- Каква беше Вера Мутафчиева като философски поглед към света?
- Беше истински скептик в дълбокия смисъл на думата. Философският скептицизъм не означава, че човек е задължително либерален, или ляв. Тя беше скептик. Вероятно живеейки в идеологизирано общество, това е най-адекватната позиция.
Познавам се с нея в много късен етап, в последните 7-8 години от живота й и тя в много голяма степен се беше себеизразила с максимална свобода.
Така че от гледна точка на отношенията аз имах един много по-лек период. Тя сама избра да общува отвреме навреме с мен; запознахме се благодарение на Веселин Методиев и Катя Михайлова, които ме поканиха на една от своите редовни срещи с нея и после продължихме да се виждаме. Когато се запознахме, вече излизаха "Бивалици". Даже не знам какво беше по-сериозното й основание да продължим да общуваме. Тя познаваше мои публикации, предполагам, че някой й е казал, тя едва ли е проявила специален интерес.
Да се върна към въпроса - мисля, че тя беше скептик, никога не сме говорили за тези неща много задълбочено, но тя имаше тово скептично отношение и с това нейно чувство за хумор се получаваше много интересно. Мисля, че това никой не го отрича. - Чувството й за хумор далеч надскачаше обичайните представи за това...
- Един високообразован човек, когато има чувство за хумор, когато е преживял много, така се получава. Разбира се, че не беше марксистка - казвам го също иронично. Но мисля, че марксизмът по особен начин белязва всички хора, които са били принудени да живеят в комунистическа държава, защото по някакъв начин това е основата, върху която се гради, дори когато се гради антимарксистки, ти тръгваш оттам - много тъжна констатация, но трябва да се признае. - Припомних нейното владеене на теорията на марксизма, защото на моето поколение набиваха в главите ни теориите на Ленин, но това бяха кухи шаблони, от които нищо не проумявахме, докато Вера Мутафчиева познаваше страхотно материята - и исторически, и философски.
- С нея сме говорили много за Френската революция. Тя знаеше, че направих първите преводи на български език на класическия консерватизъм и най-вече основния труд на консерватизма "Размисли за революцията във Франция" на Едмънд Бърк, както и че имах книга за него. Имах "историческата" възможност да преведа за първи път и основния текст на класическия либерализъм "Два трактата за управлението" на Джон Лок.
Основната заслуга обаче е на комунистите, че успяха да задържат 200 години Едмънд Бърк и 300 години Джон Лок, без да бъдат преведени. Вера имаше слабост към Френската революция. Откъде имаше слабост? Това е много популярна тема в България. Марксизмът има философска схема - това сме го говорили точно с нея, в която революциите са ключови световни събития, те даже се наричат "локомотиви на историята". И всъщност няколкото предишни буржоазни революции трябва да установят приемственост с Великата Октомврийска Социалистическа. Френската в този ред на мисли е ключова и това сме си говорили с нея - какво точно е ставало по време на Френската революция, тъй като имах добри познания за дебата в Европа и особено във Великобритания. Вера Мутафчиева даже впоследствие осигури да се преведе един друг труд за Френската революция, също много критичен, дълбоко повлиян от Бърк (Мадлен, Луи. Революцията, изд. Дамян Яков, 2004). Това е книга, принадлежаща към консервативната традиция, остро критична към Френската революция и Вера лично се зае да я представи.
Та за Френската революция сме говорили много, особено за насилието.
При срещите с мен тя проявяваше интерес към историята на политическата теория - предметът, който преподавам в Софийския университет. Това е рутинна дисциплина в западните университети, но бе забранен предмет в комунистическа България преди промените. След това бе въведен от един от отците-основатели на политологията в България професор Димитър Иванов, който беше декан на Философския факултет на Софийския университет през 80-те и зам.-ректор през 90-те години. Понеже се ангажирах изцяло с този научен предмет още в началото на прехода за известно време (сега вече не е така и то поне от 10 години), имах специално познание върху класически текстове и теми, които не бяха познати и превеждани в България. Имах ценни познания и достъп до литература, тъй като само няколко човека в академичните среди се занимавахме с тези неща. Имах късмет да попадна в прекрасни университети и библиотеки още в началото на 90-те години на миналия век. Вера ме питаше точно за темите, от които, за щастие, разбирах. От нещата, които тя правеше и е правела, като гледам наследството й, може да се види, че често се е натъквала на тези идеи, но със сигурност не е имала възможност да се запознае задълбочено с тях. Нямало е как да ги чете в оригинал - Лок или Бърк в оригинал е много труден. - А и едва ли е имала достъп до оригиналите.
