- Къде се пресякоха пътищата Ви с Вера Мутафчиева?
С.П.: - В края на 2002 година започнахме да издаваме списание "Огледалото". И тя участваше в правенето му, даваше своите бележки, а също и текстове. Но то излиза около година и после спря, защото не се купуваше. - Да, помня списанието. Вера го харесваше.
С.П.: - И от нейна, и от моя страна това беше вид хоби, не беше сериозното ни занимание. Идеята беше да предоставим трибуна на хора, които имат какво да кажат. По този повод се запознахме късно. Затова Вера беше казала за мен и за съпругата ми Ема (Емилия Примерова), че сме "хронологично последните й приятели". Виждахме се в "офиса" й - пицарията "Четири сезона" в квартал "Изток". - За какво си говорехте с Вера?
С.П.: - Темите, по които разговаряхме, бяха главно за религията и Бога, за турското робство и Турция. Може би защото аз самият имам интерес към тях. А тя беше "пластична" (не мога да намеря по-точна дума) в отношенията си с хората - общуваше и се ръководеше от интересите на другия. Ако се интересувате от градинарство, тя ще се опита да води разговор тъкмо по тази тема. А религията е моят отдавнашен интерес, затова и често сме говорили по тези въпроси. В същото време тя оставя другият да си каже интересите и оттам да започне. Много рядко тя ще започне да води разговора. Споделяме, разбира се, и някои битови, ежедневни неща, но след това някаква мисъл, подета от някой, повежда разговора.
Главно я интересуваше Турция, разбира се.
- Заради виждането й за турското робство в началото на прехода националисти я нарекоха отродител.
С.П.: - Разговаряли сме и тя е споделяла следното: истината според нея (а тя е професионалист) е, че средният българин по това време не е живял по-тежко от средния селянин в Европа. Българинът, след като си плати годишния данък, може да ходи по света. На хаджилък или за търговия - където иска, може да иде, а другаде не е било така. Смяташе, че е пресилено да се говори през цялото време за робство. Не говорим в случая за крайностите, като арменския геноцид например - тях никой не ги оправдава. Тя казваше по принцип, че в тази империя българите сме чувствали що-годе комфортно - развивало се е занаятчийство, хората са обработвали земя. И другата й теза - че не е сигурно дали Освобождението е било за добро, или за лошо, може би е имало и друг път.
По начало човекът търси прости обяснения, казваше тя. Колкото са по-сложни нещата, толкова по-просто иска да му бъдат обяснени. И затова по-лесно е да бъде робство, там и краските са по-черни, като се казват и истини, разбира се. Имало е и тежки периоди, ще дам пример с Кърджалийското време. Но даваше пример с еничарите - казваше, че хората със зъби са се мъчили да вземат детето им, а не са ги отвличали насила от селата. Защото да станеш еничар е означавало обществено положение, хляб и много други неща.
Според нея заради лошите страни на турското иго пропускаме да видим и добрите. И даваше пример с голямата култура, която е носила империята. Въпреки че процентът грамотни сред населението е бил по-малък спрямо българите, е имало и значителна прослойка от турците с висока култура. - А какво си говорехте за религията, за Бог?
С.П.: - Мисля, че мнозина, които я познават, смятат, че тя е невярваща. Това не е вярно според мен. Може и на вас да ви е казвала, но мога да ви уверя, че не е така. Тя определя себе си като деист. (Религиозно философско течение от 17-18 век, което признава съществуването на Бог само като първопричина в света, но отрича неговото съществуване като личност и неговото вмешателство в природата и обществото - б.а.)
Това е малко известно течение, според което има Бог, но той не се занимава с хората, с природата. Тоест злините, които стават, него не го интересуват. Вера смята, че има Бог, но не е вярваща. Е. Примерова: - Двамата със Светльо спорим - аз мисля, че Вера е невярваща заради нещастията, които е преживяла, а той твърди, че тя вярваше.
С. Примеров: - Тъкмо това е деизмът. Ще припомня една разпространена теза, че това е най-хубавият свят, в който живеем. Тогава Волтер, който е деист, за да се подиграе с това твърдение, пише "Кандид".
Тя ми цитираше свой разговор с проф. Богдан Богданов.
Той й казва: Вера, да знаеш, че няма Бог.
А тя му отвръща: Богдане, много ти благодаря. Аз не знаех. Сега съм ти много благодарна, че са ми ясни нещата. - По-скоро бих казала, че е агностик.
С.П.: - Тя определяше себе си като деист.
Агностик означава, че човек не знае. Докато при деизма има Бог, който не се интересува от хората, а и от злините. За нея проблемът беше злото в света.
