- Чрез Фонд "13 века България" ли се свързахте с Вера Мутафчиева?
- През 2005 г. бях избран от тогавашното правителство за изпълнителен директор на Фонд "13 века България", а Вера Мутафчиева беше избрана в новия състав на УС. Мисля, че заради твърдите си републикански убеждения тя отказа (по това време управлява правителството на Симеон Сакскобургготски - 2001-2005 г. - б.а.).
Димитър Коруджиев се съгласи да остане - аз лично го помолих. Помолих и Вера, с която ме запозна Кин Стоянов. Тя не успя да ми откаже обаче да остане председател на Издателския съвет на фонда. И почти до последно беше председател на издателския съвет. Незабравими за мен са нашите срещи с нея - тя предпочиташе да се среща със своите приятели в близката до дома й пицария, оттам са и може би най-хубавите ни снимки, правени заедно. Запомнил съм топлото отношение към момичетата, които сервираха в заведението, и вечната цигара между пръстите на дясната й ръка. Не говорихме за кой знае какви световни проблеми, но винаги беше интересен разговорът с нея. Ако не на месеца, на два месеца веднъж се срещахме там. - Какво помните от тези срещи?
- Интересните неща, които научих от нея, бяха не толкова за историята, за османистиката, колкото за пинакотеките в Мюнхен. Тя много обичаше старата, новата и най-новата пинакотека в Мюнхен. В Мюнхен през юни 2008 г. беше нашата изложба "България в блясък" в Ландтага на Бавария и след това в Елванген, където е бил заточен св. Методий. Вера ми даде куража да започна първо с тази мащабна дейност - в списъка на ЮНЕСКО да бъдат включени още няколко български обекта. А с изложбата, която съдържа вече близо 150 фотопана с най-прекрасните образци на българската и християнска цивилизация и на паметниците под закрилата на ЮНЕСКО, и на тези, които фондът предлага да влязат в списъка, тя окуражаваше и моята фотографска дейност - самата тя е била добър фотограф. И се радваше, а за мене е голяма чест, че нейният брат Боян, когато си беше дошъл в България, за да му връчат награда, пожела кадри от нашия мултимедиен диск и няколко дори заминаха за Швейцария от нашия диск "България в блясък". Тя хвалеше моите снимки, което за мене беше голяма радост, а и ми даваше кураж за това, което правех.
В пинакотеките открих това, което тя е видяла и бях обещал да й го направя на мултимедия, но все отлагахме. И може би това ми остава един от големите грехове към нея - че не й показах какво съм снимал с един много хубав апарат. В Германия, в Австрия, в Белгия, където беше изложбата, в Европейския парламент. Съжалявам, че тя не успя да види снимките.
Не успя да дойде на изложбата в Народното събрание и в Министерството на културата, но все ме питаше - разкажи ми как си я подредил, какъв е замисълът.
- Въображението й беше толкова богато, че каквото не можеше да види, си го наместваше перфектно.
- Точно така - като тибетските учители тя успяваше да се премести в пространството и да опише места, на които е била може би само мислено. Незабравим ще остане последният й рожден ден, който празнувахме заедно на 28 март 2008 година тук, в салона на фонда. Случайно или не, тук беше Надя Фурнаджиева от издателство "Летера", Димитър Коруджиев, с когото искрено се обичаха като брат и сестра, някои от професорките от Института по български език към БАН, които ни помагат в работата по темата за чистота на българския език. Тя участваше с едно свое есе, което прочетох на голяма конференция в НДК с международно участие "Българският език - съхранена духовност и неизвестно бъдеще". Подкрепяше ни и в тази инициатива, подкрепяше ни и в тази посока и тази година, когато завърши конкурсът за есета на млади хора - дойдоха 92 есета, отново споменахме името й, макар че отсъстваше от церемонията по награждаването на младите хора.
Тя ръководеше до последно заседанията на издателския съвет на фонда (с пълен пепелник с цигари) и отстояваше като енергичен млад човек всяка своя позиция, не допускаше сурогати или слаби текстове да влизат в издателската програма на фонда.
Стимулираше издаването на книги в областта на архиивистика, на историята, последната благословия, която тя даде, беше за проф. Валери Стоянов, зам.-директор на института по история на БАН, който с подкрепата на фонда и на издателския съвет издаде книгата си "Куманология". - Говорихте ли с Мутафчиева за политика? Вие бяхте човекът, който така да се каже организационно пусна партията на Симеон Сакскобугготски да се регистрира...