- Щеше със сигурност да ги познава. Не мога да кажа, че би била по-добър историк или писател. Талантът и фантазията й са огромни, а понякога липсата на достъп до някои неща те насочва към друго и те прави още по-оригинален. Тя ми е разказвала много как е започнала. Всъщност много от нещата, които бяха интересни и ми ги е казвала, после ги написа в "Бивалици". При общуването с нея през цялото време имах усещането за някаква привилегия. - Вероятно връзката й с вашия кръг - с вас, с Веселин Методиев, Катя Михайлова, е станала някъде през 2001 година, след идването на царя, когато Иван Костов се оттегли от политиката?
- Ние малко говорехме за Костов. Когато се запознах с нея, аз вече бях активно в политиката. Тя казваше за Сакскобургготски "Сакса-Вакса". И казваше още: И това ще отмине. Правеше си майтап с Тодор Живков и го имитираше; запомнил съм, че го подиграваше с думата "удовлетворен", която според нея той произнасял "удолотворен". И често казваше "удолотворена" съм, че еди какво си. До такава степен това ми е влязло в главата, че съзнателно избягвам тази дума при публични изяви - не знам какво ще изскочи от устатата ми. - Запомнила съм нейната неприязън към коронованата особа.
- Да, обаче Сакса-Вакса я дразнеше, а пък Първанов я разсмиваше, а при мен беше точно обратното. Понеже Сакскобургготски угасваше като политик - този процес започна още от 6-ия месец, след като влезе във властта.
Първанов истински я веселеше с фразата "Аз, като историк...", а нас, политиците вдясно, ни дразнеше... - Когато го избраха за втори мандат като президент, коментарът й беше: Гледайте сега сеир, защото човек във втория мандат се излага.
- На мен не ми беше смешно, не ме веселеше. Но тя виждаше някакви неща от Червенков - като смръщването на погледа, перчема, обясняваше ми, а аз имах чувството, че той й напомняше нейната младост с комунистическите лидери оттогава. - Много я дразнеше короната. Вероятно това са някакви препредадени по наследство усещания и възгледи, защото сега си спомням например, че когато проф. Петър Мутафчиев в края на живота си е предложен за ректор на СУ, той не е избран именно заради намеса на Борис Трети.
Дразнеше се от факта, че хората в началото на 21 век гласуваха за някаква персона, само защото е царска особа, и второто - самият цар много я дразнеше, даваше пример, че няма дори висше образование...
- Тя споделяше някакви неща за политиката, които си спомням. Например казваше: Българинът никога няма да прости на Костов, че държи жена си за ръката. Не го разбирам много добре това. Познавам хора, които наистина ги е впечатлявало, че Костов държи жена си за ръка. Явно това е тежка разделителна линия за България. Съжалявам, че не съм експлоатирал Вера за такива прозрения...
Но казано по-сериозно, става дума за мъж, който проявява нежност към жена си и в някакъв смисъл показва, че я обича пред други хора - и макар без особени крайности, очевидно българският мъж това не го харесва. А и респективно част от българските жени не го харесват, не го прощават. Или може би контрастът между лична нежност и политическа твърдост и неумолимост. Защото едва ли Костов е оставял съмнение, че е нежен към жена си, но няма твърда ръка. Пропуснах възможността самата Вера да ми го обясни. - Какво ви даде общуването с Вера Мутафчиева?
- Удоволствието да разговарям с дълбоко мислещ човек, с горчив опит и невероятен талант. Благодарение на нея направих няколко конкретни неща и се задълбах в теми, с които може би ще се занимавам още дълго в бъдеще. Тя ме караше да си припомням разни неща за комунизма. Едва ли е имала нужда да научава нещо за комунизма, но й беше много интересно да слуша спомени. И винаги казваше: Трябва да ги записвате тия неща, защото после никой няма да ви повярва.
