Монографията на Магда Карабелова има многоетажно заглавие - “Романът-Мутафчиева: Дебат за играча в историята (Модели на историческите случвания и варианти на балканските спомняния)”. Не е могло да се сгъсти в един ред, поради многопосочните аспекти на анализа. Представянето му е възможно или на три реда, или с две думи за рецензия: фундаментална книга. Терминът фундаментална тук не е само оценъчен, но и технически, за да предупреди, че процесът на научното осмисляне раздипля множество пластове на литературния текст: тематология, проблематика, образна система, философия, история, идеи, художествено познание, наративни техники, стил, знаци и др. А обектът е българското литературно развитие за половин век в творчеството на Вера Мутафчиева и чрез него (в предизвикателствата му и насрещните дебати) в динамиката на литературната ни култура. Отправна точка на анализите обаче не е началото в художественото развитие на Мутафчиева, а вече постигнатият завършен образ на авторовото поведение: - и в самосъзнанието на Мутафчиева (изразявано пряко в повествователния поток на книгите й и още по-ясно в мемоари и интервюта - публикувани и непубликувани);
- и в дебатите на литературната критика;
- и, най-определящо - в усета на Карабелова, че наблюдава окончателно конструирана формация на творец. Времето на диалога между писателката, представена чрез творчеството си, и литературоведката е днес, маркирано като забележима граница на изчерпателен етап в още изненадващата, жива творческа стихия на Мутафчиева. Взаимната им координация е без йерархия - духът на книгата се определя от равнопоставеност на писател и интерпретатор. Хронологията на изследваните явления е “от днес - назад”, т.е. не е постъпателна, а ретроспективна. Изборът е методологически, но той в известен смисъл е предначертан от творческия натюрел на Мутафчиева: писател-образописец и равно-активно учен-историк, посегнал към художествени визии за собствените си научни знания (нестандартни и дебатни без изключения). Въпросът стои за тяхната функционалност в художественото и в научното познание и конкретно за взаимоопределеността им в така обичания от читателите жанр “исторически роман”. Дали художникът търси да увери, че музата на историята моделира многолико, или учената използва безотказните внушения на наратива, за да преобрази историческата памет у читателите си? Така в този текст същностният за разбирането на Мутафчиева въпрос се коментира и директно в есеистични екскурси, и особено в предприетите анализи, за да ни изправи пред нееднозначни решения, едновременно конкретни и креативни: кое е първичното в творческата й интуиция - дали въобразените според житейския опит образи от историческите занимания търсят визуално изразяване, или обратното - тя избира художествения наратив, за да провери истинността им най-вече за себе си? Дебатът вибрира аналитично през цялата книга, превръща се в нещото, което е гатанка; в нещото, на което и до края не се дава пряк, лесен отговор. В този план е големият успех за изследването - то се възприема интригуващо. Изследването започва с Методологическо въведение. Изненадва не толкова големият му обем за въведение, колкото мотивацията му, непозната от други книги, неочаквана за навиците ни. Изследователката теоретично подготвя читателя не за азбуката на книгата си, която спазва възприетите за научна употреба понятия, а за себе си. Тя разкрива каква ерудиция притежава интерпретиращият. А знаем, че това днес не съвпада с литературната култура и теоретична грамотност в епохата на издаването на книгите. Карабелова не ни предупреждава за анахронизъм, защото преценява книгите главно в перспективата им. А там анахронизмът не може да се случи! Впоследствие това ще укрепи стабилно доказателството й за диалогичността на “романа Мутафчиева”. Вече “изплюхме камъчето” като употребихме въведеното от Карабелова понятие романа Мутафчиева. В друг случай то можеше да се окаже и препъникамък, но тук е сполучливо попадение за изследването, защото е продукт от жест на Карабелова да не оценява всяка книга поотделно. Нужно й е било да предварди “по пътя” на работата “да не бъде изгубена и част от смисъла на цялостната романова операция - да синтезира, да оформя знаци, да излъчва послания”. Карабелова изработва конструкция, която да бъде изследователският й обект и я нарича “романа Мутафчиева”. Какви са контурните очертания на построеното? Автор:
- личност, “академична по цялостната си нагласа”;
- писател, “ловец на маски и одеяния от театъра на историята”. Корпус (в социологична семантика):
- “романът Мутафчиева” представлява по основния си замисъл и светоусещане текст на не-съгласие, не-конформизъм, контра-стереотипен...”;
- ... “въобразен исторически парламент със свои коментатори... образовани разказвачи”;
- ... “интелектуален експеримент, в който “човешката и романова култура проверяват себе си”. Жанрът не е:
- описан, а определено позиционно: “да бъде граничен между научно изложение и художествено изследване”;
- сериал, а мегароман. В лабораторната работа е манипулиран като монолитно тяло, художествено вещество, т.е. пак тяло, динамично и диалектично;
- структура, а пулсираща тъкан-плазма за “романово изследване на духа и философията на времето”. Жанрът е:
- тип исторически разказ и граничен мега-текст;
- “тип художествена монография за диалектиката на човешката личност” (излиза, че не е и “Човешка комедия” в поредица). Съвсем е очевидно, че новопостигната конструкция търси само научно изразяване на себе си. Приведените от нас (неизчерпателно) разнопосочни определения не са окончателни, а работни. Безспорно обаче проличава, че “романът Мутафчиева” е въобразен виртуален мегатекст, т.е. моделен за целокупното художествено творчество на Вера Мутафчиева на историческа тема. Лабораторният продукт синтезира специфичните черти на писателката - учен от академичен тип и разказвач на романи. Анализът на Карабелова върху този феноменален автор й доказва, че “историческата белетристика често върви пред историографията в своите наблюдения”. Откритите, в качеството си на професионален историк, изводи Мутафчиева прокламира в статута си на писател, комуто е “разрешено да се довери на интуицията си и на своето въображение”. Това формулира и социалната роля на продукта: “Романът Мутафчиева” да налага свои отговори относно историческия ни път и съдба не чрез живота и делата на въобразени романови герои, а чрез романов анализ на стореното от исторически личности”. Големият проблем се изостря (вероятно и за в бъдеще ще е остър в дискусиите), когато към понятието “роман” се групират и есеистичните жанрове. Аз го приемам за естествено, макар че и в моята индивидуална рецепция тези книги са есета par excellence и са публичен изказ на научни прозрения, шокиращи за времето, които не могат да влязат в академични корпуси. Есеистичната им форма, без съмнение, не е принуда, а избор, и то на писател. В есетата си Вера Мутафчиева търси възможностите да завърши придобитото знание в образ, което не се полага на академика, а от друга страна, чистото научно знание винаги остава парциално, недовършено. Нейните образи са пластични и цялостно орелефени, т.е. художествени, което е и качеството на есетата. Карабелова силно подчертава образотворчеството на писателката в не-романите й, за да придобие правото да ги сближава с чистата белетристика. За да ги присъедини към романите, Карабелова предварително аналитично е открила генетичната им художествена близост и идентичната им проблематика, авторов език, решения. По този начин те органично се превръщат и в съдържание на новото художествено присъствие. Сложният по презумпция въпрос за рецепцията се разрешава съвсем естествено - за изненада на изследователката (и наша). Той е подготвен от самостоятелните публикации на книгите-есета, които излъчват послания към два различни типа читатели: с философските си решения към високоерудирана публика; а за редовния читател е симпатията, че са инакви - не само инакомислещи, а инакви по документална семантика, по знанието за реалния ход на събитията, различаващо ги от учебниците за IV отделение, тиражирани и като висша история. Интригата за открития превърна редовия читател в жадната им публика. В откритията бе заложена част от мистерията на явлението Мутафчиева, която се рови в архивите на османо-турски език (не се въобразяваха праха и мръсотията, а “златните” находки). Преди нея просто не подозирахме (като публика, като наука се знаеше) колко бюрократично е отразявано на книга османското ежедневие. А тя знае и може от едно вън от формата изречение, грапаво, неизпипано от млад писар, да скулптира среда и образ. Лично аз си спомням ревността на Емилиян Станев за този й достъп. Голям кураж се иска обаче от изследователя да пристъпи към такава