- В зависимост от ситуацията питала ме е за някои неща, без да подпитва, просто аз съм бил в кухнята, покрай мене и с мое участие се случиха някои неща. И като човек, който иска името му да остане чисто, аз се стараех да аргументирам това, което се е случило. Помня, че наричаше социалистите аркашки - отнасяше се не с голямо уважение към тях - освен към монархията и към социалистите се отнасяше с ирония. Нямаше някакви груби нападки, тя не влизаше в злобата на деня, дори пърхахме нагоре към по-духовни теми, като вземахме повод от конкретни неща.
- Онова, за което тя искаше да реагира по повод политиката в страната, Вера го пишеше в публистичните си есета. Вълнуваха я събитията с протестите в края на 1996 и началото на 1997 година. Помня, на 3 февруари 1997 година София очакваше решението дали ще има второ правителство на БСП след оставката на Виденов, градът беше блокиран, По "Цариградско шосе" се вървеше само пеша. Този ден трябваше да отида до тях, за да взема един текст от Вера за вестника, в който работех. Отидох пеша, беше студен, ветровит ден. Когато отидох в тях, Вера и дъщеря й Рада ме почерпиха с хляб, който сами бяха направили.
- Били са по-тревожни времена, но тя винаги беше премерена, не донаслагваше черни краски, не беше привърженик на това. Тя никога не прекаляваше с тревогите, с черните краски, в рамките на иронията и самоиронията бяха разговорите.
- Вие направихте прекрасен албум със снимки на най-важните религиозни места за българите. Как се отнасяше според вас към религията?
- Тя не беше фанатично вярваща, но се отнасяше с уважение към религията, за един рожден й дарих образите на светите братя Кирил и Методий и тя прие с радост моя подарък. - Как приемахте чувството й за хумор?
- То се изразяваше най-напред в самоирония. И човек винаги може да приеме шега, насочена срещу него, когато най-напред се шегува със себе си. В нашите срещи в пицарията одумвахме, нещо обсъждахме, отстрани сякаш разговорът звучеше несериозно, но той си беше много сериозен, страшно много неща си говорехме, без тя да се пъчи и да ми показва колко много знае и колко аз не зная. Аз много не зная, ако се сравня с нея, но още в самото начало на познанството ни си позволих да й изпратя моите дебели книги - "Записки по българските реформи", "Цялото царско воинство" и т.н. Не ги изпратих тя да ги рецензира или нещо друго, а просто като знак на уважение, макар че всеки автор се ласкае какво ще каже Вера Мутафчиева за неговите неща. Тя дълго време си мълча и веднъж без никакъв повод ми каза: Тук ти това трябва да го свършиш, защото си човек, написал еди-какво си. Така намерих оценката за графоманията си, която тя сигурно е прегледала, прочела, но никога не е казвала пряко, открито... - Помня, че имаше много топло отношение към Фонд "13 века".
- С Агенцията за българите в чужбина се е разделила с някакво огорчение, докато да, за фонда имаше добро чувство. Макар че около фонда имаше и упреци, и сплетни и какво ли не, приносът й за оперативното управление на фонда е голям. Тя е вложила много от себе си във фонда и затова й беше приятно да работи тук. Без да го прави натрапчиво, по някакъв начин тя контролираше това, което аз върша във фонда. Без да се смята за контрольор или опекун, но знаех, че тя следи какво става във фонда. Когато се обадеше с ведър глас - тя не говореше пряко за работата тук, разбирах, че е доволна. Тя знаеше, че дигнахме фонда на крака. - В началото се отнасяше въздържано, но когато любезно си предадохте щафетата с Кин Стоянов, предишния председател на фонда, беше доволна, после лека-полека се отвори и към вас. Резервите й идваха преди всичко от политическата сила, от която вие идвахте - НДСВ.
- Тя беше открита антимонархистка, така че обсъждахме нещата, аз й казвах моите аргументи. На едно място намерих една нейна реплика - че не може да прости на монархията разбитото им семейство, разбомбените им къщи. Другият много силен аргумент според мен е, че тя е толкова самостойна, независима личност, че не може да търпи "шапки" над главата си. Аз съм й разказвал и положителни неща за Симеон, но груби и преки нападки от нейна страна не е имало. София, 26 ноември 2009 г. Интервюто взе: Генка Маркова
Тошо Пейков е роден 1951 г. Депутат от СДС в 36-о Народно събрание. През 2000 г. участва в учредяването на Движение за национално възраждане "Оборище". Тази партия е една от двете партии, с които Симеон Сакскобургготски регистрира Национално движение Симеон Втори за участие в парламентарните избори през 2001 г. Пейков става депутат в 39-о НС. През 2005 г. е назначен за изпълнителен директор на Фонд "13 века България".
Доктор по социология.
Препечатването на този текст - изцяло или отделни части, става само с изричното писмено разрешение на администратора на сайта - Веселина Василева или автора на рубриката - Генка Маркова. В противен случай ще бъде нарушен Законът за авторското право. |
