|
|
| |
| History Populated with People |
|
Йордан Симеонов Ефтимов
Date: 2010-07-26 15:33:27 |
|
Как се казвате?
Йордан Симеонов Ефтимов. Понякога фамилното ми име ми създава проблеми. Не толкова, че бивам припознаван като роднина на популярен естраден поет на виното и женската красота, колкото заради изписването с “ф”. На една конференция неотдавна виден социолингвист дори заяви, че има въпрос към човека с правописна грешка в името, което ме принуди да произнеса реч в полза на правото на абсолютна своеволност на личното име. Всъщност дядо ми се казваше Ефтимия (от село около Цариброд), но сам е бил “нормализиран” в паспорта си още като млад. Понякога си се представям като по-префърцунения Ефтимиев.
Къде сте роден?
В Разград, откъдето е майка ми и където баща ми е попаднал след “разпределението” си като прясно дипломиран лекар без връзки. Запратен в един регион, населен с капанци и турци. Рожденото място е не само социален маркер, част от средата на възникването на личността. То е и мястото на първите ужасни удари върху човека като природно същество. В Разград социализмът беше изградил голям завод за антибиотици, който заедно с генетичното предразположение (майка ми цял живот имаше сенна хрема и алергични синузити) стана причина още от 6-месечно бебе да се превърна в идеален астматик.
Защо искате да участвате в проекта “Историята, населена с хора”?
Защото вярвам, че голямата история е всъщност онова, което пронизва живота на всички и може да бъде открито в картината на света и на най-незначителния човек. Ако искаме да разберем историческата реалност, не трябва ли да си я обясним с чувственото преживяване на живелите в нея?
Иска ми се да отговоря и на въпроса защо не ми се иска да участвам в проекта “Историята, населена с хора”. Защото всяка анкета предполага едно автоидеализиране, изграждане на по-благороден образ на самия себе си. Опасявам се, че като всички, и аз ще изтъквам само факти, които ретушират портрета ми.
В каква семейна среда сте израснали? Разкажете повече за вашия род, за най-интересните личности в него.?
Представител съм на последния или предпоследния випуск на българското средно училище, чиито членове са попълвали формуляри с графа “Произход”. Аз попълвах “служещи”, което беше почти зле. “Почти”, защото 1980-те не бяха 1950-те, разбира се. Всъщност баща ми е хирург, а майка ми биолог, чиято професионална съдба я е отвела в лабораториите за кръвни изследвания – в Националния център за кръвопреливане, Пирогов, Cibalab. “Служещи” е смешно за техните професии (да не са чиновници?), но пък твърдо не можеха да минат за “селяни” или “работници”.
И родителите ми, и техните родители са хора, странящи от политиката. Бащата на баща ми беше редови николапетковист (все пак член на партия), което го прави голямо изключение. По майчина линия имам и един прапрадядо от тогавашното село Лом Черковна, който е бил депутат от радославистката партия в някой от парламентите около Първата световна война. Като студент четях по цял ден в Народната библиотека, там обядвах и вечерях, но така и не намерих време да поровя в дневниците на Народното събрание, за да науча нещо повече за него. Въпреки мимолетния спомен за този прадед, може да си каже, че майка ми е от напълно чужд на политиката род. Баща ми пък едва е влязъл медицина през 1950-те заради николапетковисткото “петно” в автобиографията си. Неговото отношение към безпринципността на политиката се изразяваше в това, че ме наставляваше да не се различавам от връстниците си и да стана редови член на Комсомола. Но от друга страна, самият той никога не стана член на БКП, макар да са му предлагали. Когато като ученик научих от учителя си по история Пламен Митев понятието за пасивната съпротива на българските селяни срещу османската власт, илюстрирана с началната сцена на сериала “Записки по българските въстания” (как в деня на посещението на данъчните голяма част от стадата са укривани в горите), разбрах, че става дума за дълбоко възприета техника на реакция, прилагана до ден днешен в рода ми.
