Албена Хранова: Тези четири тома на Вера Мутафчиева (и не само те) съдържат и едни стилови магии, за които ще ни разкаже проф. Богданов, въпреки своя винаги ироничен рационализъм. Богдан Богданов: Ще ги представя като немагии. Това, което бих искал да покажа, е нещо от особеното отношение на Вера Мутафчиева към българското слово.
Tемата за социализма е много голяма и важна. За всички нас, които живяхме в онова време, социализмът влизаше в собствената ни лична гледна точка. Винаги, когато ме питат какво беше, единодушно с Вера отговарям кратко – «сивота». Не малко хора преживяха трагедии, истински трагедии. И все пак по-общото и валидното беше сивотата. Една не само студена и неотрадна, но и някак топла сивота, в която се движехме привично.
Разбира се, в случая ме интересува почеркът на Вера, нейният начин на назоваване. И ето срещата на тези две страни – на социализма-сивота и на нейния начин да го назове. Писател като нея, с толкова опит в писането, естествено е казал на много места и по много начини какво е социализмът. При опита казаното да се сведе до едно, би се получила следната фраза: „Абе, социализмът е живот като всеки живот. Животът при всички случаи е сеир; социализмът беше и сеир.» Разбира се, в това „сеир" има и нещо отрицателно, хаос, ненормален живот. Но има и зрънце положителност - сеир означава все пак и празник. Това е майсторията на Вера – съчетава няколко обикновено несвързвани думи и така назовава точно онова, за което става дума. Да, но в случая със социализма, думите «празник», «сеир» и «живот» не стигат. Като всеки живот социализмът има и пробойни, с които естествено някои хора умеят да боравят за разлика от други. Живеенето при социализма е боравене с пробойни. В четирите тома на «Бивалици», особено в последния, тя обсъжда това, така да се каже, нерегистрирано от историците и политолозите на социализма поведение. Какво представлява то? Един вид средина между дисидентството и конформизма, за което няма определена дума. Така, както ни го представя в поредицата „Бивалици", завъшваща с „Не/бивалици", това характерно поведение е вироглаво постоянно бунтуване, един вид наежено живеене. Определението е мое. Като си служи с метафорите за козата и зодията на козирога, Вера казва кратко и точно онова, което аз изказвам разгърнато и размито, това, че колкото и ужасен да е бил, социализмът не е бил нещо напълно различно от всяко друго живеене.
Но да не се разпростирам за социализма и характера на Вера в нейните „Бивалици", който сигурно някой трябва ла изследва доколко съвпада с нейния реален характер. Но дали има „реален" характер? Човек не става ли именно този и чрез това, което пише, по същия начин както онези, които вярват в зодиите, бързо-бързо стават „козирози" или «скорпиони». Сигурно и тя, освен че споделя в тази книга какво е преживяла, прави и друго – става и тази, която е. Да, но в случая ме интересува техниката на самото писане, отношението към словото; не какво се пише, а как се пише. Иначе несъмнено то отговаря на този характер, на този вироглав човек. От една страна, Вера владее българското слово така, че може да «произведе» невероятно гладка реч в съгласие с идеала на литературната ни реч. (В дълга борба с моя личен езиков барок в последните години като че ли вече постигам нещо от гладкото достойнство на речта в книгите на моя баща Иван Богданов.) Да, но Вера го прави само до три изречения, това е нейното верую, след третото влиза в своя езиков барок. Основното му правило – да не се прекалява с гладкостта. Защо? Защото гладко означава, първо, официално, и второ, заспиване на читателя. Тя ясно казва в първата част на “Не/бивалици” - читателят заспива и непременно трябва да бъде стреснат". Ето in extenso този знаменит откъс: “Първо лежерно. Така се написва всичко, после копаш, разбира се - понякога бичиш (не знам дали в българската литература за писането са употребявани метафори като „копане" и „бичене"), човъркаш из пластовете на мозъка си, докато се добереш до някоя стихнала там, ненадейна, чудновата, ръбеста и ъглеста дума. Тя е длъжна да сепне читателя сгодно отпуснат (любимо прилагателно на Вера, която говори не за удобно кресло, фотьойл, а за “сгоден” фотьойл), самодоволен, че е предвидял коя следва. Докажи му противното, сдрусай го! Например: покрай равно, плавно, неутрално ронещи се в до три фрази (аз говорех за изречения, но тук става дума за фрази) привични думи току изгърми като среднощна пиратка под прозореца му нещо досущ забравено, дръзко, чак неприлично. Мисля си, че така текстът сякаш диша, че това е ритъмът на пулса му. То си има и хитър замисъл: поддържащ у четеца (не читателя - бел. Б.Б.) гъдела от изненада. Малка, дребна, затуй пък - вкусна". Ясно разбираме от думите й, че това, прави със словото, го прави съзнателно и последователно. Казвала ми го е: първо словото излиза в приличен вид, но после, при поправяненето придобива тази скандализираща форма. Фраза като „конципирам със собствения си акъл" бихме позволили единствено на нея. Може би и защото знаем, че тя може да го каже и по друг начин. От тези страници съм извадил много повече примери, обещавам да напиша нещо по темата и действително смятам, че е безкрайно удоволствие да се чете писател, който съзнателно се бори за друга линия в българското литературно писане. Да, съгласен съм, че трябва да се пише така, че човек да се замисля на всяка крачка, а не да се отпуска в словото, все едно че се люлее приспивно. Оттук и странната поетика на нейната писана реч. Малко преди цитирания пасаж тя казва, че не би допуснала да се повтарят думи. Не би допуснала ненарочно. Но нарочно го прави с удоволствие. Например: „Зададох въпрос по въпроса" или „Той се удиви, че аз се удивявам". Защо така? Защото ако има едно правило, Вера Мутафчиева изработва и друго, за да не би някое от правилата да стане единствено. Животът е разнообразен и трябва да бъде пълен. Затова и текстът не е добър текст, ако не прави внушение за това разнообразие и неочакваност и в края на краищата за сеира на живота.
|
