|
|
| |
| History Populated with People |
|
Емилия Дворянова
Date: 2010-03-16 21:35:20 |
|
Как се казвате?
Емилия Дворянова
Къде сте роден?
София
Защо искате да участвате в проекта “Историята, населена с хора”?
Защото обичам да разказвам. Идеята много ми хареса, струва ми се и на Вера Мутафчиева би й се харесала: „бивалици” в други гласове. Свидетелство, че нещо е било. Истории... не така цветни като нейните и все пак...
Благодарна съм за поканата.
В каква семейна среда сте израснали? Разкажете повече за вашия род, за най-интересните личности в него.?
Когато си спомням най-ранното детство, виждам „Хиподрума” и много, много коне. Стоя до дядо ми, който като бивш офицер съдийства конни надбягвания, наоколо дами с шапки, дантели, мъже с шпори, целуват ръцете на дамите... казват си „госпожо” и „господине”... често съм до някое от препятствията, едва сдържам вика си, конят пръхти, издига се плавно нагоре, прескача ме...
Имаше един израз, съпровождан обикновено с иронична усмивка: „недоубита буржоазия”. Сред такива „недоубити” хора премина детството ми, само че те бяха удивително живи, истински и различни от света, който шестваше наоколо. Струва ми се, че детството ми е било затворено в „инкубатор” сред морето на социализма, защото тези хора имаха твърде малко общо със „злобата на деня” и в превратностите на съдбите си сякаш се бяха отърсили и от „злобата”, а може би и от илюзорните надежди... кой знае. Със сигурност живееха „встрани” и „наясно”, а яснотата е нещо, което се пропива през кожата, в един момент я имаш като даденост. Затова и когато си спомням 60-те и 70-те години, времето на детството и ранната ми младост, сякаш не мога да кажа „аз живях социализма”, защото всъщност съм живяла не-социализма. Социализмът беше нещо отвън. Плувах сред разказите и спомените на бабите и дядовците ми и когато бях дете те ми звучаха като приказки, някои от тях мрачни, но със сигурност вълнуващи поне по начина, по който бяха разказвани. Дядо ми (по майчина линия) е бил звенар, офицер, завършил право, доста противоречива личност, на 9 септември е командвал Бронираната бригада, която е превземала Вътрешно министерство. После война, лагери, изселвания... почти до времето, когато аз съм се родила. Слушах разказите, неговите и на приятелите му, имахме вила в Бояна и там по цяло лято се събираха мъже и жени, които със сигурност принадлежаха на някакъв друг свят. Подреждах пъзела на историята в главата си и знаех, че което слушам, не бива да се разказва никъде и на никого, и това ми се струваше напълно разбираемо. Тайна. Така историята дойде до мен като съвсем „лична тайна”. Мислех, че всички всъщност я знаят, таят в себе си подобни истории, но ги мълчат, както се мълчи за много лични неща. А когато дойде 89 година, трудно повярвах, че е имало хора, които не са знаели за лагерите, изселванията и всички останали подмолия на социализма. И до днес това твърдение ми се вижда странно, почти невероятно.
Когато остаря, дядо ми направи родословно дърво, стигна документално чак до 1681 година. Написа и история на рода, тя и сега стои при мен, прибрана в чекмедже. Когато донесе дървото вкъщи и го разстла върху килима, изтръпнах, развълнувах се, голямо, дълбоко и отрупано с имена... и както се вълнувах, дъщеря ми, която тогава беше бебе, пропълзя отгоре му и докато успея да я грабна, се изпишка върху него. Поля дървото, за ужас на дядо ми, но аз реших, че това е изключително оптимистичен знак. И до днес този огромен оригинал е при мене, с едно жълто петно в средата, допълвам го с имена, слагам кръстчета тук-там... дава усещане за време. Родът е сестримски, през 18 и 19 век са били доста богати и като повечето богати хора от онези времена са правели различни дарителски жестове, има запазени грамоти, включително от манастира „Зограф” на Атон. Благодарение на тези грамоти дядо ми е успял да стигне толкова назад във времето. Притежавали са мелници, търгували са, имали са гори там, където днес е каскадата Белмекен-Сестримо. Когато като дете ходехме по тия места, майка ми сочеше един огромен планински масив със странното име „Джаферица”, и казваше:„Виж, Еми, всичко това е било наше”. Изпитвах особено чувство на неотменно притежание – нищо, че е отменено. По време на правителството на Ал. Стамболийски тези земи са национализирани, но някои от синовете, включително и дядо ми, по това време вече са живеели в София или учели в чужбина... дядо ми например е завършил в Лайпциг. Всъщност родовата ми история е толкова голяма, историите в нея са толкова много, може би защото се е намерил някой, който да я издири и запише, че става по-скоро за роман, отколкото за сбит разказ.
