Вера Мутафчиева е една от най-изтъкнатите представителки на съвременната българска култура. Автор на повече от 30 книги, претърпели многобройни издания (в България) и преводи, тя се откроява не само като популярен писател, но и със своята новаторска като философско-историческа концепция и наративна поетика литературна позиция. Вера Мутафчиева дебютира в литературата в началото на 60-те години на ХХ век с исторически очерци за епохата на османското владичество. Способността й да разказва занимателно я води към художествената литература, но за това предпочитание има и друга причина - в тоталитарните държави "езоповият" език на литературата е по-адекватен за казването на някои истини, невъзможни в научния дискурс, където строго се спазват идеологическите догми. Без да изоставя научните си изследвания, в по-нататъшния си творчески път Вера Мутафчиева все повече се изявява като писател. А подготовката й като историк, специализирал османистика и съсредоточен върху периода на османското владичество на Балканите, не само подпомага художественото й творчество, но изразява и привързаността й към утвърденото още в античността разбиране, че историята е изкуство, че "И Клио е муза" (така се нарича книгата й с есета от 1969 г., която до голяма степен има програмен характер за възгледите на Вера Мутафчиева и като историк, и като писател). Още първият й роман "Летопис на смутното време" (част I-II, 1965-1966 г.) й донася голяма писателска популярност и навярно я импулсира да се отдаде по-цялостно на литературата. Но същинският прелом в нейното творческо развитие, както отбелязват и критиката, и литературните историци, е романът "Случаят Джем", появил се през 1967 г., преиздаден още на следващата 1968 г. и претърпял след това множество преводи. (Достатъчно е тук да отбележим само, че романът има 7 издания на турски, 4 на немски и 3 на руски език). Още при излизането си романът е отбелязан от множество рецензенти (Е. Константинова, А. Свиленов, С. Правчанов, С. Бъчварова, Н. Давидов, С. Коларов и др.), които сочат художествената значимост на творбата и новаторския й характер, както в творческото развитие на писателката, така и в развитието на българската историческа проза. Един от първите рецензенти, Михаил Неделчев, отбелязва значимостта на романа като творба с универсално значение за Балканите: "Тук, на Балканите, всъщност се преплита всичко. Балканите могат най-добре да оценят "случая Джем" - начало на "Източния въпрос". Те са в допир и с Изтока, и със Запада, но не са нито Изток, нито Запад. Те могат да имат най-вярната, най-обективната представа за станалото. Ето защо, казано патетично - "в цялата книга Балканите невидимо присъствуват". Всъщност на тях дават показанията си свидетели и обвиняеми. (Не случайно Иво Андрич също сложи "случая Джем" в основата на, може би, най-"балканската" си книга - "Прокълнатият двор".)" Още повече подчертава новаторската същност на "Случаят Джем" Сабина Беляева в статията си "Историческите романи на Вера Мутафчиева", като сочи връзките на романовата поетика на Вера Мутафчиева с такива романисти като Томас Ман и Иво Андрич. Сабина Беляева отбелязва принципиално новаторския характер на "Случаят Джем" в сравнение с традиционната българска историческа проза (Ст. Загорчинов, Ст. Дичев), а и в сравнение с други съвременни автори на исторически творби (Ем. Станев, Г. Стоев): "Ако Генчо Стоев и Емилиян Станев използуват историческите събития, за да очертаят в тях философско-етичните измерения на българския национален дух, то романите на Вера Мутафчиева са в истинския смисъл на думата историография. Генчо Стоев и Емилиян Станев тръгват към историята със своите съвременни идеи - Вера Мутафчиева ги извлича от историята с твърдо убеждение, че миналото е сплав от героика и ежедневие, непрекъснат диалектически процес, който трябва да ни бъде извор на поука и житейска мъдрост. Дълбокият съвременен подтекст, актуалността на размисли и изводи - това е най-ярката особеност на нейната белетристика. Тя не се задоволява просто с реставрация на миналото, а провокира мисълта ни, заставя ни да търсим, анализираме и извличаме от историята изводите на днешния и утрешния ден. С новия начин на организация на пластично-изобразителната стихия, със съвременния подход към историческия факт творбите на Вера Мутафчиева надраснаха романите на Стефан Дичев. Историци на българската литература и българския роман (Тончо Жечев, Боян Ничев) също отбелязват новаторския характер на историческата проза на Вера Мутафчиева и особено на "Случаят Джем" в развитието на българската литература. Според Тончо Жечев, "като опит за третиране на историческото минало на фона на общоевропейската история и проблематика "Случаят Джем" беше ново, обнадеждаващо явление в нашия роман, говореше за дълбоки и належащи промени, за перспективни търсения след периода на илюстративността." В студията си "Към нов социален роман", като създава една модерна периодизация на българската литература, вдъхновена от руския формализъм и чешкия структурализъм, Светлозар Игов отбелязва значението на историческата