- Професор Вълчев, разкажете откога се познавахте с Вера Мутафчиева?
- Задочно се познаваме доста отдавна. Моята жена и Вера Мутафчиева са състудентки. Чрез нея се знаехме отдалеч. Аз познавах, разбира се, от научното и литературното й творчество. Бях чел вече "Книга за Софроний", "Летопис на смутното време", "Случаят Джем". Без да съм историк, винаги съм се интересувал от история и съм чел научните й публикации за вакъфите и за аграрните отношения в Османската империя. Правеше ми впечатление нейното отношение към проблема за ислямизацията на населението в Родопите, макар че по онова време тя, по понятни причини, не се произнасяше съвсем ясно по въпроса. По-категорична като че ли беше тогава Антонина Желязкова. Но и тя също. Един път в разговор Вера ми каза приблизително следното: "Не са ислямизирали цялото население на Родопите, защото просто властта не е разрешила. Не е било в интерес на Османската империя. Ще се намалят постъпленията от данъци, защото християните плащат повече данъци." Лично се запознахме, когато аз бях вече в банката (Българска народна банка, чийто управител е проф. Тодор Вълчев от 1991 г. до 1996 г. - б.р.). Тя нае сейф, за да съхранява в него ръкописи на нейния баща и може би свои ръкописи. Тогава се запознахме - беше 1993-1994 година. След това се сближихме. Покани ни да й гостуваме. Имаме една стара селска къща, строена преди повече от сто години, в Белица, Вакарелско. Тя ни гостува там. Не сме се срещали кой знае колко често, може би един-два пъти в годината. При презентации на нейни книги, особено на четиритомника "Бивалици" винаги съм присъствал. Освен това тя беше известно време подпредседател на академията на науките, а аз все пак се водех към БАН. След това тя имаше проблеми с придвижването, а и при мен се появиха някои мъчнотии. В годините преди да почине се виждахме още по-рядко. Но аз я уважавах много заради нейните литературни и научни постижения. Научните й публикации са изградени върху задълбочени изследвания на оригинални османски документи. Тя сама ги разчиташе. Владееше старотурски. В случаите, когато публикуваше по-популярни статии, тя не повтаряше безкритично лишените понякога от основание официални становища, а отстояваше своите позиции, основани на документи и изследвания.
За литературното й творчество не бива да се произнасям. Но то заема толкова важно място в българската литература. Нейните читатели и почитатели са впечатлени от тематиката и композицията на литературните й произведения, от езика й, от дълбочината на анализа, от развитието на разказа. Те са написани с много въображение, но едновременно с това почиват на документи, отразяващи ако не точно тези събития, то характера на епохата и хода на историята. През годините прочетох и четирите тома "Бивалици", "Белот на две ръце", "Разгадавайки баща си". Прочел съм почти всичко от нея. Едва ли има друг български автор, от когото да съм прочел толкова много страници. Няма. Макар да работехме в различни сфери, имахме теми за разговор. Когато е ставало дума за история, аз съм повече слушател и задавам някой и друг въпрос. Понякога се осмелявам да възразя или да изразя друго мнение. Тя беше човек с широки интереси. Засегнем ли националните или международните икономически проблеми, навлизахме в предимно моя територия. А тогава икономическите проблеми на страната бяха трудни, много по-трудни от сегашните. И бяха нови за нас и интересни. Актуални бяха например валутните въпроси. Валутният курс беше подвижен. Инфлацията висока. Хората живо се интересуват ще се повишава ли курсът на долара, ще се обезценява ли левът и какви ще бъдат лихвените проценти. По такива теми сме говорили. Понякога и малко за политика. - Какво си говорехте за политика?
- Обсъждали сме текущи политически събития, позициите на различни партии и на техните лидери, перспективите. Критично сме се отнасяли към поведението на политиците и политиката на правителствата. А тогава правителствата често се сменяха. Докато бях управител на БНБ от 1991 до 1996 г., само за пет години се изредиха пет правителства с доста различна ориентация - на Димитър Попов, на Филип Димитров, на Любен Беров, Ренета Инджова и накрая на Жан Виденов. Има ли какво да се говори в такава обстановка? Сигурно има. Кой не ни е харесвал. Какво не сме одобрявали. Но ако очаквате да си спомня какви позиции е застъпвала Вера Мутафчиева по някой конкретен повод или случай, не се наемам да си спомня. Пък и не искам да й приписвам мисли и думи, които тя не е казала или ги е казала с друга интонация или в друг контекст. Но сме говорили и за политика. - Как усещахте, беше ли тя оптимист, очакваше ли, че нещата в държавата ще се подредят или по-скоро гледаше песимистично?