Кои са хората, които са ви повлияли най-силно в детството, в младостта?
Белязана съм от бабите си. Двете бяха напълно противоположни и трудно се понасяха, изпитваха нескрито презрение една към друга, навярно защото имаха огромна съпротивителна енергия, преобръщала съдбите им, но с напълно противоположна посока. Животът им беше обвит с особени „тайни”, които се криеха от децата, обрастваха в недоизказаности и поради това се въдворяваха като „крипти” в дъното на съзнанието.
Едната „крипта” дори я изписах – историята разказана в романа „Госпожа Г.” е съвсем реална, софийска история, катаклизъм, раждащ усета за „грях” в родовата памет. Още като момиче, когато донякъде съчлених този разказ от подмятанията и случайно изпуснатите думи на възрастните, реших, че някога ще напиша този роман. Защото обичах „Тальо”, както я наричахме, (тя никога не би позволила някой да я нарича „бабо”), и всъщност й се възхищавах с присъщия романтизъм на детството и младостта. Беше фина дама, красива, обличаше се елегантно, и носеше духа на онзи свят, който тогава бавно е изчезвал. Влюбила се в брата на мъжа си и в онези времена това се превърнало в драматична светска история, вероятно трудно поносима за майка ми, която отказваше да говори за това. Развела се, но едва през 1947 година успели да се оженят с девер й, защото тогава бил приет закон за гражданския брак. Енергията й явно е била насочена към това да руши условностите на частния живот, не е имала възможност за друго... или просто не се е сетила... Защото другата ми баба също отказала да следва предначертанията на времето си, но го направила по съвсем различен начин, почти „героичен” и феминистки. Живеела в Пазарджик, омъжила се съвсем млада за офицер, родила едно дете, изгубила второ... и изведнъж решила, че животът не трябва да бъде такъв, какъвто е. Продала нивите, които имала като зестра, взела детето си и се юрнала в Германия да учи, решила, че иска да стане зъболекарка. Годината била 1921, разказваше ни за невероятната бедност, с която трябвало да се справя в Мюнхен, тогава започвала голямата криза, а тя се издържала сама... но учела. Дала детето си за временно отглеждане в немско семейство близо до Мюнхен, ходела само в неделя да го вижда. През 1922 година дядо ми заминал и той за кратко, да я види... и година след това се родил баща ми. Дала бебето в друго немско семейство... и продължила да учи. Всичко можело да свърши добре, но година по-късно дядо ми се самоубил тук, в България. Защо? Никога не разбрах истината, никой не ми я каза. Пак тайна, пак „крипта”. Баба ми се върнала за погребението, после пак обратно в Германия... да учи. И завършила. Когато окончателно се прибрала „у дома” заедно с двете деца, които дума български не знаели, роднините й не я приели, обвинявали я, не искали да я виждат... И тя се преместила в София, няколко години по-късно се омъжила за германец, също зъболекар. Девети септември я заварил богата, с голяма зъболекарска практика и мъж, който дни преди събитията успял да избяга. Какво се случило след това, е лесно да се предположи.
Понякога съжалявам, че не съм „исторически писател”, защото и това е история, достойна за роман, самата тя „роман”. Но пък кой знае...
Как избрахте какво да учите? Кои са вашите училища? Университети?