проза в процесите "не само на обновяване на белетристичната техника, но и на насищане с актуална съвременна нравствена проблематика", изтъквайки мястото на Вера Мутафчиева в процеса на модернизация на българската литература. Същият автор в "Кратка история на българската литература" пише за Вера Мутафчиева в контекста на новата българска проза, че след написания в по-традиционен маниер "Летопис на смутното време", "новаторското обновление настъпи със "Случаят Джем" (1967) и "Последните Шишмановци" (1969), където в една динамична модерна стилистика се преплитат философско-исторически и екзистенциално-психологически размисли." Със "Случаят Джем" Вера Мутафчиева осъществява същия прелом, който по-рано осъществяват полските исторически романисти (особено Жеромски) и Иво Андрич в сръбския исторически роман. Общобалканското значение на историческата проза на Иво Андрич е изтъквано и от български изследователи (Б. Ничев, М. Неделчев, Е. Мутафов, С. Беляева, С. Игов) и това не случайно е правено и във връзка със "Случаят Джем" на Вера Мутафчиева. Връзката между Иво Андрич и Вера Мутафчиева може би не случайно е търсена и от самата българска авторка, тъй като тя използва за сюжетна основа същия "случай Джем-султан", който е легнал и в основата на романа на Иво Андрич "Прокълнатият двор" (1956). Изследователите, които са правили паралели между двете творби, са изтъквали и сходствата, и разликите както в художествената философия на историята, така и в наративната поетика на двамата автори. Тук ще добавя още някои съпоставки между романовите поетики на двамата балкански писатели, защото интерпретират едни и същи исторически събития и персонаж. Основната разлика между наративните поетики на Иво Андрич и Вера Мутафчиева е, че докато Андрич рязко разграничава повествователния от философско-историческия и рефлективен дискурс, Вера Мутафчиева не само ги сближава, но и ги взаимопрониква и слива. Без да е историк по образование като Вера Мутафчиева, Иво Андрич не само базира художествените си творби върху богат документално-исторически материал, но и сам прави исторически проучвания, намерили израз в дисертацията му "Развитие на духовния живот в Босна по време на турското владичество". Но своята философско-историческа концепция, както и възгледите си за човека и историята, Иво Андрич не вплита директно в своите творби. Дори в есетата и размислите си той е по-скоро художник и пластик-изобразител, отколкото рефлектиращ върху историята и творчеството мислител. Неговата философия е имплицитна, тя трябва да се извлича от образната структура на художествените му творби, за разлика от философско-историческите възгледи на Вера Мутафчиева, изложени не само в историческите й изследвания и есеистиката й, но и в художествените й творби. Затова Иво Андрич като писател е сравняван с Франц Кафка и Албер Камю, създатели на модерния роман-притча, а Вера Мутафчиева е по-близо до романовата поетика на Маргарит Юрсенар, чиито романи и особено "Мемоарите на Адриан" са силно есеистично-дискурсивно наситени. Романът "Прокълнатият двор" като поетика е сходен с модерните романи-притчи на Франц Кафка "Процесът" и "Замъкът" и на Албер Камю "Чужденецът" и "Чумата", докато "Случаят Джем" е по-скоро сходен с "Д-р Фаустус" на Томас Ман и "Мемоарите на Адриан" на Маргарит Юрсенар, които сливат дискурсивно пластико-изобразителен с философско-естетически аспект. Това са двата основни начина, по които европейската, в това число и славянската историческа проза, осъществи през ХХ век своята модернизация. Важно е да се отбележи и различният начин, по който българската историческа проза осъществи своята модерна трансформация в началото на 60-те години на ХХ век в творбите на Антон Дончев, Генчо Стоев, Вера Мутафчиева, Емилиян Станев. Българската историческа проза от Иван Вазов през Стоян Загорчинов и Фани Попова-Мутафова до Стефан Дичев и Димитър Талев, при всичките си новаторски преображения, се движи в общи линии в зададения от европейските и славянските литератури през ХIХ век модел. Модерното преображение става едва през 60-те години на ХХ век чрез творбите на посочените по-горе романисти. Както в тяхната философско-историческа концепция, така и в наративните им поетики, има обаче съществена разлика. Антон Дончев ("Време разделно") и Генчо Стоев ("Цената на златото") правят съществен поврат в повествователната поетика, но не само остават в рамките на националната историческа тематика, а следват в общи линии традиционния националноидеологически модел. Емилиян Станев с "Легенда за Сибин" и "Антихрист" също модернизира повествователната поетика, но вече проблематизира национално-идеологическия модел на историческата проза. В най-голяма степен осъществява тази модернизация на българската историческа проза Вера Мутафчиева, която не само радикализира повествователната поетика, но излиза и отвъд традиционния национално-идеологически дискурс и националноисторическа тематика. Затова "Случаят Джем" може да се счита за същинско навлизане на българската литература в пространството на модерната световна историческа проза.
|