процедура със замах, за да подготви научния си обект. Но замахът е подсказван и подготвян от нестандартното проявление на есетата като исторически наратив и като художествена биография. Есето прекосява романите със сюжетите и образите си, което го споява с тях в общия мегатекст. Резултатът е безспорен - продуктивна основа за същностни изводи, без да ги разпилява на заглавия и страници: формирана визия за явлението Мутафчиева, до възможност адекватна и проникновена. А философските основания на Карабелова да откроява същности от един виртуален синтез произтичат от категорично заявената от Мутафчиева позиция, че историята е вселена, “населена с хора”. Тъкмо човешките съдби са хуманитарната й същност. А интересът към човешките съдби е равнопоставен и в есетата, и в романите. От своя страна тази философия предопределя и социологическия скепсис на писателката за бавното развитие на обществата поради непроменимостта на човешкото реагиране. Знанието за историята през обозримите 25 века се е доказало главно като философско-етично и писателката го въвежда като арбитър за съвременни й поведения. Чрез него могат да бъдат разпознати изпод бляскави или монашески одежди феномените дали са триумф или падение. Това доказва, че виртуалното построение е синтез на уникалното в романовия почерк на Мутафчиева и отново - то е модел, което го прави пълноправен за художествен анализ. Литературоведският аспект, който може да препъне експерименталното построение “романа Мутафчиева” е как ще се изследва рецепцията след като и публиката е сдвоена: редова и академично-ерудитско-интелектуална. Практически анализът на разглежданата книга не го предизвиква, понеже романовата публика беше и си остана от двата типа - кому докъдето е възможно възприемането. И както днес културолозите обявяват “всичко е текст”, така и Карабелова зарежда интерпретационното условие на играта с постулат “всичко, писано от Мутафчиева, е романът”. И за да не се лутаме в жанрови специфики, набелязва проблематиката си над тях, или скрито в тях, без специално да се съсредоточава върху тях. Интерпретивната тъкан на рецензираната книга е продукт с висока степен креативност - и академична, и рецептивна, а на места и художествено изобретателна. Върху отлично овладяната художествена материя Карабелова разполага с широки терени да разгърне фундаментални въпроси от теоретично и конкретно художествено естество. А писателката предразполага своята изследователка към изкушението заедно да влязат в нейната философия на историята. Вече е очевидно, че Карабелова няма да се лиши от съучастие и ще вмъква и своята собствена. Така дебатът се налага като интерпретационен център. Карабелова въвежда другата философия на историята, тази от ХХI век, а тя към рождената дата на романа е анахронична. Рефлекс е на различен обществен контекст - да посочим само съвременното признаване за хуманитарна криза, активната есхатологична визия на междувековието, порива, ужаса пред глобализацията, активираното богословие за сметка на философията и пр. - все явления, неработещи през изтеклите години, когато се публикуваха книгите на Мутафчиева. Но за собствено удовлетворение (и наше) Карабелова открива тяхно предизвестие или дословност във философските послания на романовия корпус. Възприела правилата на диалог, в който е равнопоставена, в правото си на откровеност, Карабелова определя историческите случвания у Мутафчиева като игрова ситуация, която естествено качва на сцената и социални играчи. С това се обяснява афинитетът на Мутафчиева да изобразява властовите модели на Балканите. Оттук се определя и инструментариумът за изследване спецификата на авторовия стил. Изображението на Мутафчиева разчленява поведението по светоусещане и светоглед. А за да се състои, е нужно “историческото случване (изразът е на Карабелова) да е игрова ситуация между сетивен модел и трагикомическо познание”. Толкова четлива интерпретация се постига през серия процедури в две глави: III. “История и власт. Диалектика на властта: владетелски модели на Балканите” и IV. “История, светоусещане и светоглед - историческото случване като игрова ситуация, сетивен модел и трагикомическо познание”. Тези сто и четиридесет страници се четат и като автентичен художествен текст. Дълъг е списъкът от характеристики на Карабелова, които със синтетичността си се заковават като сентенции. Ще цитирам само обобщения