И така ме караше буквално да си спомням разни работи. Например в един от разговорите ме пита: Имаш ли някакъв спомен кога усети че комунизмът не е както трябва, че нещо не е наред? Доста време се мъчих да си спомня - не е било в пети или шести клас, същевременно когато съм бил студент, 1989-1990 г., нещата бяха вече ясни. Трябва да е станало в гимназията. Замислих се тежко и стигнах до някакъв спомен, че нещо се пропука по много конкретен повод - "Инициативата за стратегическа отбрана" на Рейгън. Трябваше да пиша за час на класния, да представя колко ужасна е тази стратегическа отбрана на Рейгън. Отидох в читалнята на партийния дом на БКП в Бургас и получих достъп до бюлетини на на БТА. Четох там, имаше едни схеми на тази инциатива - било е някъде към 1983-1984 г. Спомних си, че като видях схемата (браво на БТА!) как Рейгън иска да прихваща над океана ракетите на руснаците със сателит, докато американските безпрепятствено минават, си казах - това въобще не е нещо глупаво, това е гениално. Изведнъж усетих, че нещо не е наред, че подигравките с "междузвездните войни" на Рейгън са абсурдни. Започна кратък период на съмнения, който окончателно приключи с наводняването на България от суперкритичната към комунизма съветска преса по време на "перестройката". Благодарен съм на Вера, че си възстанових този спомен, иначе щеше да ми бъде безвъзвратно заличен. А иначе имаше една група комунистки в Английската гимназия в Бургас, барабар с шефовете - достатъчно отблъскващи и противни. А освен това в гимназията витаеше легендата, че комунистките са тласнали Петя Дубарова да посегне на живота си. Не твърдя, че наистина е така. Но аз влязох в гимназията две години след нейното самоубийство. Ако трябва да бъда откровен, в чисто човешки план този слух неизбежно пораждаше ненавист към учителките комунистки, предхождаща всичко останало. Те осигуряваха прекрасен контраст с другите ни учители, на които ще бъда винаги благодарен. - Когато казвате всичко това, си припомням, че когато тя започна да прави двата тома на "Историята, населена с хора", искаше да провокира тези наши съвременници да разкажат комунизма в човешки план - как всеки персонално го е живял. Искала е да се запази като памет, защото днес 20-годишните не разбират комунизма.
- Аз пък се радвам донякъде, че е така. Не искам децата ми да четат "Колимски разкази", ако ме разбираш, и да знаят кой е Георги Димитров. Аз хем искам да се запази паметта, хем искам младите много-много да не знаят, за да са напълно освободени. Признавам, че съм в дълбоко вътрешно противоречие... Мисля, че сме го говорили това с нея. Платон започва диалога "Държавата" с един много остър аргумент, пред който студентите винаги се стъписват. Платон агресивно твърди, че политическият режим, в който живееш, до голяма степен подрежда душата ти и душата на индивида е подредена според характера на режима.