Първото ми училище е музиката, тя звучеше винаги около мен, сякаш с нея съм се родила. Всички свиреха на пиано – и майка ми, и баба ми, и сестра ми, а чичо ми свиреше на цигулка, но беше луд по операта. От един стар „Telefunken” ловеше станции, от които сред пращене и странни звуци долитаха оперни гласове. За години музиката ме подчини, просто ме всмука и следите й са неунищожими, бях победена от нея... всъщност и досега продължавам да музицирам, само че я използвам не по предназначението й, опитвам да я превръщам в слово. Но музиката никога не е „собствен” избор, тя се „дава” от родителите. Когато на шест години са те сложили пред пианото и си се оказал податлив на мечтата да натиснеш педалите до дъно, да влееш тоновете един в друг, а на всичкото отгоре имаш абсолютен слух, изборът не е голям... неизбежно стигнах до Музикалната гимназия. Учех при Лидия Кутева, за всеки музикант това име говори само по себе си, да бъдеш в нейния клас означаваше да си белязан за „кариера” на музикант, направо „богоизбран”. Бях нейна ученичка още от втори клас и да музицираш в „ръцете й”, беше своеобразно „откровение”. Наричахме я „мама Лида” и за всички нас, нейните ученици, тя беше идол, заради който се ревнувахме, състезавахме се за любовта й... една изключителна школа и музикална, и психологическа... невероятно е в тази възраст да имаш учител, когото можеш да боготвориш. Трябваше да бъда пианистка, сякаш неизбежно трябваше да бъда... Само че не стана така. На шестнайсет години изведнъж реших, че съм писател. Как? Защо? Някакво „явление” в мистиката на детството. Четях много, така както се четеше в онова време, прекомерно... и реших, че трябва да пиша. И защото музиката ме беше дресирала, че нещата не стават „просто така”, че изискват усилие и отдаване, а и никой не би обърнал внимание на подобни „капризи”, нито би допуснал изместване от така добре начертания път, написах роман. Тайно, нощем. За мен беше очевидно, че за да направя в семейството ми подобно „съобщение”, трябва да имам доказателство – не можех да кажа „искам да бъда”, а „съм”. Напечатах романа на пишеща машина, 150 страници, и го „предоставих за ползване” на всички. Удивителното е, че ме разбраха. Лидия Кутева дори ме изпрати при Блага Димитрова, по онова време Ханка, нейната осиновена дъщеря, също учеше при нея. Бих казала, че получих „признание” и това „признание” вероятно е най-важното и определящото в живота ми. Вече мислех само какво ще е най-добре да уча, за да продължа да пиша. Интуитивно бях решила, че музиката и писането са напълно обсебващи и по някакъв начин поставят дилемата „или-или”. И реших да не продължавам в Музикалната академия, избрах философията. Не че тогава ми е било много ясно какво точно е философия, но през 1978 година излезе първият том от голямата „черна” философска поредица: Декарт, „Избрани философски произведения”. Прочетох, вероятно нищо не съм разбрала, но бях напълно зашеметена. Казах си – ето, това искам да уча – и наистина кандидатствах в СУ и влязох. Но нямах никакви амбиции в тази посока, винаги знаех, че съм там, защото философията разширява хоризонта на мисленето, вярвах, че ще ми е от полза. А после и дисертация защитих, но за мен тогава основното и най-важното вече беше писането.
Разкажете за учителите, които помните? С какво бяха различни от останалите?
И в това отношение Музикалната гимназия е най-истинското ми Училище. Лидия Кутева беше изключителна жена, и е някак естествено човек да е „влюбен” в този, който го води в изкуството. Ако не е така, нищо не би се получило. Но там имаше и други учители, които оставяха следа, дълбока. Класна ми беше Елена Стоянова, съпругата на композитора Пенчо Стоянов. Преподаваше история на музиката и защото часовете никак не ни стигаха, имахме „кръжок” у дома им, за най-любознателните. Пенчо Стоянов притежаваше огромна колекция от плочи и слушахме какво ли не, най-вече съвременна музика, разбира се, която никъде другаде не можеше да се чуе. По история на изкуството пък ми преподаваше проф. Чавдар Попов, той тогава естествено не беше професор, а току що завърнал се от следването си в Ленинград. И защото часовете пак не ни стигаха, направихме „кръжок” у дома. Това пък се оказа моята първа школа в модерното изкуство – тогава прожектирахме диапозитиви – Дали, Шагал, Паул Клее... беше време на откриване на светове. Помня много ясно и незабравимо проф. Лилия Гюлева, тя дирижираше хора на гимназията. В него пееха певиците, защото имаха гласове и пианистките, защото имахме слух. Изнасяхме концерти къде ли не, веднъж трябваше да пеем на Тодор Живков в Резиденцията в Бояна. По-голямо унижение, струва ми се, не съм преживявала. Взеха ни с рейс и ни държаха пред оградата почти два часа. Около десет часа вечерта ни свалиха и буквално ни вкараха вътре, стояхме в коридор, точно до вратата на огромна кухня, където се готвеха невиждани за нас неща, никой от нас не беше вечерял, никой нищо не ни предложи... Гюлева беше бясна. Точно в 11 вечерта ни прекараха през тази кухня, после по множество коридори стигнахме до залата, където Тодор Живков и делегация от забулени тъмни мъже седяха на масички и ядяха пред очите ни. Сценичната униформа на хора представляваше черна пола, оранжева блуза с голяма черна роза на гърдите, и преди да излезем „на сцената”, един мъж от охраната се пошегува: „Какво сте ги почернили тези момичета с черни рози...” – а Гюлева му отвърна видимо разярена: „Ще ги почерним, разбира се, като и един бонбон и една сладка не им дадохте... „ – и влязохме да пеем. Прибрахме се след един часа по къщите си, родителите ни бяха в паника, но пък после Гюлева ни издейства три дни да не ходим на училище. Компенсация на унижението, точно така го формулира.