за Раковски: “Необходимостта на Раковски непрестанно да се самоизмисля, не е болест на скучаещо въображение, а потребност на стратег с небивал житейски размах”; или “Със значимите социални актьори на своето време, а Раковски е безусловно един от най-значимите ни, е така: той служи като тълковен речник на самия себе си и донякъде на другите”. С особен акцент е прощудирана конкретната литературна материя. Научният интерес е провокиран от “смисъла на романовата операция да синтезира, да оформя знаци, да излъчва послания”. Това налага да бъде предвиден в композицията на книгата втори теоретичен дял: появява се параграф, посветен на “моделност, синтези, знаци и послания”. И докато пространният уводен методологически текст възприехме като самопредставяне на реципиента-изследовател, този параграф вече пряко теоретизира обекта - “романа Мутафчиева” - който “синтезира знаците на Словото, на Мълчанието, на Вечното съмнение, на Свършека, а също и знакът на Модерността”. Би трябвало да очакваме семиотика като тип обработване, а наблюденията си продължават литературоведски, което дешифрира, че понятията, отличени с главни букви, са си метафори. И това по-приляга на обекта! Едновременно тече прогнозата на Карабелова, че щом философското съдържание на “романа Мутафчиева” се е синтезирало в тях, предстои да си ги въобразим и обратно в родилното им ложе - като “готови глави на едно още ненаписано философско изследване”. Значим извод се постига при селекцията на начините на изразяване. Откроени са в триада: “Минусът и Мълчанието... останалото е Монолог”. Пораждането им е от творческото сливане на научно-познавателното, т.е. монологичното и романовото откритие върху терена на историческата проза”. Финалът на изследването търси да определи моделите на романовото пространство, показани и “работещи, и в движение”. В механизма на сюжетирането Карабелова установява на терена на литературната социология как работи Минусът - “синтезиран израз на духовните липси” - и е изненадана освен от откриването му, но и от неговата продуктивност при Мутафчиева. Само искам да допълня, че изненадата на Карабелова щеше да бъде избегната, което означава впоследствие механизмът да бъде обяснен в различна перспектива от възприетата, ако изследователката се беше досетила за фолклористиката - за Владимир Пропп и неговата теория за динамиката на компенсаториката при липси във вълшебната приказка и в героичния епос. У Мутафчиева, признавам, не е по Пропп, но безспорното съвпадение ни подсеща, че белетристката интуитивно повтаря неотменимия фолклорен архетип в културната ни памет. Допълнението ми не подценява самото теоретично откритие. То е креативно! Но има възможност обяснението му да се контекстуализира, защото малцина биха допуснали, че ерудитската нагласа на Мутафчиева може да бъде зависима и от фолклорната култура. Стигнахме и до продуктивната процедура на научния текст - контекстуализацията. Прави силно впечатление дисциплинираността на съпоставките. Карабелова избира тематологията - така модерна в днешното сравнително литературознание след Пъри и Лорд. Темата за таланта, неотменно вълнуваща Мутафчиева, у Карабелова е обвързана (в синхрон с романите) с проблематиката на постигнатата власт - в осенение и въздействаща сила. Изводите са от компетентността на социологията на литературата и приносът на Карабелова е, че в националното ни развитие го полага “в една възможна постъпателна верига в романовите въплъщения на таланта” у Загорчинов, Талев, и Мутафчиева. Предупредени сме, че няма влияния, подражания и преки взаимни предизвикателства, поради което и не всички съпоставки стават възможни. Това налага, въпреки наследеното от Боян Ничев, и Карабелова да извърши собствено изследване на съпоставимите литературни феномени. Те от своя страна не само подготвят сравнимост, но “в крачка” изявяват по-рано незабелязвани у Загорчинов и Талев решения, уловими само чрез съпоставката им с “романа Мутафчиева”. Постига се по-обхватно знание за художествени търсения през втората половина на ХХ век: чрез контекста се доказва уникалността на Мутафчиева, а литературната панорама се одухотворява чрез повечето силови полета между ярки дарования. В заключение: Ръкописът представя зряла научна книга върху целокупното творчество на Вера Мутафчиева - естетически преживяно... аналитично проучено... проблематизирано... и адмирирано.
| 