Баща ми сигурно е виновен за интереса ми към историята много: не толкова със своите теории след вечеря (“Каква е разликата между “лошите” „контри” и “добрите” „революционери”?”), колкото с разказите от медицинската си практика. Първо беше хирург в окръжната болница в Разград, където стана и завеждащ Реанимацията (тогава ОАРИЛ – народната етимология гласеше, че било съкращение от “Охна, ахна, ритна и литна!”). В Разград имаше безброй приятели турци и помаци, за които лекарят е полубог. Пише го и Фройд в “Психопатология на всекидневния живот”. В разградската болница се е сблъскал и с утопичните проекти на властта, защото с върховно покровителство през 1970-те в нея Хари Жабилов складирал техника, за да открива лекарство за рак (да, същия онзи Жабилов, който вече като емигрант в САЩ през 1990-те тръбеше, че е открил лекарство срещу СПИН). После баща ми се премести в болницата на Софийския затвор, където завеждаше хирургично отделение и започна да носи вкъщи трагикомични разкази за надути известни личности, които и зад решетките опитват (понякога успешно) да ползват привилегии. А също и за разнообразните симуланти с всякакъв статус, опитващи да изкопчат някой ден болнични.
Но ако се върна едно поколение назад, виждам два модела на чест, които нямат нищо общо помежду си. Бащата на майка ми – книжар в Разград (на гроба му пише „Йордан Николов (книжара)”), който не би и помислил да наруши някоя от Десетте Божи заповеди без да е религиозен човек. Той е похарчил доста време, за да убеждава всякакви роднини да не си купуват “Кръстникът” или “Шогун”, книги, които според него трябва да се четат само в читалищните библиотеки. Разбира се – всуе. И бащата на баща ми, който и през 1980-те беше “чорбаджия”, собственик на кон, каруца и ратай, спящ в яхъра. Този ми дядо имаше мачистки морал и раздаваше щедро всичко спечелено, а понякога печелеше доста. Умря в дома си – едноетажна кирпичена постройка със стая и яхър под общ покрив в квартал Бакърена фабрика в София. Дядовците ми Йордан и Ефтим.
Кои са хората, които са ви повлияли най-силно в детството, в младостта?
Като дете, когато сестрите на нагревките ме питали какъв искам да стана, всеки ден съм казвал различна професия. От бебе съм астматик, така че се социализирах чрез болестта си. Например между първи и четвърти клас бях в санаториум в Банкя, където една възпитателка вечер събираше цялото си паство, за да ни разказва “Граф дьо Монте Кристо”. Подробно, примерно по две глави на вечер. Пак в санаториума една рехабилитаторка пък ме въведе в прана йога и изобщо в източните учения – дишах в поза лотус, произнасяйки наум “Аум”, а после слушах за медитацията. Занимаваше се с масажи и ароматерапия.
Дали заради дядото книжар, но бях луд по книгите. Във втори клас прочетох един учебник по Анатомия на човека (заради раздела Полова система), в трети – “Един живот” на Мопасан. Спомням си как родителите ми ме взимат от санаториума за лятната ваканция и аз не знам какво да правя с „Мачингу”, книга на магически реалист с много еротика. Накрая я хвърлих в кофата за боклук, защото нямаше как да я скрия.
Как избрахте какво да учите? Кои са вашите училища? Университети?
Сред първите ми любими книги бяха “Панчатантра” и “Серенгети не трябва да загине”, а сред филмите – “Ласи”. В четвърти клас посетих гостуващата египетска изложба в Археологическия музей и оттогава историята окончателно се превърна в моя фиксидея. “Космос” на Карл Сейгън и един многосериен научнопопулярен филм, озаглавен “Водата”, малко ме разколебаха (мислех си, че физиката няма нищо общо с историята), но все пак кандидатствах в Класическата гимназия (НГДЕК).
Аз вече съм от поколенията, чиято социална фантазия се изгражда с помощта на телевизията. „Викингите” е един от първите филми, които разпалиха въображението ми. След това „Кет Балу” – един леко пародиен уестърн. Гедерейските филми за индианци с Гойко Митич. И отново Средните векове – с полския юношески сериал „Под знака на орела”.