Помня и учителката ми по камерна музика, Илиана Батембергска... и колко е хубаво да свириш с цигулка, с обой, с клавесин... Въобще съм била заобиколена от хора, които носеха в себе си смисъл... или може би той просто е идвал от музиката.
Разкажете за Вашите самостоятелни квалификации?
Ако правилно разбирам въпроса, моята „самостоятелна квалификация” е писането. Какво друго? Цял живот пиша... и струва ми се, квалифицирана съм в търпениe. Писането на проза е огромно търпение... както и музиката, впрочем.
Каква е вашата професия? Разкажете за професионалния си път.
Единственото, което съм правила в живота си като професия, е да преподавам. В училище, в СУ, в НБУ... Обичам да преподавам. Може би аудиторията ми напомня с нещо сцената, а тя несъзнателно ми липсва... чувствам се добре в тази си „роля”.
А другата, истинската ми „професия” – професия ли е?... На 16 написах първия си роман и оттогава не съм спирала. По време на социализма не можех да публикувам, това тежи, но от друга страна е полезно. Ако желанието ми е било по-малко, сигурно съм щяла да се откажа. Когато бях студентка, за кратко посещавах университетския клуб „за млади писатели”. Ръководеше го Боян Биолчев. За 8 декември 80-та година, вестник „Култура” беше решил да даде цяла страница за студентско творчество. Боян избра един мой разказ, останалото беше поезия. Чаках броя като невероятно чудо! Отидох рано сутринта до РЕП-а на ул. „Гурко” и „Толбухин”, където живеех... взех вестника... – всичко беше там, само моя разказ го нямаше... защо?... имало някакъв проблем, казаха под сурдинка, в последния момент го свалили. На следващия 8 декември Боян пак даде мой разказ, този път в „Народна младеж” и там излезе. Това е единствената ми публикация от онова време.
Бяхте ли бунтари към нормите, налагани от социалната действителност? Как Ви влияше средата, в която работихте, творихте, живяхте?
Със сигурно бих се въздържала от думата „бунтар”. В бунта има хаотичност и изтерзаност, някакво неразбиране и желание за „уясняване” на това, което е. Радикализмът ми е чужд, не обичам екстатичните жестове. Моят усет беше по-скоро за кристално несъгласие и яснота, което ме изпълваше с ирония и решимост поне да опитам да живея нормално, а това означаваше да оставя онова, което е „вън” - вън. Никакво желание за директна съпротива, навярно поради кръвна „недоубитост”. Всъщност и до днес съм убедена, че социализмът рухна „сякаш” изведнъж, неочаквано, защото критична маса хора опитваха да живеят нормално, да не чуват тътена на барабаните... въпреки съзнанието за илюзорността на този опит. Социализмът не беше подринат от десидентски движения, те нищо не биха могли да му сторят, а от живота на добрата подмолна нормалност, която нямаше как да бъде изтребена и всъщност не изпитваше страх. Разбира се, не можеше да се мине без сблъсъци... но това дали всъщност са „сблъсъци” или просто точки на късо съединение между живота и реалността? Може би си струва някои да бъдат разказани, симптоматични са, „ескизи” на времето, което ни е живяло, докато ние просто сме си живели...
Някога в безвремието на най-ранното детство:
Родителите говорят, има проблем с името на баща ми. Той се казва Валтер, което не е добре. Освен това се казва и Кирил, защото, когато бил бебе, му дали две имена – Валтер-Кирил. Сега обаче няма право на две, трябва да остане само едно име. „Аз съм Валтер, всички ме знаят така, не мога да го променя...”, казва баща ми. „Децата ще имат проблем... може би все пак...”, казва майка ми... Явно „Валтер” не е хубаво име, питам защо. „Има такива пистолети – обясняват – пистолети „Валтер”. Значи това е причината, и все пак баща ми остава Валтер.