Съвременните деца или студенти, които са индивидуалистично настроени и са свръхкритични към България, към държавата и политиката, много се бунтуват срещу тази теза, защото я разбират буквално. Но това нещо е разбрано от Вера много по-дълбоко. Режимът, в който живееш, оформя душата ти, не се отпечатва, не е матрица, а е като подводно течение. От една страна, има фундаментална разлика между комунист и антикомунист. Какво обаче ги свързва? Ами комунизмът ги свързва. Това е основата и в някакъв смисъл спокойно мога да кажа, понеже гледам вече тези неща отвътре - най-старите измежду първото поколение демократични политици имаха спомен отвъд комунизма, преди него - и затова бяха различни. Вероятно и затова бяха толкова отблъскващи някои представители на поколението, което навлезе в политиката след 1990 година. Голяма част от тия хора бяха много озлобени. Мислел съм си за тия хора, които са били унижавани от комунистите и същевременно са ставали част от режима - хем са облагодетелствани, хем наистина мразят комунизма. И тия хора бяха осакатени в някакво отношение. Бяха злобни, дребни и много алчни, без смела визия за България, уплашени от радикалните реформи - и все искаха нещо да се договарят с комунистите и Русия. Типични посткомунистически антикомунисти. Вера фактически искаше спомените и историите да бъдат записвани, без да се теоретизира и да се правят някакви изводи. Наистина смятам, че в крайна сметка най-полезните неща за българския комунизъм в много голяма степен са фактологичните изложения, спомените и историите, независимо, че чисто професионално бих предпочел да ги има и прецизните политологични анализи на тоталитарната комунистическа държава и БКП. Между другото, говорил съм специално с много хора, предавайки нейното послание. Питал съм някои хора спомнят ли кога се е пропукало нещо в тяхната идея за комунизма. Един важен за мен човек, университетски преподавател, ми разказа следния спомен. Денят, в който починал Сталин, времето било много мрачно, от всички радиоточки се повтаряла новината, внушението било от мрачно по-мрачно: какво ще правим сега, как ще живеем. Той бил ученик тогава и си спомня: Ние бяхме много потиснати, седяхме в една градинка и изведнъж изгря слънцето. И си казал (ама вътрешно) - абе, ще има живот и след Сталин. Оттогава нещо в него се пропукало. Това не може да се измисли. Вера е права, че тези неща трябва да се записват, защото безумията на комунизма нормалният човек няма да ги повярва. - Когато се запознахте с Вера, бяхте ли направили вече вашето интервю с Маргарет Тачър?
- Да, коментирахме го, защото пикът на списание "Разум" беше интервюто с Тачър в първия брой и текст на Иван Костов, който беше първото му публично проговаряне след знаменитото мълчание. След Тачър във втория брой беше интервюто с Вера. Не е хубаво да се започва с много силни броеве, това е моят съвет. Огромни тиражи направихме с първите броеве, но никога не се доближихме до тях след това. За първия брой на "Разум" ми казаха, че е бил с по-висок тираж от тиража на българския "Плейбой", който също започна да излиза някъде тогава. Не мога да го докажа, но така ми бяха казали.
Бях много поласкан, че Вера даде това интервю. Тя не дава интервюта. С удоволствие взе въпросите, но тя си отговори на спокойствие, без да бърза, затова е и толкова хубаво, подредено, перфектно. Аз нямам журналистически умения, тези интервюта бяха мое хрумване, за да има лице на корицата. Другото, което дължа изцяло на Вера Мутафчиева - амбицира ме, когато ми каза, че иска да напишем заедно учебник за гражданско образование. И ме помоли да дам някаква концепция. Тя вече беше участвала в писането на учебник по история. Много се въодушевих, не съм бил чужд на тази идея, но благодарение на нея идвах тук, в пицарията, с една огромна папка, вадех програмите за гражданско образование и национални стандарти на САЩ, Франция, Холандия и й ги представях. Благодарение на нея свърших тази работа, затова и сега участвам в този дебат за необходимостта да има такова образование 20 години по-късно.
Някъде през 2003-2004 година тя ми каза: Преди да направим учебника, ти трябва да направиш нещо за учителите. Тя вече знаеше с какво се занимавам. Моята концепция беше, че гражданското образование осигурява някакви базисни понятия, свързани с демокрацията, създава някакъв вид културна основа, мотивация за участие в политическия живот, възпитание в ценности. Тогава се възмущавахме от онова модно говорене срещу партиите, срещу парламентаризма. Сакскобургготски много силно разклати тези неща. Не може в една държава да има демокрация без партии. Но за да е изначално ясно, трябва да си го учил. И благодарение на нея направих четири антологии - те не стигнаха до учителите, но са основни за студентите по политология. Става дума за Модерната демократична идея, Модерната демократична държава, Политическите партии и демокрацията, Световните религии и демокрацията. Предоставих й текстовете за първите две, обсъдихме ги, тя ги одобри и ги издадох. Издаде ги "Българско училище за политика", което ги ползваше при своите обучения на български политици, за което съм благодарен. Но изцяло тласъкът беше от Вера. Каузата за гражданското образование остана с мен оттогава и днес я следвам като член на комисията по образование в Европарламента. Винаги изтъквам нейния аргумент, че най-важни са учителите и хората продължават да се се впечатляват.