- Беше критична, но не беше песимист. Тя не смяташе, че мрачният, изключително тежък период, който страната преживяваше, ще бъде вечен. Тя имаше свое виждане за събитията. Ако си спомняте, изрази го в една статия за кърджалийските времена ("Кърджалийско време", в. "Литературен форум", 9-15 ноември 1994 г. - б.р.). Те са дошли и са си отишли. По аналогия и сегашните, нашите "кърджалийски времена" ще отминат. Тя не бе съгласна с постоянните оплаквания и с представянето на положението в България винаги в най-черни краски. Имаше при нея една такава по-бодра тоналност, едно виждане, че макар и да е лошо положението, то не е чак толкова лошо. Имало е и по-мъчителни и трагични периоди. После нещата се променят. Настъпва нормализация. Тя не казваше как и в какви срокове, но такова беше нейното виждане. Мисля, че не представям в невярна светлина нейния поглед върху нещата. Срокове не е поставяла, лица месии не е търсила, но смяташе, че ще стъпим на краката си. - Вие по някакъв начин сте споделили нейната поколенченска съдба - с бомбардировките в София, с начина, по който вашето поколение се е опитвало след това да се впише в новата ситуация след 1944 година.
- Не сме говорили по тези въпроси. За нейните перипетии в живота научавах не от нея. Като всеки интелигентен и възпитан човек тя не обичаше да занимава хората със себе си, със своите лични преживявания и проблеми. Научавах ги от книгите й, от това, което е разказала откровено (например в четиритомника "Бивалици") или иносказателно, като в "Белот на две ръце".
От "Бивалици" се разбира, че в живота й много неща не са протичали гладко. Обременена е била на първо място от произхода си. В онези години, особено в първите години на социалистическия период социалният произход беше фактор от първостепенно значение. Нейният баща не принадлежеше нито към "класовия враг" - към буржоазията, нито към управляващата върхушка - монархическа или полуфашистка, но той бе изтъкнат историк, учен с ясно изразено националистическо мислене. Наричаха ги "буржоазни учени". Не зная дали е бил обявен за "враг на народа", но във всеки случай виждаха в него фигура, която по самата си природа е противник на социалистическия режим.
Това отношение към баща й се пренасяше върху нея и й създаваше известни трудности при развитие на научната й кариера. Четейки "Бивалиците" обаче, забелязвам, че онези професори и академични кадри, които заеха мястото на проф. Мутафчиев в областта на историята - някои от тях са й пречели открито, но други при случаи дори са я подпомагали. Защо? От уважение към баща й, защото той без съмнение бе учен, и то авторитетен учен, а те бяха негови ученици. Те бяха негови политически противници, но те виждаха в него и учения, макар и от друга школа. Освен това самата Вера Муетафчиева доста бързо се бе утвърдила като сериозен, задълбочен, изключително работоспособен и продотворен научен работник. Тя имаше постижения и те бяха оценени.
Може понякога да са забавяли кариерното й развитие, но, забележете, - винаги, когато е ставало въпрос за избор, не са я проваляли, а са я избирали с убедително мнозинство на гласовете, макар в състава на научните съвети да преобладаваха политическите противници на нейния баща. Нейната научна кариера се развиваше през цялото време общо взето успешно. И с пълно основание! Питате дали съм споделил нейната поколенческа съдба. В известен смисъл - да, но има прилики и разлики. Произлизам не от интелектуално, а от буржоазно семейство. Учил съм чуждо училище и имам майка чужденка (в онези времена това бе почти престъпление). Имаше обаче обстоятелства, които ни позволиха да не попаднем в категорията на най-репресираните. От тази гледна точка има сходства в съдбата ни. Годините обаче бяха изключително тежки - особено до 1956. След това, макар и с приливи и отливи, режимът до известна степен се либерализира. Тук обаче говорим за Вера Мутафчиева, а не за режима и за мен. - Тя също казва за периода до смъртта на Сталин, че е бил особено мрачен и тежък.