Историята продължава след много години:
1985: ще бъда аспирантка в СУ. Последния документ, който трябва да представя, е бележка-разрешение от „Личен състав”, проучването отнемало около две седмици. След този срок започвам да ходя там, чукам на вратата, питам готова ли е бележката – не, още не е, елате другата седмица – отговарят в първия месец. През втория отговорът става съвсем лаконичен, едно кратко „не” и аз излизам. Така минават три месеца. Проф. Исак Паси, в чиято катедра трябва да бъда зачислена, ме пита какво става, аз обаче не знам. Тогава баща ми решава, че може би не е добре повече да се чака, има съвсем конкретни подозрения... Вярно, че времената са други и все пак... Обажда се на проф. Борис Спасов, той беше тогава преподавател в университета, известен юрист и депутат в НС. Работеха заедно по някакви юридически сборници, баща ми също е юрист. Моли го да провери, ако трябва да се намеси... След няколко дни вече всичко е наред.
Взимам заветната бележка, само че не мога да се въздържа и питам: „Извинете, защо трябваше да чакам толкова дълго?” Чиновничката ме поглежда изпод очилата си, за миг се замисля и казва: „Защото баща ви се казва Валтер и е роден в Мюнхен”.
1965 г.
Първи клас. С братовчед ми ходим в едно училище, седим на един чин, училището е 120-то. Наближава Великден и баба ни, която е дълбоко религиозна, решава както всяка година да отиде по време на Страстната седмица заедно с братовчед ми във вилата ни в Бояна, за да постят. Нищо, че вече е ученик.
Сутринта в понеделник майка ми казва: „Нали знаеш, Николай няма да е на училище. Но тъй като не трябва да се отсъства безпричинно, кажи на другарката Пешева, че е болен, а леля ти ще й се обади по-късно. Друго не казвай”. Другарката Пешева естествено пита, нали сме почти като сестра и брат... и получава отговор: „Николай отиде с баба в Бояна да постят за Великден, затова е болен и няма да идва една седмица на училище. Леля ще ви каже.”
Другарката Пешева вика майка ми в училище, усещам в лицето й страх. Моли я да внимава какво се говори пред мене... не можело да се разчита на децата. Получавам поредния възпитателен урок, май за цял живот: Онова, което е вътре, не бива да се изнася навън. Истината е частна. Доброто е тайна.
А другарката Пешева беше добра и блага жена, помня я добре.
1973
Вече съм в музикалната гимназия. Има конкурс в Италия, Лидия Кутева предлага да участвам, отговарям на равнището. Вкъщи става нервно, разглеждат се документите, обсъжда се, трябва да се вземе решение – вземат го. Слушам разговора между майка ми и учителката ми мълчаливо: „Няма да я пуснат. По-добре да не пробваме, ще остане отказ завинаги. Нека почакаме, ще видим по-нататък.” В Италия не отидох, но пък в пети клас бях ходила вече в Москва, на седмица на българската музика. Свирих пиеси от Парашкев Хаджиев и Веселин Стоянов, преди това работих и с двамата. Впечатлението ми от Веселин Стоянов е невероятно, някак незабравимо, до днес го виждам, трябва да е бил наистина харизматичен човек. А в Москва ни заведоха да видим Ленин, благодарение на това имам спомен за миризмата на мумия, защото в България, когато ни водеха в мавзолея, майка ми не ме пускаше на училище. Смяташе, че не е редно децата да гледат мъртъвци. Така и не съм виждала Георги Димитров.
1974
Музикалната гимназия ще ходи за пръв път на бригада. И учители и родители са разтревожени. Събират ни в салона, директорът Миланов (бащата на Стойка Миланова) обяснява, че няма нищо страшно, обещано е да ни дадат работа, подходяща за фините ни пръсти, които трябва особено да бъдат пазени. За фините ни души не става дума. Майка ми не иска да ме пусне, тя е зъболекарка и може да ме освободи с медицинско. (Цялата ми младост впрочем премина в „медицински освобождения” от какво ли не, на сестра ми също. И до днес в картона ми фигурира един измислен пиелонефрит, с който завинаги бях свободна от изстъпленията на социализма.) Моля я коленопреклонно да ме пусне – звучи ми толкова интересно, а и сама без надзор цял месец, истинско щастие. Съгласява се и аз заминавам заедно с всички.
