Нарочно забавих писането на този спомен, защото се чувствам твърде малка да говоря за Вера Мутафчиева. Твърде малка да разказвам за човек с истинските мащабите на историята, литературата, цивилизацията на 20 век.
Аз попаднах на пътя й случайно, когато бях поканена от Генка Маркова да направя интервюта за "Историята, населена с хора" в началото на 2000 година. Преди това, разбира се, знаех коя е. Водеща в историческите науки, но и блестящ белетрист. Случаят "Джем" беше явление по времето на социализма като поглед към турското робство. През 90-те години на миналия век, когато излизаше в. "Континент", като журналистка във вестника съм имала само телефонни контакти с нея - тя списваше страница в този голямоформатен вестник. Винаги точна, леко отстранена, коректна.
За мене тя беше величие от висша категория, възхищавах й се колко малко се забърква в политическите интриги въпреки житието си. Бе времето, когато синята идея се нащърби и започна да губи идеен блясък.
Затова, когато през новия век бях поканена да съм част от летописците на хрониката на времето, видяно и конструирано от историка Мутафчиева, аз се включих. Тепърва ще оценяват свършеното като документ на историята. Но при контакта с Мутафчиева, ще си призная, аз изпитвах срам. Бях по това време редактор във в. "Труд", трибуната, която се пъчеше начело с Велева и Тошев напред.
Мутафчиева и професионалната ми среда (със задължителните изключения, разбира се) бяха не само личности от противоположни планети, но и от други галактики. Първите ми срещи с Вера минаха под знака на това чувство за мен - гузност, че си изкарвам прехраната в такава медия. Тиражът на "Труд" гонеше 300-400 хиляди. Мисля, че тънката и чувствителна душа на Вера усети моя смут. Уважи го и ми протегна ръка за приятелство. Тя беше живяла и гледала деца, разбираше тегобата. Може би ми призна и антижурналистическото си поведение. Никога не злоупотребих с общуването ни от по-висш порядък, за да прося интервю за медията си, с което да блесна. Имахме някакъв такъв неизречен пакт на мълчание срещу пошлостите на живота.
В моето съзнание често, когато мисля за ролята на Вера Мутафчиева в моя живот, се явява и друга достолепна личност - пак на жена по-възрастна от мен - Соня Бакиш. Но докато Мутафчиева принадлежи на историята, Соня е личност с определено конкретно звучене. Бяха и двете величествени, и свидетелки на времето си. Но Вера надхвърля с творчеството си 20 век. Соня бе част от класата си. Вера - индивидуалист от рождение до гроб.
Имах десетки срещи с нея, докато вървеше проектът за "Историята..." В политическо отношение страната западаше, тържествуваха колаборациите между ДПС и царя, СДС се ронеше по-бързо от надеждите ни. Нашите срещи не бяха типично делови. Грабвах пролетно цвете, отивах до тях, звънвах с трепет, понякога оставахме в кухничката (макар че това ми е тръпчиво след опоетизирането на кухнята на Желев). Редактирахме и най-вече говорехме. Може би и днес има такива кръгове и такива ментори или поне от все сърце се надявам. Да има говорене от сърце и ум. Но не мога да се сетя за личности от духовния мащаб на Вера.
В други случаи отивахме в пицарията недалече от тях. Тя нахлузваше ортопедични чехли, вече бе трудно подвижна. И сядахме под младите, разлистени дървета. По повод чехлите - когато й се оплаках от начеващ диабет, тя ми сподели колко поразена е от болестта. Никога не говореше за телесното, за битовото, за неизбежната проза на битието. Нищо женско в пошлия му вид, нищо махленско, делнично или от ниския слой на мисленето, или политическата злоба на деня.
Докато траеше създаването на тежките като топуз томове на "Историята...", тя ми позвъни няколко пъти да каже, че интервюто, което съм взела, е ценно за нея. Запомнила съм - диалогът с Писарев - комунист, наследник на виден столичен род, но и зет на Червенков. Тя беше истински демократ, а не някой, който се въздига на барикадата на антикомунизма. Тя не е от тези, които са се излюпили за едно десетилетие - душата й бе такава, каквато е по наследство, успяла бе да се съхрани по времето на социализма и след това не се остави да служи на новопокръстените демократи. Но си остана с либерална нагласа доста след като политиците, изповядващи либералните идеи, бяха сковали гръб в удобните синекурни структури. Помня, че някакви комитети непрекъснато си приписваха съучастието на Мутафчиева, та се налагаше тя уморено да ги опровергава.
Не искам да мислите, че Вера е била някакъв ангел на доброто. Тя, макар и рядко, се гневеше. Много се разстроих, когато избухна пред мен срещу Атанас Славов, когото аз периферно познавах. Споменаването на бившия й съпруг вадеше у нея тъмни чувства. Представяше я като жена, а не като историк, писател, културтрегер. Имаше и нещо друго много важно, тя беше много разочарована от патриотарството. Тя е може би сред малцината историци, които не се страхуваха да отрекат популисткия национализъм, който в следващите 10 години избуя до представителство в партии и парламент. Покрусата й беше толкова силна, че веднъж отрони, няма никога да го забравя - не искам да ме заровят в тази земя.
За мен Вера не е само заглъхнал телефонен номер в излинялото ми тефтерче. Аз доста често я сънувам - сънищата са царството на хората, които не искат да се простят с илюзиите си. Сънувам очите й - зелени зад стъклата на очилата. А себе си - като млад пишещ борец, лелеещ за истината, с щастлив кураж. Зрънце сила за тези забравени чувства ми даде Вера.
София, 30 март 2016 г.
Препечатването на този текст - изцяло или отделни части, става само с изричното писмено разрешение на администратора на сайта - Веселина Василева или автора на рубриката - Генка Маркова. В противен случай ще бъде нарушен Законът за авторското право. |