- Когато се върнах от фронта, семестрите бяха изтекли. Трябваше да се вземат изпити. Постъпих в аспирантура. По това време Вера е била студентка. И пак повтарям - не бяха лесни тези години, защото навсякъде виждаха врагове и ако човек не произхожда от "бедно селско семейство" (тогава почти всички се пишеха, че идват от бедни селски семейства), бе гледан с известно подозрение. Нито Вера Мутафчиева, нито аз можехме да заявим, че спадаме към тази социална категория. - Разкажете историята с групата, която приема идеята Вера Мутафчиева да бъде предложена за Нобелова награда...
- Не си спомням на кого точно и по какъв повод дойде идеята да бъде предложена за Нобелова награда. Не е и толкова важно. Но това стана в един особен кръг от хора, които в никакъв случай не бяха съмишленици, не бяха институционално организирани, нямаха като група никакви амбиции и планове да играят роля не само в политиката, но дори не и в обществото. Десетина души, но се събираха да разговарят по обществени и политически въпроси. Някой може да каже "да си чешат езиците". Не е съвсем точно, защото разговорите се водеха сериозно. Хората бяха доста различни и, което е интересно, с често противоположни убеждения. В този кръг влизаше д-р Чудомир Начев, вече покойник, много известен и способен лекар. Александър Янчулев - бивш кмет на София, юристът Асен Ошанов, приближен и адвокат на царя. Известният на всички Гиньо Ганев (депутат в осем поредни Народни събрания - три от тях преди 1990 г. - б.р.), Иван Константинов, който беше организационният център на групата, и още някои други. Говоря за времето от 1995 г. докъм 2003-2004 година. След това срещите се разредиха и групата се разпадна. Събирахме се на маса в някоя кръчма или в дома на Иван Константинов. Разговаряше се свободно на разни теми, обществено-политически, национални или международни. В този кръг Чудомир Начев, Иван Константинов и аз стигнахме до идеята, че можем да предложим Вера Мутафчиева за лауреат на Нобеловата награда. Не всеки обаче може да прави предложение. Кандидати за нобелисти могат да бъдат предложени само от лица, получили вече Нобелова награда или от ректори на някои университети (но не и от кой да е университет). За Софийския университет знаехме, че може да направи предложение. Решихме, че трябва да се говори с ректора му. Вера Мутафчиева не бе запозната с нашето намерение. От нея то се пазеше в тайна. Прегледахме кои нейни книги са преведени в чужбина. Важна предпоставка за успешен избор е творчеството на кандидата да е познато по света. Има само два случая, когато имената на българи са стигали до Нобеловия комитет. Единият е известният случай с Пенчо Славейков, а другият е с Йордан Радичков. Пенчо Славейков е имал реални шансове да бъде избран, но е починал преди избора, а Нобелова награда се присъжда само на живи дейци. Зад Йордан Радичков са стояли членове на българското правителство или може би Людмила Живкова. Не знам. Бил е изпратен в Швеция. Има негови произведения, преведени на шведски, водена е някаква кампания, за да бъде популяризиран. Значителна част от литературното творчество на Мутафчиева е познато в чужбина. Когато прегледах преводите на нейни книги, видях луксозни издания на гръцки език - "Аз, Анна Комнина" и още една. Има нещо, преведено на френски, но на английски, който повечето членове на Нобеловия комитет вероятно владеят или ползват, нямаше. На немски има, но не много - "Джем"... Но точно с "Джем", макар книгата да е интересна, тя може би не би направила най-силно впечатление. Може би с други произведения, които обхващат османския период, или пък с "Аз, Анна Комнина", тя би събудила повече интерес в Нобеловия комитет. Някои от тях, не вярвам всички, разгръщат да прочетат ако не цяла книга, то няколко страници. В един момент аз говорих с нея за намерението ни да се постави кандидатурата й. Тя каза да не правим това. "Тази кауза е загубена, нищо няма да излезе." И не поради недостатъчен обем и недостатъчно високо качество на литературните й произведения, а поради това, че в момента "България не е на фокус". "Много трудно сега ще може да мине български кандидат", каза тя. Вътрешно се съгласих с нея. България тогава бе далеч от приемането й в Европейския съюз. Имиджът на страната не бе добър. Някой ми беше казвал, че Нобеловата награда на Иво Андрич за "Мостът на Дрина", "Травнишка хроника" и другите му произведения, които без съмнение са литература от най-високо качество, се дължи до известна степен и на ореола на югославската съпротива. Когато грък е получил наградата, страната им също е била "на фокус" (1963 г. - Георгиос Сеферис, 1979 г. - Одисеас Елитис). Говорихме и за това, че Нобеловият комитет се оглежда и за по-равномерно разпределение на литературните награди по регионите в света. "Стига с тая Европа и Америка. Нека видим в Африка кой какво пише, или в Азия, или Латинска Америка." Има и такъв момент. През 2006 г. наградата все пак бе присъдена на Орхан Памук (Турция). Когато Вера каза: "България сега няма да мине", и не получихме въодушевена подкрепа от университета, работата позаглъхна. Не помня кой по това време беше ректор. - Може би Боян Биолчев (ректор на СУ от 1999 г. до 2007 г.)?