Село в Плевенско, температурата е постоянно около 40 градуса, настанени сме в училище по осем в стая, не мога да спя нощем, никога не се научих да спя с други хора в стая. Изпращат ни „на синап” – бурен с невидими бодилчета, след няколко стръка ръцете започват да се подуват. Повечето от нас, особено пианистите и цигуларите, и чинии не са мили с тези ръце, възглавничките на пръстите са толкова чувствителни... Глезотия. Жега, няма топла вода, подути ръце и припадъци. Накрая на седмицата започва бунт. Оплакваме се, молим... никакво внимание. ЗКТЧ-то (това означаваше „заместник командир по техническата част) ни казва, че сме глезльовци. Такива сме и решаваме да действаме: стягаме си багажа и тръгваме пеша по шосето към града, ще вземем влака за София, там ще се оправяме... Деветдесет и двама бегълци и около трийсет „предатели”, които остават. Съзнаваме ли какво правим? Как подриваме бригадирското движение? По-скоро не. Просто не можем да издържим. Ядосани сме. Глезени сме. Тези, които съзнават, остават.
Вървим по шосето, голяма колона понесла багажа си, мръсни и възмутени. Привечер е, край нас се веят житата, съвсем пусто. Изведнъж чуваме шум от мотор, ЗКПЧ-то заковава машината пред нас, почти плаче. Студент е в СУ, българска филология, много симпатичен и повечето момичета тайно или явно са влюбени в него. Обяснява, че ако направим това, което сме си наумили, ще го изхвърлят от Университета. Недопустимо било. Той отговарял за нас и то точно по политическата част. Не сме и подозирали какви са началниците му. Обещава: никакъв синап, само сливи! И вода обещава. Разбираме ли какво правим?
Разбрахме, че ще го изхвърлят от Университета и ние ще сме виновни за това. Разбрахме, че е много нещастен... Върнахме се.
Няколко часа по-късно, към десет вечерта, вратата на училищния двор се отваря и влизат пет коли. Черни, големи, „Чайки” или нещо подобно: Централния бригадирски щаб. Строяват ни на плаца, говорят, чувствам само яростта им. И после два часа маршировка с песен на уста, за загрявка преди наказанията. Пеехме хубаво, на три гласа – от „Тих бял Дунав” до „Боят настана”. Започна да ни се изяснява какво сме направили. През нощта ни съобщиха и наказанията – момичетата да изчистят на другия ден до блясък училището, а момчетата – подстрижка нула номер! И който каже „гък” – изключване от училище.
...през нощта от стола се носи музика и оргиен смях. Ставам да отида до тоалетната. В коридора срещу мен залита пиян мъж, аз отстъпвам встрани, по нощница съм, на гърдите ми виси златна верижка с кръстче, сърчице и котва. Той се взира в мен, точно в гърдите ми, прави крачка... „Какво е това?” – пита – „Вяра, надежда и любов” – отговарям... Ръката му се протяга, дръпва верижката, скъсва я и я хвърля на земята. После отминава, а аз си събирам кръстчето, сърцето и котвата от плочките.
Оттогава заживявам с моя пиелонефрит завинаги, не стъпвам повече на бригада. И вече нямах особено желание да напускам „инкубатора”.
1976 г.
Филхармонията на Лос Анжелис, на път за турне в Турция, ще изнесе концерт в София. Настава невероятно вълнение. По онова време почти живеехме в зала „България”, имахме си и отработена схема за купуване на билети, когато концертът е по-специален. Прекарвахме на смени от тъмни зори пред билетния център на „Руски”, носехме термоси с чай, потропвахме в студа... всъщност беше много весело.
Касиерката отваря в 8 часа, още щом ни вижда поглежда тъжно и казва: „За този концерт билети няма. Само с покани е”. Като попарени сме.
В деня на концерта обаче, естествено сме там, огромна тълпа от Музикалната гимназия и Консерваторията – не знаем защо, някаква надежда, че все пак ще стане чудо и ще влезем. Пред залата една след друга спират коли с тъмни стъкла, коли на посолства, излизат специални хора... ние стоим. В един момент ченгето на залата, наш добър познайник, идва и ни казва да се махаме, пречим. Тълпата обаче не се разотива, само се премества на „Аксаков”, пред задния вход. През голямата стъклена врата се виждат музикантите... инструментите... знаем, че инструментите им са страхотни, легенди се носят за тях... Някои долепят носовете си до стъклото, една съученичка рони сълзи... те също ни гледат отвътре, навярно недоумяват какво става.
Концертът започва, през стъклената врата виждаме как оркестърът се изнася към залата, остават само няколко души, тези, които не свирят в първата част.
Ние продължаваме да стоим... и тогава Властта прави грешка! Истинска, фатална грешка, навярно за да се случи „чудото”.
