Соня Димитрова: Проф. Мутафчиева, казвате "да залепим етикета" на отминаващото столетие. Какво ще пише на него? За нас, българите, какъв беше XX век - мащеха или майка, ако използваме ваши сравнения? Вера Мутафчиева: Разбира се, етикетите ще бъдат не само различни, но и диаметрални по смисъл. Немалко милиони из Европа бяха с подобен и от съветската победа във Втората световна война с привилегията да властват над сънародниците си в течение на половин век. Това чудновато за модерните времена положение едва ли ще бъде скоро забравено както от едните, така и от другите - вътре във всяка източноевропейска нация. Дали столетието ни ще получи оценката си на майка или мащеха, зависи от социалния статус на индивида или на обществения слой. Соня Димитрова: Историкът гледа назад към преживяното, писателят се взира в бъдещето. Вие сте и едното, и другото и може би тази раздвоеност прави по-вярна преценката ви за настоящето.. Вера Мутафчиева: Настоящето ни е доста колоритно, в известно отношение неповторимо. Както и да ни е трудно (сякаш по-рано е било много леко), нека посветим внимание на това да го наблюдаваме, проучваме, опознаем. Струва си. Защото от такива умствени усилия дано привикнем да оперираме в коренно изменилата се среда. През целия си живот изпитвах съпротива спрямо една професия, която намирах ненужна - минало, подсладено или направо фалшифицирано. Днес я намирам полезна. Все едно, въпреки натрапените неистини за историята професионалистът има собствена представа за миналото, дето бе длъжен да премълчава. А именно тя - твоята си истина - ти позволява да възприемеш адекватно и настоящето, да не му се сърдиш. Поради убеждението, че на малкия човек, каквито сме всъщност ние, нивгаш не е било ни весело, ни лесно. Ала човекът - забравлив, та завижда на миналите поколения. Знаете ли, изразът "доброто старо време" датира от римската епоха. Няма добро - ни старо, ни ново. Всеки и винаги е воювал за хляба на децата си. Соня Димитрова: А кой е най-важният за нацията ни въпрос сега? Вера Мутафчиева: Да промени своя начин на мислене. Нима за почти десет години не проумяхме, че реалността не е каквато беше и никога няма да се върне онзи ред на нещата, които бяха "сигурни". Ако се замислим или добре си припомним, сигурни те никога не са били, затуй пък ги представяха гръмко като такива. Днес всеки е длъжен да изнамира своя път през живота, да търси с все сили изхода си от мизерията, да открие собствена ниша в подвижното цяло. А непрестанно слушаш жалбата: Искам да намеря "държавна работа"! Аз пък искам да видя как ще се осъществи реформа и преструктуриране, когато всеки се стреми да седне зад някакво бюро и да не върши нищо производително, необходимо. Отчайващ стремеж към непродуктивност, към жалка, но осигурена консумация. Боя се, че от такъв стереотип не може да произлезе нещо перспективно. Соня Димитрова: Все пак не се ли движим в някакъв омагьосан кръг? Вера Мутафчиева: Така е. Изконната надежда у българина да получи, без да даде, му играе мръсен номер. Наблюдавам десетки хора наоколо, които "търсят спонсор". Текнало ти нещо хитро, търсиш кой да го заплати. Не те интересува дали то някому ще върши работа, дали ще даде положителен резултат... Важното е да убедиш баламата да даде. А после? Когато той осъзнае, че се е отпуснал бадева? Няма да повтори естествено, че и ще убеди други като него вече да не дават. Нашенецът обаче си вика: "Нали този път мина." Е, така няма да я бъде. Соня Димитрова: Като че ли обществото ни няма рефлекси да противодейства на злото, насилието, мутрите и корумпираните управници... Вера Мутафчиева: Никое общество не иде с готови рефлекси, то си ги изработва при своето противоборство с неизгодни нему явления. Важното е да се мисли, да анализираме и извеждаме заключения. Къде по света няма мутри и корупция? И в най-напредналите, и в изостаналите страни ги има. Рекет, насилие, корупция. А малкият човек им противостои. Колкото да оживее и да оцелеят децата му. Въпрос на опит и познания. С кой акъл се надяваме у нас да няма мутри и корумпирани управници? Би било изключено. Наша задача е да изнамерим противодействие срещу тях, а за тази цел разполагаме с опита на много страни. Соня Димитрова: Народопсихологията ни ли се е променила, или просто рухна митът за нея? Вера Мутафчиева: Туй с народопсихологията беше и продължава да бъде наистина мит. Да не би да смятате, че допреди десетина години българинът е бил порядъчен, съчувствен, чист в помисли и дела? Ами в такъв случай откъде и кога се взеха такъв процент изпечени във всякаква тъмна дейност и чиста си престъпност българи? Може и аз, и много съграждани днес да биха си пожелали да бъдат преуспяващи разбойници, но това не се получава за броени години - трябват умение, опитност, връзки с престъпна или управляваща среда. Ще рече, не се е променила народопсихологията ни, тя просто излезе на светло от своите топли, дълбоки хралупи. Соня Димитрова: Като се вглеждате в новото поколение българи, обнадеждена ли сте за бъдещето на страната ни? Вера Мутафчиева: Определено да. Харесва ми преди всичко обективният факт, че за младите политиката не означава нищо. Те твърде бързо и адекватно си изковаха убеждението, че не в нея е бъдещето им и съвсем достатъчно е политиката да не пречи на тяхната