Тя ми каза директно: проблемът на българското образование е само един - учителите. Това е хипербола. Не всички учители са проблем, но много добре разбираме за какво става дума, защото като се каже така, звучи едва ли не грозно. Тя има предвид, че учителите трябва да се образоват, да се променят. И оттогава винаги акцентът ми е обучението на учителите. Не стигнахме до финала, но имам плановете за този учебник. Един ден... - Стратегически поглед години напред...
- Без да са го осъзнавали, много хора са стигнали несъзнателно до идеята за гражданско образование през това, което направи Сакскобургготски. Много хора са си казали тогава: къде по-притеснено, къде по-грубо: Егати тъпия народ. Включително и тези, които гласуваха за Сакскобургготски и видяха за какво става въпрос, и те са си казали: Егати тъпия народ. Всъщност, казано цивилизовано, това означава, че не са глупави хората, просто в този вакуум на познание и на традиция идва един човек с уникална историческа биография и се възползва. Това е. По-скоро бих казал, че хората бяха политически абсолютно беззащитни. Невинни. Така гледам на хората, които гласуваха за него. - Не проявявате ли снизхождение в случая?
- Напротив, аз съм безмилостен в оценката си за Сакскобургготски, просто това са фактите. Нека в духа на Вера да ви разкажа една история. Помня срещата с един много възрастен човек в Бургас по време на кампанията за парламентарни избори през 2005 година, когато станах депутат от ДСБ, а тогава царят вече беше на излизане от властта. Та казвах на този възрастен човек - очевидно антикомунист, монархист, да гласува за нас, защото НДСВ ще направи коалиция с БСП, това беше очевидно за мен. Този човек със сълзи на очи ми каза: Момче, царят никога няма да отиде с комунистите. Младо си, умно си, но не ги разбираш тия работи. Аз съм видял баща му... След изборите виждах отвреме навреме този възрастен човек при посещенията си в Бургас, той физически грохна. Царят сигурно и не подозира какво е причинил на такива хора, но той направо ги съсипа, когато направи коалиция с БСП. Лиши ги от перспектива. Този възрастен човек носи спомена за баща му - Борис ІІІ, цинизмът на сина го съсипа. Е, тъп ли беше този човек? Не, той не е тъп, а е наивен и беззащитен пред един завършен политически мошеник. Вероятно и дядо ми, ако беше жив през 2001 година и го нямаше внука му да го тормози за кого да гласува, щеше да гласува за царя. Това е истината за много възрастни хора, а и не само за тях. Наивност, доверчивост и неумения да се види политиката през абсолютния цинизъм на царя. Липса на опит също. Едно съм сигурен, не е глупост, друго е... Това не разбрахме и ние, като се озлобихме на Симеон. Но си казах - няма да има друга възможност за такава злоупотреба в българската политика. Това няма да се повтори. Няма такава фигура. Не че няма да има такива лъжци и че няма народът да се връзва. Но тук става дума за този тип гигантска лъжа и много тежко размиване. Много се хора се почувстваха унизени, царят разлюля нещата много повече, отколкото личеше на повърхността. Истинските протуберанси дойдоха после - едно разлашкване на нещата, почна едно говорене срещу партиите, тежко говорене срещу политиците, подигравка с парламента. Борисов продължи в това отношение - той видя, че хората обичат да се ругаят депутатите. Ще мине дълго време, преди да се възстанови балансът, да се разбере, че определено говорене в политиката има разрушителни последствия. Всички народи изпадат в такъв тип крайности и имат такъв тип популистки момент. Но нашият вариант беше уникален заради личността на царя. Между другото, НДСВ е статистически най-бързо провалилата се партия-победител в европейските статистики - от партия, победила на избори, за 6 години пада под прага за влизане в НС и днес е мъртва.
- Общуването с Мутафчиева помогна ли ви по някакъв начин в попрището ви на политик?
- Нужно ми е време, за да осъзная това. Никога не ми е казвала да не се занимавам с политика. Но отвреме навреме намекваше по своя си начин, че може и да съм ценен за политиката, но съм по-ценен за науката. Успяваше да го каже много убедително и това ме ласкаеше. Много добре помня, когато ми каза: Чакай сега, ти да не си Гиньо Ганев.