Когато бях на години да си купувам книги – в пети клас – се сдобих с двутомник с партиите на Алехин, после – с книга за одомашняването на животните в праисторически времена, с история на мостовете, с „От Олимпия до Москва” на Щайнтал (история на олимпизма) и „Конете на Лизип” на Зенон Косидовски (занимателна археология).
При кандидатстването в Софийския университет специалност Българска филология бях поставил на осмо място (а правото – на унизителното последно, въпреки че там се влизаше с най-високия бал), но в началото на юли си счупих ръката по време на футболен мач с вече бившите си съученици (в задния двор на Полиграфическия комбинат “Димитър Благоев”, недалеч от гимназията) и се наложи да се явя на устни изпити – заедно с няколко младежи с брайлови пишещи машини и няколко с тендовагинит от развиване на теми На устния изпит по история се държах самоуверено, оценката 3.50 не ми стигна, та се задоволих с филологията – която в крайна сметка се оказа толкова щедра.
Разкажете за учителите, които помните? С какво бяха различни от останалите?
В Класическата гимназия имаше доста чешити. Другарят Куртев по математика например ми писа единица за подсказване, цитирайки ми автоанкетата на Алеко, в която той казва, че най-омразното му човешко качество е лъжата. В часовете по химия дискутирахме любовта и еманципацията, а учителката се възмущаваше, че в трамвая видяла момче, седнало в скута на момиче.
Втората единица за подсказване ми писа Кирил Мерджански, който ми преподаваше Антична история. Учител, който идваше от далечната Надежда с кифла и боза в ръка, и с малко закъснение за първия час сутрин. Още тогава знаехме, че е интересен поет, макар книгите му да излязоха, след като завърших гимназията. Специално “Избрани епитафии от залеза на Римската империя” и досега ми доставя огромна радост. Но тогава той пръв нанесе безпощаден удар по самодоволната ми мутра – бях страшно запален по античната история.
Вместо Обществознание само в нашата гимназия през 1980-те се учеше Философия, а Здравко Попов току-що беше съставил антологията “Идеята за времето”. Той ни разказа за ùмането и бъденето според Ерих Фром. С него като „треньор” една група от моя випуск участва във втората национална олимпиада по философия. Спомням си как той присъства на някакво викане на духове, за което момчетата с яд научихме на другия ден.
В часовете по естетика Христо Тодоров, тогава далеч от всякакво професорство, ни въведе в теорията за красивото срещу възвишеното по Шилер, но своеволието му се състоеше в това в началото на всеки час да ни отпусне няколко минути разтуха с поредните графомански изстъпления на поетите социалистически реалисти в “Литературен фронт”, на които се смеехме от цяло сърце. Времето на перестройката. Старобългаричката Ренета Александрова ни даде “1984” на Оруел и даже дискутирахме романа в час. А учителят ни по политология Васил Пенев ни запознаваше с текста на Токвил за демокрацията в Америка, докато пушеше на прозореца на класната стая – абсолютно забранена работа тогава. При това с него пушеха и някои ученици.
Огнян Радев правеше най-засуканите кръстословици за тестовете по старогръцки, а в час по история на античната култура анализира дяволски подробно “Едип” на Пазолини. Той ми лепна и прякора Дънди Крокодила – може би заради абсолютната си неприлика с героя от едноименния филм, а по старогръцки редовно изпитваше и поощряваше само мен и другите, колебаещи се между 4 и 5, отличничките не смяташе за интересно да изпитва.
Учителят ни по немски Бойко Атанасов по онова време преведе клиничния роман на Филип Ванденберг за фараона Ехнатон и как монотеизмът е зависим от травмата на ритуалната дефлорация на една девойка, призвана да бъде царица.
По история имахме и такъв ерудит като Христо Матанов, който докато бяхме ученици, издаде монография за крал Марко – прототипа на Крали Марко от епическия фолклор. Нужно ли е обобщение какви бяха даскалите в Класическата?
