Краят на 80-те, малко преди 10 ноември. Веднъж седмично на етажа на Историческия факултет в Софийския университет витае непривично засилено очакване. Една от най-малките зали се препълва със студенти и асистенти. На импровизираното бюро отпред задължително се поставят чаша вода и пепелник(!). Точно в определеното време влиза лекторът на спецкурса по османистика – професор Вера Мутафчиева. Говори тихо, с нередки паузи, без ползване на “сламки”. На български, за чието възхитително богатство не си и подозирал. Без наукообразни фрази и с постоянно живо внимание към съучастието на аудиторията. С усмивка, скътана в чаровните трапчинки, и партнираща неповторимо с френското “р”... Впечатляваща осведоменост, обезоръжаваща дълбинност на анализа, безапелационна аргументираност в единство с категоричното зачитане на контрапункта. Щастлива среща на третокурсничка с Науката...
2000 година. Автори на учебници по история пътуват към Силистра за среща с местните преподаватели. На седалката до шофьора е Вера Мутафчиева. Ней предстои също разговор със силистренската общественост. И пътят към Добруджа не отегчава с протяжност. Защото Вера говори, а всички в автомобила с наслада се пренасят на местата, за които разказва. “Белият свят” оживява само за нас! Пак заради нея не ни оставят гладни в крайпътно заведение. Щом само я забелязват, се оказва, че все пак имат свободна маса... Търпеливо ни чакат и колегите в Силистра, нищо, че закъсняваме с два часа поради дунавската мъгла. Вечерта завършва с ръкопляскания на крака и купища цветя. По обратния път запалваме свещи в Тутракан, там по време на Първата световна война е разпределена частта на професор Петър Мутафчиев. И отново се отдаваме на удоволствието да слушаме дъщеря му, чийто тълкувателски поглед никога не се уморява. За да сподели например (по повод минаващ товарен камион): “Виждате ли? Някога конете носеха хората, а сега... хората почнаха да носят конете..!”
... Връщам се към тези мои срещи с професор (съвсем нарочно ползвам точно тази титла) Вера Мутафчиева, за да ги “разгадая” с днешния си поглед на четиридесетгодишна жена, убедена, че ще срещне и съмишленици...
Професор Мутафчиева е сред малцината български историци, приели риска да са пъртинари в заниманията си. Дължим й осмислянето на непродължителен, но повратен период в балканската (османската и нашата) история - кърджалийското време. Ще рече, тя открива обяснение за това как железни по логиката си процеси могат да се “маскират” като хаос и защо само специалист с неподвластни на схеми и предубеденост сетива може да проникне зад булото на видимото. Прокопавайки свои пътеки в общуването с Някога, тя аргументира научно разбирането, че Клио е муза, понеже вдъхновява почтено търсещите да прозрат в света на Миналото, точно толкова схематичен, колкото Днешният. Тоест никак. Съвсем убедително показва още, че “тъмни” или “светли” могат да бъдат вековете само когато са осветявани от присъщите им светлици, а не от прожектора на потомците. Осмислено така, битието на българите под османска власт не би хленчело за снизходителност, но ще свидетелства чрез съдбата на поколенията, които го живеят в партньорство или в състезание със синхронните от други географски ширини. А паралелите не винаги ще са в полза на онези, които не “влачат чуждия ярем”.
Професор Мутафчиева е единственият талантлив писател сред историците, както и единственият надарен историк сред писателите у нас. Пътеписите й са псалми на пътешественика-космополит, когото Сътворителят е избрал да го възпее вдъхновено. Романите й свидетелстват, че Историята е населена от хора - и затова е така многолика, разногласна, своенравна, лишена от съчувствие, но благословена с правото на варианти. Спестена й е монотонността на пано, решено в двубагрието праведници/грешници - и затова изкусява с вълшебството на градина, в която всеки отглежда Рай според личните си представи за Ада. Движат я людските страсти, но я преобръщат надчовешките дела. Хорската амбиция, злоба и низост я затлачват, за да могат любовта и достойнството да умиват лицето й.
Книгите на Вера Мутафчиева са ръководство по Човекознание. Поучителна среща на читателя със себе си. Насаме. Без грим и официални дрехи. Непатетично, негероично. Откровено. Себеразпознаване в огледалото на отминали събития и някога живели личности. На които авторката е вдъхнала живот, като ги е преоткрила. За да ни успокои, че новото под слънцето е добре забравено старо, та ни се дава шанс да (не) го повторим.
Вера Мутафчиева е дама, у която женският чар е дискретно допълнение към интелект, за който прегради няма. Броят се на пръсти ней подобните. А това не се прощава лесно!..
На многая лета, професор Мутафчиева! Бог да ви дари със светли дни!
|