Има едно течение - теодиция, което върви в тази посока: как да се оправдае Бог, ако има злини. Как ще оправдаете Холокоста например. За нея това зло беше важно. Деизмът казва, че Бог не се интересува, иначе как може да си представите всемогъщ Бог, който допуска злина.
Твърдя, че тя не е атеист. Разбира се, тя не обичаше попщината, църквата с нейните институции - тези неща считаше за излишни. Смяташе, че самата религиозна институция е допринесла за много злини за света. Наистина не обичаше черкви. Емилия Примерова: - Когато съм казвала "Бог да помага" при различни поводи, тя отвръщаше: Какъв Бог?
С. П.: - Сещам се за един цитат от нея: Нали знаеш, че имам специални отношения с Бога. Е. Примерова: - Не беше пристрастна към религиозните ритуали.
- Накратко - тя не приемаше институцията църква, но съществуването на Бога не отричаше. Много пъти ми е казвала, че е деист. - За творчеството й, начина й на писане говорили ли сте?
С.Примеров: - Занимаваше я например въпросът дали читателят трябва да познава автора на книгата, или е по-добре да прави своите изводи само по произведението. Вълнуваше я този въпрос. Тя беше на мнение, че е по-добре да не познаваш автора, аз пък защитавах обратното становище и спорихме доста по тази тема. Говорили сме и за "Бивалиците". Много ясно й беше, че е почти невъзможно човек да бъде искрен и да напише истината за себе си - че като пише за себе си, най-много човек да отрази собственото си мнение. Че човек се старае да бъде искрен, но това се постига много трудно, защото се появява някаква сантименталност, която пречи на обективността. - А политиката обсъждахте ли с нея?
С. Примеров: - Конкретни имена не по-скоро не. Веднъж сподели, че я питали защо била толкова примирена с режима преди. Сещам се по този повод за полския режисьор Анджей Вайда. Питали го защо е бил толкова примирен по времето на социализма. А той отвърнал: "Защото нямаше да ги направя и напиша тези неща, които ги има сега."
Но беше непримирима към Симеон Сакскобургготски. Не можеше да му прости много от нещата, които направи, докато беше във властта. - Не понасяше монархическата институция, това е моето впечатление.
С. Примеров: - Няма логика демократично настроеният човек да приема монархията, монарха, на когото си подчинен по условие. А тя е личност, която не може да бъде подчинена на когото и на каквото и да било. Ще припомня тук и нейните думи: "Аз съм от поколението, което остана без дом и без семейство, защото Негово величество обяви символична война на Великите сили. Цяла България беше съсипана в началото на 1944 г. Трябва да осъразмеряваме своите възможности с щенията си."
Това, което правите в момента с интервютата с нейните приятели, много ми напомня, че Вера мечтаеше да направи интервюта с хората, преживели бомбардировките над София. Казваше: Хората си отиват, няма да има кой да каже от първа ръка какво е било. - Да, споделяла е тази своя идея. Болеше я, че много малко софиянци помнят и знаят за бомбардировките. С. Примеров: - Казваше: Всеки човек има личен спомен от едно конкретно голямо събитие - като едно земетресение, падането на Берлинската стена...
На финала ще кажа още нещо - Вера ни подари книга и вътре беше сложила нейна снимка - по-стара снимка, не от последните години, която беше надписала. Приехме го като нейно сбогуване с нас. Беше няколко месеца преди да си отиде.
За мен беше някакво съобщение - сякаш искаше да ни каже нещо с тази снимка в книгата. "Моята е лесна, тичам по последната права. Хабер нямате колко чудесно е да нямате бъдеще - няма и що да те плаши." Ей така говореше Вера Мутафчиева за смъртта - като за логична част от живота, сякаш нямаше боязън у нея...
Говореше така, че оставах с усещането - иска по-бързо да си отиде. Но тя я отчиташе като част от живота, а щом е така, защо да не говорим за нея.
Е. Примерова: - Имах чувството, че я приема без страх.
Светослав Примеров: - Тя беше много добър психолог. Виждаше и доброто, и лошото у човека, откриваше нюансите в характера. София, ноември 2009 г.
Интервюто взе: Генка Маркова
Светослав Примеров (1938 - 2015) е икономист, работил е дълги години в сферата на външната търговия. Заедно със съпругата си Емилия Примерова са представители на Бритиш петролиум и на АРАЛ за България.
Препечатването на този текст - изцяло или отделни части, става само с изричното писмено разрешение на администратора на сайта - Веселина Василева или автора на рубриката - Генка Маркова. В противен случай ще бъде нарушен Законът за авторското право. |