Между другото, Гиньо Ганев минава за успешен политик, председател на Народното събрание, запази добра репутация, компетентен е. Това, че ми го даде за негативен пример, всъщност е много прозорливо, макар и ласкателно, ама не съвсем.
Но никога не ми е отправяла груби намеци от типа: Ти какво правиш в политиката?
Доста хора, включително и мои колеги, ми паднаха в очите в тази връзка. Искрено се учудваха, че човек като мен влезе в политиката, разубеждаваха ме, а после се набутаха в листите на НДСВ, ДПС и БСП. Искрено им се извинявам, ако са ме разубеждавали, защото за смятали, че съм безценен за науката...
Влязох в политиката много нелогично и буквално за една седмица, имах 100 процента научно битие преди това. Просто почнаха да ме канят по телевизиите, след като направих първите си преводи и публикации; в едно предаване по БНТ съм направил някаква необичайна критика на правителството на ОДС отдясно. Чуват ме някакви хора около Костов, казват му, Костов ме извиква и по същество ми казва: Ти, дето добре говориш и пишеш, искаш ли да свършиш нещо полезно в политиката. Не знам дали ме беше проучил, но ме беше хванал в единствения момент, в който можех да вляза в политиката - години наред специализирах в чужбина, пишех дисертация, правех преводи и по-рано по никакъв начин нямаше да се съглася; малко по-късно вероятно щях да вляза още по-дълбоко в академичните дела, да основа някакъв научен институт, да поема още по-големи ангажименти към университета и край. Но имаше един кратък период в края на 2000 и началото на 2001 година, в който можех да бъда засмукан за политиката. Точно в този момент Костов ме хвана. Той е виновен за всичко. Вера гледаше на политическата ми работа така: Хубаво, хубаво, но не за дълго време. Влез, свърши малко работа и излез - това беше намекът.
Не съм мислил, но не повече от 40-50 срещи съм имал с нея. Много ме радваше, че тя ми се обаждаше. Запозна се с жена ми - която е арабист ориенталист, преподава в НБУ. Жена ми прочете "Случаят Джем" и каза, че удивително, но практически няма фактологически грешки в книгата. А самата Вера не е разполагала с документи. - Коментирали ли сте темата за т.нар. турско робство?
- Много сме говорили за това. Невероятни неща ми е казвала. Някои може и да спорят дали има робство, или не, но специалисти не могат да спорят за това, защото познават понятията, знаят какво означава робство. Тя в това отношение знаеше поразителни факти, които комбинираше по неподражаем начин. Най-вече говореше за пазара и умееше да връзва нещата с комунизма и съвременното развитие. Книгите й по тази тема са невероятно увлекателни и истински смели, за което си плати цената като жив класик. Но живото общуване с нея беше истинско удоволствие и привилегия - благодарен съм на Вера, че ми го подари.
София,19 юни, 2016 година
Интервюто взе: Генка Маркова
Светослав Малинов е български политик от партията Демократи за силна България (ДСБ), политолог, преподавател по политически науки в Софийския университет. Един от основателите на ДСБ, той е депутат в Народното събрание (2005–2009) и в Европейския парламент от 2009 година. Роден е през 1968 година в град Дупница, завършил е политология в Софийския университет. Специализира в политическа теория в Осло и Ню Йорк, има магистърска степен по политическа философия от университета в Йорк, Великобритания. През 1999 година защитава дисертация върху на английския консерватизъм и печели конкурс за асистент в катедра „Политология“ към Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. В момента е доцент по история на политическите идеи. Светослав Малинов прави първите преводи на български на някои книги на Джон Лок, Едмънд Бърк и Френсис Бейкън. За преводите си на Лок получава награда на Съюза на българските преводачи. Втори мандат като евродепутат от ЕНП. В Европейския парламент (2014-2019) е член на Комисията по култура и образование, заместник в Комисията по промишленост, изследвания и енергетира и в Комисията по петиции.
Препечатването на този текст - изцяло или отделни части, става само с изричното писмено разрешение на администратора на сайта - Веселина Василева или автора на рубриката - Генка Маркова. В противен случай ще бъде нарушен Законът за авторското право.
|