Щом концертът е започнал, ченгето решава да си свърши работата докрай, идва при нас, за да ни разкара окончателно. Опитва се да ни убеди да се разотиваме, нали вътре вече свирят... свършено е... но представата за това, че вътре свирят, а ние сме вън, предизвиква обратен ефект, неочакван и за самите нас. Като по сигнал всички сядаме на тротоара, на улицата, нямаме никакво намерение да мърдаме. Тогава той се ядосва. Плаши с милиция, но всъщност никой не му вярва... каква милиция? Подмятанията стават злостни, направо политически заядливи... и изведнъж отвътре излиза възрастен господин с бяла коса – представя се: импресариото на оркестъра, иска да разбере какво става. Намират се веднага хора, които да обяснят на английски: няма билети... музиканти сме... ученици, студенти... искаме да слушаме, нищо друго не искаме... Ченгето също обяснява с преводач, че не може да се пуснат правостоящи, защото инструментите са много скъпи... ами ако им направим нещо?, кой ще плаща? Вбесени сме... да не сме „варвари”?... Започва скандал. Истински, „международен” скандал. Импресариото „поема” отговорността, нека ни пуснат, нали и концертът е благотворителен, ако в Америка младежите така копнеят по класическа музика, със сигурност ще им осигурят достъп... Разправията се разраства, но господинът с белите коси явно се отчайва, защото в един момент изчезва някъде. Ченгето също изчезва. Минути изтичат... и изведнъж от двете страни на „Аксаков” спират милиционерски коли. Запушват улицата от двете й страни, вратите се отварят и се изсипват милиционери... вадят палки. За пръв път виждам палки, всеки за пръв път вижда... Втурват се към нас, ние започваме да бягаме. Настава истинска паника, нещо ме удря по гърба, после ме хващат и ме напъхват в кола зад решетка. С мен е един съученик, също „уловен” в тълпата, и още две непознати момчета от Консерваторията, просто на нас ни се случи... Колата се упътва към „Оборище”, където е Пето районно... през решетките виждаме фуражките, уплашени сме, не знаем какво ще правят с нас... спират пред Управлението, но не ни сваля от колата, оставят ни вътре... Започва да тече много бавно време... много бавно време... виждаме как единият милиционер често говори нещо по радиото си. Чакаме. След около половин час колата пак тръгва, прави обратен завой, насочва се отново към залата... нямаме понятие какво става. Спира там, откъдето сме „хванати”, пред задния вход. Свалят ни долу, побутват ни към вратата... Отвътре любимото ни ченге я отваря и влизаме – не знаем да вярваме ли на очите си, движим се сякаш насън: филхармонията на Лос Анжелис е строена от двете страни на коридора, който отвежда към сцената и залата, музикантите държат инструментите си в ръце, когато минаваме между тях, ръкопляскат... Мъжът с бели коси ни стиска ръцете... влизаме в залата. Виждаме огромен брой правостоящи – тези, които бяхме вън, вече сме вътре! И това ако не е чудо?
А концертът започва съвсем отначало. Повтарят и първата част, вече изсвирена. Включително и американския химн.
След концерта, който свърши в полунощ, историята се изяснява. Импресариото беше „изчезнал”, не защото „се е отчаял” или „предал”. Човекът просто беше спрял концерта. Музикантите излезли и повече не се появили, за да продължат. Залата ръкопляскала, чакали дълго, не разбирали какво точно става... американският посланик се оттеглил някъде... А импресариото заявил, че концертът няма да продължи, докато не пуснат всички вътре... и докато не върнат обратно арестуваните, защото видели как ни отнасят с колата...
Историята естествено има продължение. Незнайно как, защото никой не ни беше питал за имената в арестантската кола, на другия ден с моя съученик бяхме извикани в кабинета на директора. Мъж с пагони любезно ни разпита дали сме влезли в контакт с музикантите. Помоли ни, ако някой се обади, да съобщим. „Добре”, казахме – и се върнахме обратно в час. А аз знаех от баща ми, че вечерта, още докато всичко се случваше, по „Свободна Европа” съобщили в новините, че български младежи протестират пред зала „България”, защото не могат да влязат на концерт. Явно и тогава, на мига всичко се е знаело, навсякъде.
1986
Вече съм аспирантка, едновременно с това работя във вечерния техникум по механо-електротехника на ул. „Стара планина”. Имам безработен мъж художник и дъщеря, някой трябва да изкарва пари. Преподавам обществознание на работници от Кремиковци – незаменим житейски опит. Перестройка е.