- С него аз не съм говорил и в университета не съм ходил. Може би някой от групата е имал контакт с университета. Появи се още един неблагоприятен момент. Когато се поразчу, че някаква група ще предложи Вера Мутафчиев за Нобелова награда, веднага се намериха други хора, които казаха: "И ние можем да предложим." Споменаха се имената на Антон Дончев, на Блага Димитрова и се навързаха четири-пет имена. Вместо подкрепа на една безспорна кандидатура, се получава конкурентна среда. Това щеше допълнително да намали шансовете на българския кандидат. Така или иначе работата заглъхна и аз съжалявам, че не се опитахме. Можеше и да успеем. Но такъв тип инициативи изискват особено при по-малки и непознати страни като България не само силен кандидат, но и по-дълга подготовка и по-влиятелно задгранично лоби. Ние, българите, нямаме лоби като гръцкото, нито като сръбското. - Тук няма и стратегически поглед за такива неща.
- Сигурно сте права. Имало е чужденци, които са лобирали за България. И Джеймс Баучер, и братята Бъкстон, и други. Има и някои, които сами пробиват, например в ЮНЕСКО Ирина Бокова. Много е важно и отвътре, от институцията да ви подкрепят. - Как стои Мутафчиева на фона на други културни и научни постижения в страната? Вие сте професор, доктор по икономика, знаете какви усилия трябват на научното поле.
- Вера Мутафчиева изпъква. Тя е един от върховете и в литературата, и в историографията. Нейните постижения и в двете сфери са на европейско и световно равнище. По това няма съмнение. Дали те ще получат пизнание на световно развнище - да кажем от Нобеловия комитет или от Американската академия за филмово изкуство, ако става дума за "Оскар", зависи от много други обстоятелства. Освен талант от кандидата се иска да положи много труд. И литературата, и науката изискват системен, упорит труд в продължение на дълги години. Свидетел съм, че Вера Мутафчиева е полагала такъв труд.
Вярно, че за да развие литературното си творчество, тя вече не хвърляше толкова сили в изследването на османския период, но това, което е оставила, по моя преценка, е фундаментално и се различава от романтичната и не много точна представа за османския период. Именно Мутафчиева, без да си поставя това за главна цел, даде по-друга интепретация на обществените отношения и особено на аграрните в Османската империя. Те не са равнозначни на тоталното безправие на българския селянин. Имало е спахийски и всякакъв друг гнет. И кадиите са били подкупни, може би по-подкупни, отколкото са сега. Но все пак е съществувала някаква система на правораздаване. Считало се е, че без подарък не може да отидете при кадията, и важно е той да хареса подаръка. Но това е все пак допълнителен момент към системата на правораздаването. Вера Мутафчиева беше изключително работлив и организиран човек. Само когато видите обема на творчеството й (не говоря за качеството, което не подлежи на съмнение), ще преклоните почтително глава. Има автори, които работят бързо и лесно. И има автори, които работят пак качествено, но трудно и бавно. Вера Мутафчиева очевидно работеше бързо, но и много, невероятно много до най-късните нощни часове. Който не е писал, не знае как се създава такъв обем научно и литературно творчество.
София, 27 януари, 2010 г.
Интервюто взе: Генка Маркова
Проф. Тодор Вълчев е български финансист. Роден е на 28 октомври 1922 г. в София. Завършва Стопанския факултет на Софийския университет през 1949 г. От 1978 г. е доктор по международни икономически отношения. Специализира в Берлин и Москва, работил е към Икономическия институт на БАН и в Центъра за Азия и Африка на академията. От 1991 г. до 1996 г. е управител на БНБ. Член на Римския клуб.
Препечатването на този текст - изцяло или отделни части, става само с изричното писмено разрешение на администратора на сайта - Веселина Василева или автора на рубриката - Генка Маркова. В противен случай ще бъде нарушен Законът за авторското право. |