реализация, професионална преди всичко. Съществено е те да не позволят чрез тяхната енергия да вади кестени от огъня кой да е. Нека ги вади сам и лично. Време е, както отдавна бива на Запад, гражданинът да се заеме със своите проблеми, квалификация, собствен интерес. А не да бъде обект на поредна политическа манипулация, си реч някой да плете кошницата си за сметка на неговата наивност, искрена, добра воля и ентусиазъм. С една дума, радва ме, че българското младо поколение се държи прагматично. Соня Димитрова: Дали най-острите обществени проблеми адекватно присъстват в дневния ред на политиците ни? Вера Мутафчиева: Мисля, че да, макар това невнаги да личи. Нормално е да обвиняваме политиците, че не ориентират достатъчно социално вътрешната ни политика. Но кажете - как и откъде? Изгребани до дъно бяха социалните фондове. Един пример - дори подир две национални катастрофи България е търсила и намерила "бежански заем", необходим й, за да устрои поне малко стотиците хиляди българи, придошли от превзетите наши области. Но не е посегнала на пенсионния си фонд за същата цел. А що наследихме ние от "все по-нататъшното задоволяване на нуждите на трудещите се"? Опразнен пенсионен фонд. И за да се възстанови той, се иска доста време. Тъжно е, дори трагично за милион и кусур хиляди изнемощели българи. Ясно е обаче, че те могат да разчитат на сносен живот само ако живне българската икономика. А тя не живва... Откъде пари за образование и здравеопазване? Не би било вярно, че не получаваме помощи отвън. Но никоя държава или организация не е в състояние да поеме изцяло и задълго кахъра на друга. А и да не би ние да сме го сторили? Соня Димитрова: Как си обяснявате дефицита на личности, на съвест и безкористност сред политическия ни елит? Не ви ли се струва, че до него се домогнаха и твърде посредствени хора, конто си присвоиха ролята на "духовни водачи"? Вера Мутафчиева: Не бих рекла, че дефицитът е абсолютен, неточно ще бъде да изброявам имената на хора, които уважавам. Колкото до "посредствените", които имате предвид, боя се, че те са неминуеми, кога и къде ги е нямало... Вероятно поради упоритата си безпартийност и бягство от всякаква политика съм смятала, че е нормално човек да страни от управляване на себеподобни те си - с какво чувство за правота ще се месиш в такава дейност? Особено пък ако можеш да си вадиш хляба без такива изпълнения. Колкото до "духовните водачи", убедена съм, че нищо не зависи от "присвояването" на тази роля. Можеш да станеш такъв, ако ти гласува доверие публиката, всичко друго е за висок смях. Соня Димитрова: Доколко сериозно ви изглежда започващото единение на църквата ни? Тревожи ли ви безразличието на голяма част от българите към църковните проблеми? Вера Мутафчиева: Не ме тревожи, понеже синодалните отци си изработиха най-последователно това безразличие, което бих нарекла и с по-скверно име. Сигурна съм, че дори единението да бъде декларира но, то няма да има значение - нашенецът е надарен да враждува душманува, да не забравя злото. Докато тези действащи лица, конто в течение на години не се интересуваха що мисли за тях паството им, бъдат на някакви си там свет места, длъжности и власт (над що ли?), реалността ще остане все една - никаква. Скашкала, позорна и без перспектива. Истината е, че народът ни, възпитаван в безверие, от 1990 г. беше се втурнал към традиционната си религия, обичаи, ритуали. Това бе звездният миг на една църква, служила с десетилетия на силови структури, далеко от всякаква вяра. А вместо да даде на българите що-годе упование, мир и разбирателство, тя разигра чист резил. И им доказа нагледно, че вяра, надежда и любов няма. Господи Исусе Христе, и това ли ще им простиш след полковнишките пагони? Не, тук прошка няма откъм нас, миряните... Важното е, че имаме Бог и не от тях (владиците де) зависи общуването ни с него. Иначе сме сигурни, че те и занапред ще продължат да се скубят, разкайват, да поделят епархии, пари, имоти - тяхна си работа. Соня Димитрова: Как се отнасяте към човешката глупост? Вера Мутафчиева: С разбиране. Като си спомня що глупости съм свършила през живота си, все се надявам другите да са ги забравили. Баба ми, която страшно уважавах, винаги отминаваше грешките на низходящите си с проверената мъдрост: "Каквото дробиш, такова ще сърбаш." Та щом ме попиташе: "Що правиш? , отговарях - сега дробя, бабо, или пък, сега сърбам... Едно на друго, животът се изнизва... Соня Димитрова: А неволите на всекидневието? Как се справяте с тях? Вера Мутафчиева: Не обичам да говоря за себе си, камо ли да се изповядвам публично, намирам го
неприлично. Соня Димитрова: Добре, как гледате на това, че словото се обезцени, много думи загубиха смисъл? Вера Мутафчиева: Е, гледам лошо. Усещам некрасива нетърпимост, когато в печата, медните въобще, и дори в научен текст биват употребявани думи, понятия, термини, чието значение е неясно за автора. Често ми се иска да изброя такива грешки в единствен вестник или предаване, но бързо се отказвам - каква би била ползата, ако ги изтъкна, след като самите автори не изпитват необходимост да прецизират своя изказ? Здраве да е - викам си. Може би в предстоящите десетилетия на реална конкуренция пишещите сами ще възжелаят да постигнат един по-изчистен, по-точен и цивилизован език. |
