- Как се открихте един за друг с Вера Мутафчиева?
- Един за друг? По-скоро аз съм я открил много отдавна, защото в английската гимназия навремето нашата учителка по литература Рене Къдрева беше нейна фенка и ни даваше да четем книгите й.
Всъщност след като започна да публикува спомените си в "Бивалици", аз й звънях след всеки том, за да й кажа колко много се радвам, че пише по такъв интересен начин. Виждахме се няколко пъти, когато си идвах от Америка, това беше след 2005 година, в пицарията в "Изток" и тя с голяма доза ирония обясняваше как в съседство седели генералите и я гледали мрачно (става дума за хора от кръга "Монтерей", които се събираха в съседния луксозен ресторант "Монтерей", но понякога сядаха и в пицарията, която Вера Мутафчиева наричаше "моя офис" - б.а.). Беше забавно да се говори с нея - нямам спомен как изобщо съм решил да й звънна, за да й изкажа възхищението си от това, което пише. Мисля, че за последен път й звъннах, след като излезе поредният списък на агентите на ДС. И ми беше адски странно как да й кажа, че за мен нещата не са се променили. И някак се опитах да го кажа, след което тя, мисля, не разбра в началото, защото точно в този момент й казвам, че я познавам.
Звънях й вкъщи и се чувахме по телефона предимно, с изключения на тези може би два пъти да сме вечеряли в пицарията. Тъй като и аз идвах всеки месец, но се виждахме с нея рядко. Усещането ми винаги след общуването с нея е било за това, че се докосвам с някой човек от поколението на дядо ми - тази стара генерация творци, които, първо, че са на привършване по естествени причини, но второто е, че времето тогава и времето сега не предполага създаването на такива творци. Живеем в някакво всекидневие, което ни потиска, докато при нея имаше възможност за съвсем друг поглед не само покрай спомените й и покрай историческите й книги, а и покрай това, че можеше човек да си говори за всичко.
Сега си мисля, не съм се сетил да я питам например дали се е познавала с дядо ми, вероятно са се познавали. И какви са били отношенията им - може и да не са били добри, нямам представа, поне не си спомням тя да е идвала при дядо ми на гости навремето. Или е възможно да не са имали никакви отношения? Но това не й пречеше да се отнася с добро чувство към мен. - Тя умееше да не наслагва в отношението си към един човек неговия бекграунд.
- И това интервю, което направихме с Вера Мутафчиева за "Историята, населена с хора", пак стана така - за мен винаги е било интересно, когато разговарят двама души под формата на интервю, да получа интересни въпроси, които ме стимулират да отговарям интересно. - Тя там имаше един хубав въпрос за Вашия баща - че е бил доста добре оценяван като автор от неговото поколение.
- Той е работил и във вестник "Септемврийче". Спомням си сега, че съм идвал тук, в Полиграфическия комбинат, защото моя първи разказ е публикуван, когато бях на 5 г. и баща ми беше още жив. Той загина, когато бях на 7 през 1975 г. Сега си спомних, че много хора от неговото поколение - това са хората, родени трийсетте години и четиридесетте години, той е роден 1939 г., са ми казвали, че е бил душата на компанията и може би затова тя също е останала с тези впечатления. Нищо чудно да са имали някакво взимане-даване, тъй като тогава явно е било рядкост човек да се държи естествено.
Винаги, като съм говорил с нея, съм усещал, че е била напълно естествена. Затова казвам сега, стане ли дума за нейното поколение, че това са различни епохи, различни цивилизации даже. - Какво си говорехте с Вера?
- За съжаление, това, което си спомням, е впечатлението от разговора, а не конкретните теми.
Но аз се абстрахирам, по принцип не вярвам на тези досиета, които излизат - това за мен е принципен въпрос. Не вярвам, защото съм правил питане за дядо ми и баща ми и съм получил официален отговор, че нямат досиета - нито от тях, нито за тях. Което е абсурдно, защото от 1975 г., когато загина баща ми, той беше под охрана на УБО и те имаха задължение да пишат. Всеки ден - къде е ходил, с кого се е виждал, за какво са говорили. А сега ми казват, че няма досиета, това означава, че има нещо гнило. Дори и да има досие, това не променя факта, че тя е написала тия двайсет книги и десетки други статии и изследвания, които ще останат дълго време след нея и може би ще се четат, ако хората в България продължават, разбира се, да четат.
Едно от нещата, за които съжалявам, е, че човек винаги си мисли - ще се чуем следващия път, защото винаги се надяваш, че ще има следващ път. Когато се окаже, че няма следващ път, разбираш колко много неща си изпуснал. И дори си мисля, че е трябвало да си водя някакви бележки след срещите. - Мнозина от нас сега съжаляват, че не сме си водили бележки.
- Такива сме хората, оценяваме нещата, когато ги загубим. - Какво бихте искали да й разкажете още?
- Някой виц вероятно бих й разказал. Тръгвах си въодушевен след разговорите с нея. Самият факт, че съм познавал човек като нея, ме кара да се чувствам по-добре, дори мимолетното общуване... Разбира се, съжалявам, че не сме общували повече.
Сега си мисля, че освен закономерно по законите на природата е закономерно и по законите на държавата - че хора като Мутафчиева нямат място тук. За какво са й на България такива хора - изказът й и това, което казва и пише, ще бъде разбрано от толкова малко хора... И второ - тя няма да може убеди никого от останалите, които евентуално биха попаднали на неин текст случайно, защото нейните мисли няма да се приемат от масовата публика, не са в удобен смилаем вид за съзнанието на такива хора, колкото и да е тъжно да се казва такова нещо. Този естествен кръговрат на живота в България има и допълнително измерение. - Някои смятат, че ваденето на досиета по този начин е част от разправата на институциите в държавата с интелектуалци от ранга на Вера.
- Това не е разправа на институциите с интелектуалеца, това е разправа на посредствеността с интелектуалеца, защото това не са институции, това са хора - хора са писали закона, хора ги вадят по този начин, така че да не стане ясно кой какъв е бил, и хора са тези, които 20 години не го бяха направили.
Ако наистина имахме нормално общество, то нямаше да допусне появата на такъв закон за отваряне на досиетата 20 години по-късно след 1989 г., а щяха да го направят както в другите страни - още в началото на прехода, да се сложи лустрация за тези, които са били агенти и доносници, а за другите, които са работили за родината - да се знае точно какво са правили.
София, 12 януари 2010 г.
Интервюто взе: Генка Маркова
Вени Марковски е роден в Скопие, израснал в Банкя, жител на София, а сега живее между САЩ, България и Русия. Основател на втората в историята на България интернет компания БОЛ.БГ, основател и председател на сдружението "Интернет общество - България". Автор на стотици публикации в българските и чуждестранни специализирани издания и медии, активен блогър и потребител във фейсбук, определя себе си като общественик, бизнесмен или просто гражданин. Бил е председател на Съвета за информационни технологии към Президента на Република България, експерт в Народното събрание, Министерството на съобщенията и др. Занимава се основно с публична политика в областта на интернет и кибербезопасност. Юрист.
Препечатването на този текст - изцяло или отделни части, става само с изричното писмено разрешение на администратора на сайта - Веселина Василева или автора на рубриката - Генка Маркова. В противен случай ще бъде нарушен Законът за авторското право. |