Една вечер директорката другарката Милчева ме кани в кабинета си и след кратка увертюра ми казва следните знакови думи: „Вие сте аспирантка, значи сте амбициозна. Каним ви да си подадете документи за член на Партията.” Изтръпвам, изпотявам се... с какво съм заслужила?, а и дори не съм амбициозна, всички „кариерни” неща в живота ми, включително аспирантурата, са се случвали отвън, предлагани са ми... не се чувствам неспособна „да искам”, дори когато искам... каква амбиция?... Не споделям това, разбира се. Благодаря. Излизам от кабинета, следва една безсънна нощ. Страх ме е, мисля, но измислих... реших, нямам избор. На другия ден сама отивам в кабинета, започвам и аз с увертюра. Благодаря за доверието, за оказаната ми чест. Само че... и започвам да разказвам родовата история: за затворите, за изселванията... имам петна в рода. Черни. От едната страна, от другата страна... тя нали знае, ако подам молба и получа отказ, никак не е добре, а неизбежно ще ми откажат... Другарката Милчева слуша внимателно, дори си записва нещо, когато приключвам, тя също ми благодари за доверието. Щяла да провери.
Чакам, не знам точно какво и след седмица отново ме вика. Излъчва щастие, грее... „Проверих вашия въпрос – казва – не се безпокойте. Това вече няма значение.” Добре, мисля, но за мене още има значение. Излизам отново попарена, не знам какво да направя, оставям времето да тече... то тече... и една вечер партийната секретарка ме спира в коридора, беше инженер, не помня какво преподаваше. „Какво, става, Емилия? Чакаме молбата ти...” И тогава се чух да изричам, ясно моят глас достигна до мен: „Благодаря много... но когато има поне две партии, за да мога да избирам, ще си подам молба. Сега няма.” Явно напълно съм забравила да преброя БЗНС... Тя нищо не каза. Отмина. И с това се приключи, годината все пак беше 87-ма, просто са си търсили „членове”, подготвяли са си бъдещето.
А когато се появиха повече партии, за кратко станах член на Радикалдемократическата, по семейна традиция. Отидох на две събрания, чувствах се нелепо, не на място... разбрах, че това не е за мен. И с една Партия и с много - все не ставам за това.
Какви следи оставят върху живота Ви така наречените преломни събития от историята на България?
Не бих говорила за „следи” – за мене беше истински прелом в личен план, заради писането, разбира се. Не знам какво се случва, ако си писател, но не можеш да публикуваш. Ръкописите тежат, мъчат. Вероятно човек започва да се измества някак неусетно, ако само трупа и трупа думи в себе си, в чекмеджето, за приятелите си... предполагам, че е така, защото за мен 89-та дойде все пак навреме. Не ми се мисли какво би било иначе... компромисите не ми се отдаваха, особено в писането. Имах два написани роман, една монография, много разкази, пишех следващ роман... Не е много, но знам, че щеше да продължи все така... бях готова. За мен свободата имаше и продължава да има съвсем конкретен образ и това е моя книга, която държа в ръката си. Друго не ми и трябва. А това, че петнайсет години писах без да мога да публикувам, струва ми се, беше много полезно, калява характера. Но ако би продължило, би било ужасно зле. Не знам доколко психиката ми би издържала.
Последните двайсет години от Вашия живот и от живота на страната Ви - влязохте ли в конфликт с държавата, с елитите й или понесохте безпроблемно случващото се?
Деветдесетте бяха прекрасни бедни години. Вълнуващи. Скачахме по площадите и вярвахме. Правихме из България избори... бях наблюдател на първите два... Но колкото и неприятни и болезнени неща да се случваха през всичкото това време в държавата ни, а и с нас самите, колкото и постепенно да проглеждахме, съм убедена, че сме имали изключителен и незаслужен късмет. В момента вече много повече ме притеснява общата посока, в която светът „глобално” се развива, отколкото българските неволи. Защото независимо от всичко сме „в пътя на света”, а местното „кахърене” и тъй край няма да има. Ще се наложи още много да претърпяваме. Народите заслужават елитите си, те винаги взаимно си подхождат. А откакто „елитите” ни станаха непоносими до погнуса и „политическият театър” до крайност изпростя, което логично отразява и състоянието на нацията ни, започвам да се връщам към годините на онази „вътрешна емиграция”, в която човек може и доста уютно да пребивава, и в която отново и неочаквано времето става повече, и „по-голямо”.
Как виждате българина днес, преди 20 години, преди 40 години?
Със сигурност най-много ми харесваше преди 40 години. Между първата и десетата си година човек обича хората, те всички са интересни... и може би е по-добре да спра дотук. Защото наистина нямам вкус към обобщенията.
|
|
|
|