В Софийския университет продължих да се уча главно от разсеяните си учители. Проф. Никола Георгиев, след чиито лекции поръчвах купчини списания и главно фестшрифти в Народната библиотека. Ани Илков, който ни въвеждаше в едно Възраждане във фукоистка перспектива – на едновременно съжителство на модерни утописти и предколумбови сектанти в рамките на едни и същи запалени глави на капиталисти мистици и революционери консерватори. Проф. Петър Илчев, който в часовете по старобългарски език рисуваше картина на света от вчера, т.е. света отпреди 9 септември. Спомням си например, че на изпита ме прекъсна на бърза ръка, за да ми разкаже за духовата музика на Първа мъжка гимназия.
Разкажете за Вашите самостоятелни квалификации?
Пирографирането и линогравюрата до четвърти клас, шаха в пети (първоначално участвах в конкурсите на вестник “Поглед”, накупих си какви ли не книги, после дори тренирах в “Славия”). Четях “Техника молодежи”. През цялото време до осми клас на пресекулки се стремях да усъвършенствам лодките от кора, хвърлянето на ножка и мяткането на гуди.
Почти забравих марките и монетите, а колко съм страдал с тях. И колко часове по история, в крайна сметка. Първите бяха соколи – полски.
Школата на “Литературная газета” в гимназията. Разговорите в редакцията. Преводите на западна хуманитаристика.
Висенето във филмотечното кино “Дружба” (после “Одеон”) по време на студентските години. Постепенно се оформи компания, в която влизаше студент по пиано от Консерваторията, студент по финанси от УНСС, няколко възпитаници на Ловешката немска, които следваха право и философия. Един осми декември изкарах в хижа на Витоша само със студенти от Консерваторията, които непрекъснато говореха единствено за своите „продукции”. Участието в поетичния клуб “Димчо Дебелянов” преди 20 години. Ходехме на море в края на септември, в Равда – студено сякаш сме в Балтика, само че без кехлибар. Идваха и руски поети от шайката на “куртоазните маниеристи”. Запознах се с Бойко Пенчев, Пламен Дойнов, Георги Господинов и Николай Тончев.
Днес членувам в няколко неформални групи в блогосферата. Блогове за архитектура и фотография. И история на медицината. Как членувам ли? Като ги чета. А пиша в тях само в краен случай.
Каква е вашата професия? Разкажете за професионалния си път.
На 40 ми изглежда, че още съм в началото му. Подозирам, че ще си остана с това чувство до първата си по-голяма научна книга. Един от любимите ми хуманитари, Карл Шорске, издава своята книга на 65. Имам предвид онази, която покорява безапелационно.
Така че се притеснявам да виждам себе си като завършен професионалист, наистина нямам самочувствие да говоря за своя път. В това има някакво задължение да бъдеш самоуверен.
Но професията е ориентация за социална полезност, усещането за мисия, съчетанието на амбиция и умение, носещото ти удовлетворение алтруистично усилие.
Аз започнах да се занимавам с литературна критика благодарение на един странен договор. През зимата на 1991 г. занесох стихотворения в „Литературен фронт”, а заместник главният редактор Марин Георгиев ми предложи да публикува няколко, но само ако напиша три рецензии за нови книги с българска проза. Срещу три рецензии – една публикация на стихотворения. Избрах книги на Виктор Пасков, Христо Калчев и Боян Биолчев. Но полемичният им характер си беше мой избор.
Бяхте ли бунтари към нормите, налагани от социалната действителност? Как Ви влияше средата, в която работихте, творихте, живяхте?
Нали в този въпрос не се съдържа непременно изискване за коментар на епохата на социализма?
Живял съм само 40 години и ми е трудно изведнъж да мина на разказ за това как съм “творил” някога. “Социалната действителност” за мен е преди всичко израз, който превеждам като координатна система на бедността и богатството. Никога не съм бил богат – нито родителите ми през социализма са принадлежали към номенклатурата, нито днес сам съм част от една богата прослойка.
