Смятам себе си за шантава, казва акад. Вера Мутафчиева навръх 80-ия си юбилей
Своенравна. Самоиронична. Страняща от светската суматоха. Или както самата се определя в една от книгите си - "ведър темерут". "Смятам себе си за шантава и дори обичам да се преекспонирам като такава", казва за себе си още тя. А тя е Вера Мутафчиева, чиято 80-годишнина бе отпразнувана в Нов български университет преди броени дни. Изтъкнат учен, автор на повече от трийсет романи, есеистични книги, мемоари. Общественик, защитаващ собствени тези за митовете на времето, за злоупотребата с "простите, но големи истини" за живота. Критиците сравняват значимостта на трудовете й с тези на авторите нобелисти Томас Ман, Маргьорит Юрсенар, Иво Андрич. Изброеното е само малка част от биографията на една от малкото жени академици у нас. Няма как да подминем опитите на Вера Мутафчиева да разруши закостенелите представи за някогашното ни минало. "Изключителна черта от характеристиката на кърджалийското време е това, че то размества не само социалните, но дори етническите общности - никога до и след него българи и турци в Румелия не са се оказвали тъй единодушни, единни в действията си. Дали в подкрепа на легитимната власт, или като резерв на самовластието, двата етноса се изравняват по настроения и въжделения. Гяури и правоверни сега няма, има просто хора за и против, хора със собствен избор, които са осъзнали общността на интересите си и се кооперират, за да ги осъществят", вниква в битието ни със стара дата Мутафчиева. "Всяко време е само за себе си, налагайки ти своите закони, изисквания и крайна оценка. Никого не ще респектираш с постиженията на България през X век", размишлява историкът. Преувеличенията и тупането в гърдите колко велики са българите, тя си обяснява с компенсирането на "безрезултатните жертви на нацията ни в три войни". Извън писането, колкото и да е странно за публиката, тя признава, че обича да изработва предмети на струг. Още преди началото на професионалния й път има предпочитание към архитектурата, биологията и физиката. Но кандидатства с история. Нямало кой да я издържа, затова записва задочно, а не редовно обучение. В годините на Втората световна война се бори за оцеляване. Заради рядко срещана кожна болест, която я сполетяла веднъж, й обявили, че ще живее не повече от шест месеца. Преживяла и това. Волята й да продължи е силна. А това, че е зодия Овен, е още по-убедителното доказателство за нейната непоколебимост. Непоклатима е. По време на интервю, виждайки свои снимки от детството, историкът открива по чертите и изражението на лицето си и прави извода, че притежава "характерец". Шокирала мнозина, когато прекратила научната си кариера и се заела с белетристика. Изпитала обаче силното желание текстовете й да се четат от по-широка аудитория. Не искала да се затваря в малката общност на компетентни изследователи. Там се чувствала до известна степен и по-уязвима. Достатъчно си била патила и от това, че трудовете на баща й Петър Мутафчиев били забранявани. Затова потърсила друг вариант за оползотворяване на знанията си. "За да овладееш тази материя, то не е само четене и език, а цяла система", констатира Мутафчиева. Не крие, че дълги години се чувствала отчаяна. "Докато те по полувековен навик обслужват нечии политически каузи, персонални интереси, поръчани прогнози, в книгите узнаваме поне визията и искрените предпочитания на едного индивида. Той, естествено, не може да бъде обективен докрай, но ни предоставя своите преживявания и оценки относно къс действителност. Нищожен процент истина, но истинска", отсича тя. Ето и някои от необичайните й твърдения, които провокират общественото мнение и коловозното мислене на колегите й: "Факт е, че духовният кипеж, сътворяването на институции и свързването на българското със свободния свят са били много по-интензивни преди Освобождението. Там срещаме и неоспоримо бележитите личности на нацията ни. Чуждата власт някак си е потискала в обществото ни проявите на кариеризъм, завист, унищожителна злоба, каквито наблюдаваме след държавната ни независимост." За интелектуалката и до ден днешен у нас "всяко общополезно действие среща непромислено противодействие, а рушенето често надделява по обсег над съзиждането", и предрича, че "ако енергиите, разходвани за махленски битки и скудоумно надвикване, биха отишли все за съзиждание, нямаше да имаме равни поне на Балканите". Влизайки в ролята на народопсихолог (квалификация, която принципно й се струва претенциозна и несериозна), Мутафчиева, споделя, че у нас приемствеността е рядкост. Преобладава отчуждаването, "враждебността между учители и ученици". Ерудитът избягва да описва качествата и недостатъците "на българина". "Българин няма, има разни българи", категорична е тя. Не е съгласна с всеобщото вайкане, че имало културна криза и че агресията на медиите и новите технологии ще победят изящната словесност. Броят на издадените книги непрекъснато се увеличава. Юбилярката се откроява с чудесно чувство за хумор, което проявява независимо от ситуацията. На честването в НБУ знаковата за литературата и историографията ни фигура заяви: „Благодаря за вниманието, но не присъствате на моята 18-годишнина". Неизличим в паметта остава и спонтанно изреченият от нея афоризъм: "Не е хубаво човек да прекалява с живеенето". *** ЕДНО КЪМ ЕДНО Българите сме имали гражданско общество само по турско време. Срути ли се мостът на селото, хората се събират и кой с каквото може, помага да го поправят. Чета, дошли холандски ученици да ремонтират покрива на училище в Кнежа. Че няма ли 20 български мъже в туй градче да се хванат да свършат работата?! Това няма нищо общо с жизнения стандарт. Днес с право мнозина роптаят срещу езика на българския печат. Той обаче е не въпрос на езикознание, а на домашно възпитание. Защо никой не възроптава против езика на учебниците и преподаването ни? Не е ли ясно, че в училище учат българина да говори със стотина думи? Останалите са неправилни, неуместни, тоест изхвърлени от употреба. Нашите управници са хора без занаят. Тук е тъжното, че разчитат на политиката да храни тях, децата им, жените им, любовниците им, всичките им роднини. Но занаят те нямат. Ние станахме държава на забавленията. Досие Дъщерята на прочутия проф. Петър Мутафчиев завършва история в Софийския университет. Защитава дисертация на тема "Феодалната рента в Османската империя XV-XVI век". Назначават я за асистент в отдела по ориенталистика в Народната библиотека. По-късно поема директорския пост в Българския изследователски институт в Австрия. Ръководител е на Агенцията за българите в чужбина в периода 1997-1998 г.
Публикува над 80 научни статии по османска и българска история и 6 монографии. Романите й са преведени на 13 езика. Написва една пиеса, два сценария на филми. Носител е Хердерова награда, орден "Кирил и Методий" - I степен, наградата на София, награда за журналистика "Дими Паница", орден "Стара планина" - I степен. Академик е от 2004 година. Някои от заглавията, с които печели вниманието на читателите и легитимира присъствието си в родната култура, са "Книга за Софроний", "Случаят Джем", "Летопис на смутното време", "Аз, Анна Комнина", "Предречено от Пагане", есеистичния сборник "Навиканите Балкани", както и мемоарните й "Бивалици", "Разгадавайки баща си", "Семейна сага".
|
