанс да се измъква извън системата. Но тя е изключително талантлив писател, изключително... - И да общува с друг вид публика, защото научната среда е малка тясна капсула.
- Тя беше широк човек - ако решим да кажем с една дума, която да я определи, тя беше широкоскроен човек, поне в моите очи. Бях изключително респектиран от общуването ми с нея и, честно казано, не можех да се нарадвам, че такъв подарък ще ми поднесе съдбата – да седя наравно с Вера Мутафчиева, да я слушам, да си говоря с нея и тя да говори само на мен.
Коря се днес: защо не съм си записвал разговорите, но в крайна сметка отпечатъкът в душата ми, в сърцето, в съзнанието няма да се изличи. Пък и тя със сигурност нямаше да ми позволи, не обичаше тия машинки особено. Сега си давам сметка, че той, този отпечатък, си седи и след нейната кончина по някакъв начин. Улавял съм се, че има моменти, в които ми се ще тя да одобри нещо, което правя. От нея например се научих - Богдан Богданов го е забелязал, че тя единствено може да събере някаква високоинтелигентна думичка с някакъв най-простонароден израз или турцизъм. И аз също го правя в моите неща, които пиша, и то го правя несъзнателно – ето, един майстор на езика, един мъдър човек ти го е показал, че може, че и едното, и другото вървят. Това е Вера - високоинтелигентна, страхотен учен, и в същото време много земен човек, с когото да си кажеш приказката. - За какво ви окуражаваше?
- Срещата с нея беше достатъчна. Не съм я търсил, респектът ме спираше, тя звънеше по домашните телефони. Беше човек, който не забравя сладостта на живота, истинското в него. Сега се сещам, че не съм я питал за хора, с които е общувала, а може би е трябвало. Като сме седели и сме разговаряли, ние сме изпълнявали онова, което Цветан Стоянов нарича "хубавите разговори". Ето, никога не съм я питал дали са се срещали с Цветан Стоянов, какво са си говорили, ако са общували... Аз предимно слушах...
Вера не беше експанзивен човек, поне такава я познавам от последните й години, не знам каква е била на млади години. Беше сдържана, умерена, иронична в поведението си и когато се разпаля, само с една думичка, с едно изречение е укротявала патоса ми. Дори не и с думичка, с поглед само – като онзи случай с цигарите. Срещнах я, щастливец съм...
София, 6 юни 2016 г.
Интервюто взе: Генка Маркова
Митко Новков е литературен и медиен критик, публицист, културен журналист. Доктор на Софийския университет "Св. Климент Охридски", Факултет по журналистика и масова комуникация. Автор на книгите "Изядената ябълка" (1999), "БАРТвежи" (2001), "Подир сенките на литературата" (2007). От 1998 до 2007 е медиен наблъдател на в. "Култура". Носител на журналистическата награда "Паница", на приза "Златен будилник" на програма "Христо Ботев" на БНР и на други отличия. Роден е на 25 юли 1961 г. в с. Бързия, община Берковица.
Препечатването на този текст - изцяло или отделни части, става само с изричното писмено разрешение на администратора на сайта - Веселина Василева или автора на рубриката - Генка Маркова. В противен случай ще бъде нарушен Законът за авторското право.
|