Бунт ли е например желанието ми във втори клас да сложа тротил „в основите” на санаториума в Банкя, в който ме лекуваха от бронхиална астма?
Какви следи оставят върху живота Ви така наречените преломни събития от историята на България?
През ноември 1989 г. бях ученик в 12 клас, но наивната радост на всички не ме зарази. Кадрите с вцепенения Тодор Живков ме притесняваха точно толкова, колкото речта на Славчо Трънски, която ехтеше в коридорите на училището по радиоточките. Ядосах се на всеобщия унес и си сложих значка с образа на Живков, изрязах снимката му от някакъв вестник (съучениците ми носеха значки “Долу БКП!”).
Втората студентска стачка. Вече бях студент първи курс, така че още първата вечер се оказах сред “окупаторите” и дори имах пропуск номер трийсет и някой си. Прекарах криво-ляво нощта в Ректората, а на другия ден започнаха събранията. Някъде в ранния следобяд започна да доминира гледната точка на студенти по право, които настояваха за изцяло синдикални (общежития и прочие) и за отказ от политически искания. От този момент – по-малко от 24 часа от началото – преминах в лагера на пасивно съпротивляващите се: прекарвах си цялото време в Народната библиотека.
На 10 януари 1997 г. боядисвах черчеветата на прозорците в кухнята. Исках да впечатля приятелката си и мажех с бяла блажна боя посред вледеняващия вятър. Изобщо не беше за отворени прозорци. Радио “Дарик” предаваше за “революцията” и аз се заканих да отида. После три седмици кръстосвах улиците с мешка с камъни, но така и не се случи да ги използвам.
В отговора на осмия въпрос споменах Николай Тончев. Той искаше да е християнски поет, но се набута в реалната политика. В началото на 90-те беше председател на младежката секция на Радикалдемократическата партия, после направи кариера в Комитета за младежта и спорта. Тъжен пример.
А и това ли са в крайна сметка преломните събития? Защо да не е излизането от печат на първия софийски брой на „Литературен вестник” през зимата на 1991 г.? Или на стихосбирка като „Поля и мостове” на Ани Илков? Или някоя академична лекция – например на проф. Дейвид Кристъл в Софийския университет, когато разбрахме колко болезнено се усеща в Англия разбягването на факултетите по лингвистика и литература един от друг?
Последните двайсет години от Вашия живот и от живота на страната Ви - влязохте ли в конфликт с държавата, с елитите й или понесохте безпроблемно случващото се?
Единствената истинска травма е травмата от изкривеното препредаване на мислите ти. В интервюта, в които са спестили аргументацията ти и са изписали напълно погрешно всички цитирани имена, смесвайки кой какво е направил. А също и в курсови работи на студенти, които ти приписват едва ли не подпалването на Райхстага.
Комичното е, че обичам участието в публични дискусии, но не мога да се откажа от употребата на професиолект. Нерядко се получава сякаш произнасям реч на стъгдата, в която обаче цитирам Балтасар Грасиан и Бахофен. Което ми напомня за една случка, разказана в „И те са хора” на Иван Богданов. Как през 1911 г. Стоян Михайловски държал пространна предизборна реч като кандидат за депутат от Нова Загора. Позовавал се на този и онзи. Накрая завършил с „Виват республика! Виват либертас!” А опонентът му, Антон Франгя, се провикнал от публиката „Чухте ли го какво каза? Напсува ви на влашки!”
Най-големият конфликт е за правото да говориш.
Как виждате българина днес, преди 20 години, преди 40 години?
При целия ми интерес към историята, дори вярата ми в историята, съм убеден в правотата на Ницше за вечния кръговрат. Съществува някаква надисторична природа на хората на една територия. Затова и се обръщам към теорията на Бродел за дългото време.
В едно есе, озаглавено “Нашият беден индивидуализъм” Борхес говори за крайния скептицизъм на аржентинците, недоверието им към институциите. Препрочитам го и търся безуспешно разликите.
Знаех си, че ще се получи дървена философия. Въпреки желанието да избегна точно това.
|
|
|
|
